февруари. Макар че, като се прощаваше с Ан Сторас, Волфганг изглеждаше печален и дори обеща да й пише, а Майкъл Кели тихичко пошепна на Констанце, че според първоначалния план Волфганг трябвало да пътува с тях за Англия сам, но „без своята Щанци“ се отказал от идеята.
81
Във Виена мнозина знаеха какъв триумф е имал Моцарт в Прага и въпреки това той отново се оказа на кръстопът между мечтата и действителността. Разбираше колко глупаво е да се надява, че пражките успехи биха могли да му помогнат във Виена, и все пак се надяваше. Изправи се отново пред суровата борба за съществуване. Парите, припечелени в Бохемия, погасиха старите му задължения и пак се наложи да напряга всички сили, за да не потъне до гуша в дългове.
Мина само един месец, откак Волфганг се върна, а му се струваше, че изобщо не е заминавал. Голяма част от времето и силите му отиваше за изхранване на семейството, за наема на жилището и прислужницата и въпреки всичко постоянно закъсняваше с плащането на квартирата. Но мисълта да се преместят другаде го плашеше. Той толкова обичаше този дом, където написа любимата си опера „Фигаро“.
Една неделя Волфганг седеше на писмената си маса; откак се върна от Прага, това беше първият му напълно свободен ден, той дори не отиде на традиционната музикална среща у ван Свитен, погълнат от задачата да намери либрето. Отдавна не бе чувал нищо за да Понте, а и нямаше намерение да ходи при него. Трябва сам да намери текст за операта. В умението му да създава музика дори Констанце не се съмнява, но да намери либрето, годно за претворяване в музика, без либретист, не е толкова лесно. След „Сватбата на Фигаро“ той разбра: успехът на операта до голяма степен зависи от либретото. Но къде да намери нещо подобно на „Фигаро“?
Волфганг вече с часове седеше над произведения на Молиер, Голдони, Метастазио, без да открие нещо, което да го заинтересува, когато изведнъж вратата се отвори и в стаята влязоха Вецлар и да Понте.
Вецлар имаше разтревожен вид. Спря се на прага на стаята за музика и рече:
— Изплашихме се да не си болен, защо не дойде?
— Много работа, а днес се случи единственият ми свободен ден.
Подпрял се на бастуна си, да Понте попита:
— Искате да минете без либретист ли, Моцарт?
— Чух, че сте много зает. Със Салиери и Мартин-и-Солер.
— Наистина! След успеха на „Рядка вещ“ всеки има нужда от мен. Сега преработвам „Тарар“ от Бомарше за Салиери. След „Фигаро“ естествено изборът пада на мен, пък и Солер настоява непременно аз да напиша либретото за неговото „Дианино дърво“. Но плановете на скъпия ми приятел Моцарт винаги са ме интересували.
— Покорно благодаря! — саркастично отбеляза Волфганг.
Да Понте не се засегна от тона му.
— Намерихте ли някой сюжет за Прага?
— Какво да намеря! Метастазио възпява митичната любов и героизма и всичко това е изкуствено и старомодно. Голдони е забавен, но много повърхностен, а Молиер, макар гениален сатирик, не подхожда за опера. Сатирата трудно се претворява в музика.
— А какво би станало лесно според теб, Моцарт? — попита Вецлар.
— Някоя истинска житейска драма със силни характери и страсти, достъпни за зрителя, независимо дали той ще се смее, или не.
— Лоренцо, а защо не напишете за него нещо съвсем ново? — попита отново Вецлар.
— Откъде да взема толкова време? — сви рамене да Понте.
— Текстът на либретото не е задължително да бъде нов — забеляза Волфганг. — Нова ще бъде музиката.
— Но той трябва да ви хареса — каза да Понте. — Мнението на либретиста тук не играе роля.
Волфганг рязко се изправи:
— Благодаря ти за посещението, Вецлар. Ценя интереса, който проявяваш към мен, както и твоята грижа.
— Почакайте — рече да Понте. — Моцарт, искате ли да работите с мен?
— А вие? Надпреварват се кой да работи с вас. Дори Салиери.
„Само че всички те са далеч от Моцарт“ — помисли да Понте.
— Ако успея да намеря либрето, което да ви хареса, ще се съгласите ли да работите с мен? — попита той.
— Лоренцо, вие сте хитрец. Но умен хитрец. — И Волфганг приятелски му протегна ръка. — То се знае, бих предпочел да работя с вас.
— За кога е определена премиерата на операта в Прага?
— За октомври.
— А сега е още краят на март. Имаме много време. И ако операта мине с успех в Прага, ще склоня императора да съдействува тя да бъде поставена и във Виена.
— Значи, вие вече имате либрето за мен, да Понте?
— Не, не, не! Ала не се безпокойте; вие търсете, аз също и съм уверен, че като обединим усилията си, ще намерим онова, което ни трябва. — Той целуна Волфганг по бузата и добави: — И тъй, „Фигаро“ направи в Прага сензация? Казвах ви, Моцарт: като работите с мен, ще постигнете успех.
Писмото от Нанерл, което пристигна няколко дни след тази среща, потресе Волфганг до дън душа. Татко сериозно заболя, пишеше Нанерл, и Волфганг веднага отговори, че е готов да пристигне в Залцбург да се грижи за баща си, макар че сега е потънал в работа. Но сестра му отвърна: „Това съвсем не е нужно. Аз съм при него и правя всичко, което се налага.“
Тонът на посланието й обаче обезпокои Волфганг и той реши да пише на самия татко. Дълго обмисля писмото и вложи в него много чувство.
„Mon tres cher pere! Току-що научих една вест, която много ме опечали най-вече заради това, че от предишното ти писмо разбрах, че си в добро здраве. А сега научавам, че сериозно си заболял. Надявам се, знаеш с какво нетърпение чакам от теб утешително известие, как жадувам да го получа, макар че отдавна съм свикнал да очаквам и получавам отвсякъде най-лошото.
И доколкото смъртта — ако съдим трезво — е неизбежна участ, която очаква всички нас, през последните години си наложих да свикна с тази добра приятелка на човечеството, така че появата й вече не ме плаши. Мисля за нея спокойно и със смирена душа. Благодарен съм на бога, задето ми даде възможността да прозра, че смъртта е ключ, с който отваряме вратата към царството на истинското блаженство. Никога не си лягам, без да помисля преди това — въпреки че съм още млад, — че на другия ден може да не се събудя. Обаче никой от хората, които ме познават, не може да каже дали се оплаквам от съдбата, или съм се поддал на меланхолия. Затова всеки ден изричам благодарствена молитва към своя създател и от все сърце желая на събратята си да споделят като мен тези чувства.
Храня надежда и вярвам, че сега, когато пиша тези редове, вече ти е станало по-леко, но ако се лъжа въпреки всичките наши молитви, те моля да не скриваш от мен нищо. Пиши ми сам или помоли някой друг да ми пише цялата истина, за да мога час по-скоро да пристигна и да те прегърна.
Отправям към теб такава молба заради всичко свято между двама ни. А същевременно моля бога да получа от теб веднага по-бодро писмо.
Нанерл прочете писмото на татко; Леополд в момента се чувствуваше малко по-добре. Откъде се е взел у сина му такъв фатализъм, учуди се Леополд, но Волфганг е прав. Сега той му стана някак по-близък —
