отдавна не бе изпитвал това. Но не можеше сам да му отговори, а синът, като не получи отговор, ще се разтревожи. И Леополд помоли Нанерл да съобщи на брат си, че сега той се чувствува много по-добре, да пише от първо лице и да подпише неговото име, а също и да прибави, че Волфганг не бива да идва — синът му трябва да работи над новата опера, какъвто и сюжет да избере.
Волфганг с нетърпение чакаше отговора на татко и точно тогава ван Свитен го помоли да чуе някакъв млад виртуоз. Волфганг понечи да откаже. Беше в твърде угнетено състояние, за да чуе още един бъдещ гений, който, той не се съмняваше, има повече желание, отколкото талант, но баронът продължи:
— Исках да те уведомя навреме, но в неделя ти не дойде у дома. — Това прозвуча като упрек.
Волфганг попита:
— Не може ли някой друг да го прослуша?
— Той признава само Моцарт.
— Признава! Какъв е той, незаконен син на императора?
Ван Свитен се смая: рядко бе виждал Волфганг ядосан. Изглежда, баща му е съвсем зле. И вече по- спокойно баронът добави:
— С тъга научих за болестта на баща ти. Разбирам какво означава това за теб.
— Благодаря. За съжаление главата ми сега е заета само с тази мисъл.
— Зная. Но младежът пристигна от Бон специално, за да се учи при теб. Разбира се, ако го одобриш. Би ли могъл да го чуеш днес?
— А кой ще плаща за него?
— Аз. Ако талантът му те заинтересува.
Волфганг, все още настроен скептично, се съмняваше струва ли си да губи време, но в края на краищата даде съгласие по-късно този ден да чуе изпълнението на момчето. Докато дойде време ван Свитен да доведе новото си протеже, Волфганг забрави за него. Пишеше нова ария за Ан, която смяташе да й прати в Лондон. Появата на младежа го свари неподготвен и дори го подразни.
Шестнадесетгодишният Лудвиг ван Бетховен имаше непривлекателна външност. Сипаничаво, мургаво и все пак румено лице, малки искрящи очички и груби, сякаш изсечени от камък черти. Поради силния рейнски акцент речта му звучеше съвсем немузикално, някак гърлено. Бетховен стоеше сгърбен от стеснение, с мрачен израз на лицето. И същевременно в целия му облик се долавяше някаква странна вглъбеност. Волфганг не можеше да разбере — дали момъкът е твърде самонадеян, или твърде плах.
Бетховен се изненада от дребния ръст на Моцарт — композиторът бе по-дребен дори от него, шестнадесетгодишното момче. Искаше му се да се отпусне в присъствието на този човек, чиято музика за пиано го възхити още при първия контакт с нея. Тогава възникна у него и мечтата да напише сам такава музика. Повечето инструментални пиеси, които разучаваше, му изглеждаха посредствени, като изключим Моцартовите. Само при Моцарт ще може да научи композиция, да се поучи на нещо от него.
Изведнъж Бетховен протегна на Волфганг ръка. „Тромав е като мече“ — помисли си Волфганг и макар проявата на младежа да го учуди със своята неочакваност, прие ръката му и едва не извика от болка, така здраво стиснаха пръстите му.
„Каква мъничка ръчица има Моцарт“ — отбеляза мислено Бетховен; не е чудно, че капелмайсторът се слави с изяществото на своето изпълнение; неговата лапа му се стори в сравнение с ръката на Моцарт ужасно груба и потна и това стана причина младежът да се смути още повече. Силният му удар и малко грапавият маниер на изпълнение няма да допаднат на това възхитително човече.
Ван Свитен каза:
— Младият Бетховен има зад гърба си множество успешни концерти. Той великолепно свири на пиано, на орган, на цигулка, на виола…
— Нека изсвири нещо, Бетховен, имате ли любими сонати?
— Една от вашите — измърмори младежът, — ако нямате нищо против.
