— А тя много ли ви харесва?
— Днес сте крайно любопитен.
— Искам да знам какво отвлича либретиста ми от търсенето на сюжет.
— Не е в нея причината. Сюжет ще се намери. Аз винаги съм увлечен по някоя жена. Навик! Помага да се чувствуваш вечно млад.
„Да Понте е седем години по-възрастен от мене, а постъпва като лекомислен младеж — мислеше си Волфганг, загледан във венецианеца, — но бръчките си не може да скрие.“
— Диана е добродетелно момиче. Тя дарява любовта си само на мен.
Волфганг скептично се усмихна.
— Вярно! Тя е безумно влюбена в мен, защо тогава да й разбивам сърцето? А когато работата не върви, няма по-добра утеха от любовта.
— И вие, разбира се, я обожавате.
— Сега да. За мен всяка жена е най-любима от всички, докато не я смени друга. Но аз винаги съм искрен в чувствата си. Никога не се занимавам едновременно с две жени.
— Защо на масата ви има цели три ръкописа?
— Единия пиша за Салиери, другия за Солер и третия за Моцарт.
— Кой от тях е посветен на мен?
Да Понте посочи третия куп.
Волфганг взе първите страници. Там липсваше името на да Понте, вместо това пишеше: „Il convitato di pietra“ от Бертати.
— „Каменният гост“ — преведе на глас Волфганг. — Не беше ли поставена наскоро опера по този сюжет?
— Гасанига написа едноактна опера буфа под названието „Don Giovanni Tenorio o sia Il convitato di pietra“ („Дон Жуан Тенорио, или Каменният гост“), която бе поставена и има успех във Венеция. Но в нея липсва моят стил, липсва моето остроумие, както и присъщите за вашата музика изящество и мелодичност.
— Дон Жуан може да се окаже благодарен сюжет.
— Прегледайте текста на Бертати. Няма да ви отнеме много време.
Волфганг зачете бързо ръкописа, а от главата му не излизаше да Понте и ситуацията, в която свари поета; помисли си и за Казанова, с когото да Понте бе приятел, за вечния стремеж на татко към славата, парите и положението, за радостта да се живее и вечно дебнещата смърт. Волфганг се заинтересува от сцената, в която Дон Жуан се среща със статуята на Командора, предизвиква сатаната и пропада в преизподнята. Трагедиите, преживени от Волфганг през последните месеци, отново като зловещ пламък лумнаха в душата му и той рече: „Il dissoluto punito il Don Giovanni“ („Наказаният прелъстител Дон Жуан“). Сюжетът може да стане за опера. Защо не напишете по него либрето?
— Идеята не е оригинална.
— А кое от вашите либрета е написано върху оригинален сюжет? — Волфганг, знаете какво имам предвид.
— Знам само едно: в характера на Дон Жуан лежат прекрасни възможности за сериозна опера.
Да Понте рядко бе виждал Моцарт така запален. Може композиторът да е прав. Моцарт има великолепен усет, той познава театъра по-добре от всички известни нему композитори. И този сюжет може лесно да се преработи в либрето. Вече съществуват много версии: на Молиер, Голдони и други автори. Да Понте каза:
— Хм, тази идея и на мен ми харесва.
Волфганг разбра: бе успял да убеди да Понте, че сюжетът на „Дон Жуан“ подхожда за опера, сега либретистът се държеше така, сякаш от самото начало не се бе съмнявал в годността му.
През следващите седмици Волфганг и да Понте се трудиха над „Дон Жуан“; да Понте от време на време прекъсваше, за да поработи и над другите либрета, а Волфганг — само за неотложните неща, които трябваше да композира. Едно от тези произведения му стана особено скъпо, след като Констанце прояви ревност, задето бе посветил една песен на Алоизия.