— Нямам — каза Волфганг. Но веднага щом Бетховен засвири, той вече имаше нещо против: грапавото изпълнение, насилието на младежа над партитурата, твърде грубото му туше. Шестнадесетгодишният Бетховен свиреше не по-добре от Хумел, който беше само на девет години.
Когато Бетховен завърши, ван Свитен с извинителен тон произнесе:
— Лудвиг най-много е свирил на орган — нали служи в черква. Затова тушето му е по-грубо, отколкото на онези, които започват с клавесин.
Младежът се намръщи.
— Аз свирих в правилно темпо — изтърси неочаквано той.
Волфганг мълчеше.
— Говоря самата истина. — Тонът на младежа стана уверен, почти предизвикателен.
— Да. — Волфганг трябваше да признае, че Бетховен е спазил темпото.
— Може ли да импровизирам нещо, господин капелмайстор?
Младежът изрече това по-скоро като заповед, отколкото като въпрос. Отвратителни маниери, мислеше Волфганг; в един момент Бетховен изглеждаше много скромен, но още в следващия изпъваше плещи и си придаваше високомерен вид. И все пак в него се чувствуваха такава сила и напрегнатост, че Волфганг кимна, макар съвсем да не беше уверен, че постъпва правилно.
— Дайте ми тема за импровизация.
Волфганг му даде тема и Бетховен почна да я развива; отначало изпълнението правеше впечатление само със своята мощ, но скоро придоби чудна красота. Бетховен спря и Волфганг му даде знак да продължи; сега изпълнението на Бетховен не можеше да се нарече тежко, то стана просто решително. „Импровизациите на Бетховен не настройват спокойно — помисли си Волфганг, — но в тях има толкова оригиналност, въображение и експресивност! И най-добре от всичко е звукът му — мелодичен и чист. Да, на този младеж не му липсва талант.“
Моцарт седеше безмълвен, с унесен вид и младежът подозрително го погледна: очевидно маестрото не е харесал импровизациите му.
— Е? — нетърпеливо попита ван Свитен. — Твоето мнение, Волфганг?
— Внимателно се вслушай в изпълнението му. Неговата музика ще покори цял свят — каза Волфганг.
— Но ти наемаш ли се да го обучаваш? И докога? Волфганг погледна младежа, мрачен като градоносен облак, който рязко стана от пианото. „Дали този Бетховен ще изпита някога в живота щастливи мигове“ — размишляваше Волфганг. И тогава младежът се обади:
— Не отказвайте, маестро, моля ви!
Доста съществена отстъпка от негова страна, продължи да си мисли Моцарт и рече:
— Елате след седмица и ще направим програма на уроците.
— Повече ме интересува композирането, отколкото самото изпълнение. Всеки може да свири горе-долу сносно, но да пишеш музика — ето работа, достойна за един мъж.
— Вярно.
— И вие, господин капелмайстор сте любимият ми композитор.
— Да се надяваме, че към края на заниманията ни не ще промените мнението си.
„Волфганг почва да се заяжда“ — помисли ван Свиген и каза:
— Бетховен, ако желаете, може да изсвирите и други вариации.
— В никакъв случай. Господин капелмайсторът вече чу на какво съм способен.
— Той е прав — рече Волфганг и като изпращаше Бетховен до вратата, си помисли колко е жалко, че младежът е така мрачен, с него трудно можеш да се сприятелиш.
Но след седмица ученикът не дойде в дома му. Младият Лудвиг ван Бетховен, чиято майка заболяла тежко, бил принуден да се завърне в Бон.
„Може и да е за хубаво“ — реши Волфганг; сам той не беше в завидно положение. Отново задлъжня за квартирата и този път хазаинът не пожела да чака. Ако господинът не плати задължението си, имуществото му ще бъде описано и конфискувано, така заявиха на Моцарт. Волфганг отново успя да заеме необходимата сума от Вецлар и плати на хазаина. После уговори да се премести в предградието Ландщрасе, където наемите за жилище бяха три пъти по-ниски.