Пишеше тази серенада в сол-мажор — серенади не беше писал вече много години, — изливайки в нея всичката си любов и целия си талант с намерение да я поднесе на Констанце по случай годишнината от сватбата им. За отпразнуването на важното събитие той покани много гости у дома си в предградието Ландщрасе. Нанерл бе съобщила, че Волфганг навярно ще получи хиляда гулдена след подялбата на имуществото на баща им, завещано на двамата по равно, и Волфганг взе назаем пари срещу наследството и направи прием. Нае от хазаина си за този ден градината му и ангажира малък оркестър.
В празничния ден, 4 август, Констанце се чувствуваше като през щастливите дни на живота им в онзи дом, където той създаде „Фигаро.“ Волфганг изпитваше весело, празнично чувство. И все пак зад тази веселост се таеше тревога, дори отчаяние, сякаш той с все сила бе стиснал в ръце щастието си, страхувайки се, че скоро ще го изгуби.
Вечерята беше поднесена в градината, там се настани и оркестърът. Дойдоха много гости; сред тях бяха и Хайдн, пристигнал за отпуск във Виена, и Салиери, поканен от Волфганг по съвета на да Понте.
Хайдн изрази желание да седне по време на концерта до домакинята и Констанце престана да се чувствува незначителна личност. Волфганг дирижира малкия оркестър така вдъхновено, сякаш това беше премиера на негова опера. Като слушаше как се разнасят във ведрия виенски здрач чудесните звуци на серенадата в сол-мажор. Констанце мислеше, че по-хубава музика не е чувала досега — лека, романтична, изпълнена с лиричност, серенадата бе лишена от всякакъв трагизъм и мрачно настроение, характерни за почти всички последни творби на Волфганг. Тази серенада въпреки своята непринуденост, а може би и тъкмо заради нея, звучеше така мелодично, че според Констанце навярно пораждаше завист у всички композитори. Как чудно бе успял Волфганг да й изкаже своята признателност! Когато прозвучаха последните акорди, безупречни като цялото произведение, Констанце възкликна:
— Волфганг, това е една от най-хубавите ти творби!
— Нашата „Малка нощна музика“ — нежно каза той. Изведнъж се разнесе плачът на спящия горе в детската стая техен син.
Констанце се обезпокои, но Хайдн предложи:
— Госпожо Моцарт, защо не го донесете тук? Може и на Карл Томас да му се слуша музика.
Констанце донесе детето и го пусна на земята да походи; то довтаса при Хайдн и той нежно го взе в ръце.
— Колко е голям, Волфганг? — попита Хайдн.
— Скоро ще навърши три години.
— Обича ли музиката така, както ти си я обичал на неговата възраст?
— Трудно бих могъл да кажа. Но обича да я слуша. И все не мога да намеря време да се занимая с него.
— На Волфганг му липсва търпението, което е имал неговият баща — забеляза Констанце и веднага се изчерви. Тя отдавна не си бе спомняла за Леополд. Като не можеше да сподели скръбта на мъжа си, тя често се дразнеше и се чувствуваше виновна, затова избягваше по всякакъв начин разговорите на тази тема. Вместо това, за да достави удоволствие на Волфганг, често изтъкваше колко й харесва да живее извън града, макар че съжаляваше за центъра на Виена.
— Като учител по музика аз не мога да се меря с татко — каза Волфганг.
— Вестта за неговата кончина дълбоко ме опечали — рече Хайдн. — Разбирам, това за теб е страшна загуба. Познанството с господин Леополд ми достави много радост.
— Той беше рядко благороден човек — отбеляза Волфганг, — мой най-скъп и горещо обичан приятел.
Карл Томас отиде до клавесина — оттам баща му бе дирижирал — и Хайдн предложи:
— Нека опита. Да видим какво ще излезе.
Но клавишите не заинтересуваха детето и когато Волфганг седна до него и му показа как трябва да ги натиска, Карл Томас се разплака. Бащата много се засегна.
Хайдн обаче каза:
— Твърде много хора го гледат, детето се изплаши.
Волфганг не призна пред приятеля си, че вече е правил подобен опит, ала нищо не е излязло. Това бе
