любовните си приключения, в които много трудно можеше да се различи истината от измислицата. Венецианецът ту се надуваше като паун при описанието на някой от пламенните си романи, ту изведнъж почваше да се оплаква, че прислугата на граф Валдщайн не се отнася към него с нужното уважение и го поставя наравно със себе си.
За да прекъсне Казанова дългия си монолог, Волфганг му предложи да вземе със себе си копието на либретото и да нанесе поправки там, където сметне за нужно, макар че композиторът съвсем не беше убеден дали тези поправки ще му бъдат от полза.
След няколко дена Франтишек и Йозефа Душек, познати на Волфганг още от Залцбург, където бяха идвали като гастролиращи музиканти, поканиха Моцартови да им погостуват в тяхната вила, която се намираше в Смихов — предградие на Прага. Волфганг прие поканата, но не освободи стаите в странноприемницата, за да бъде по-близо до театъра, ако се окаже необходимо. Той много ценеше Душекови като музиканти и приятели. Франтишек беше чудесен пианист, отличен преподавател и композитор на инструментална музика, а Йозефа имаше прекрасен глас и бе прочута със своята артистичност и вкус.
Вилата им бе разположена сред красива градина, там имаше и беседка, времето беше хубаво и Волфганг пишеше музиката, седнал ту в градината, ту в беседката. Работата над партитурата наближаваше своя край. Той беше носил в главата си тази музика вече много месеци, а някои арии не му даваха покой от години и само чакаха момента да се излеят на листа.
Казанова преписа секстета от второ действие и промени някои сцени на Лепорело и Дон Жуан, но предложенията му не харесаха на Волфганг. След заминаването на да Понте той успя да нанесе в либретото свои изменения, много по-подходящи за самия него. „Моят Дон Жуан съвсем не прилича на Казанова“, реши той. Музиката на последната сцена с Командора написа тържествено и ужасяващо — такива мотиви звучаха за пръв път в творчеството му. Дон Жуан, под краката на когото вече се разтваря бездната, си остава у Моцарт жив човек, овладян от буйни страсти, той не иска да се предава, не се разкайва за постъпките си и страшната музика звучи като зловещо пророчество, тя е мрачна и вещае гибел.
Душекови обещаха на Волфганг пълно уединение в тяхната вила, ала новината, че у тях гостува Моцарт, бързо се разпространи и привлече много посетители. Идваха гости под предлог, че ще играят на кегли. Кегелбанът беше в другия край на градината, но до Волфганг достигаше шумът на събаряните кегли и от време на време той изиграваше по някоя игра. Много му харесваше местоположението на вилата. Тя бе построена на хълм, откъдето се откриваше чудесна гледка към Прага и величествените й сгради в стил барок; мисълта, че градът съвсем близо, дори когато не гледаш към него, вдъхновяваше Волфганг.
Той твореше с увлечение, докато не научи, че премиерата на „Дон Жуан“, насрочена за тържественото събитие — сватбеното пътешествие до Прага на принц Антон Саксонски и съпругата му ерцхерцогиня Мария Терезия, — се отлага поради заболяване на един от певците. Волфганг много се огорчи. Поставянето на операта специално за посещението на кралската двойка му предлагаше големи възможности: младоженката беше дъщеря на Леополд Тоскански, брат на Йосиф II, който щеше да наследи трона в случай че Йосиф умре.
Волфганг изрази пред Бондини недоволството си, но директорът не промени своето решение. Заместник не могло да се намери и премиерата трябвало да се отложи, заяви той. Вместо „Дон Жуан“ в чест на кралската двойка представиха „Сватбата на Фигаро“.
Не е ли всъщност все едно, реши Волфганг. Всяка от неговите опери ще се хареса на ерцхерцогинята, защото тя не бе слушала нито една.
Поканиха Йозефа Душек да пее на концерта, уреден в чест на кралското семейство, и тя помоли Моцарт да напише за нея концертна ария.
— Нямам време — отвърна той, — още не съм написал увертюрата — но Йозефа го заключи в беседката.
— Няма да ви пусна. Волфганг, докато не получа от вас готовата ария.
Същия ден привечер Волфганг й предаде арията.
— Ще я скъсам на парчета, ако не я изпеете на прима виста, при това без нито една грешка — каза той.
Как можеше тя да си позволи фалшив тон в такава ария — Йозефа не бе виждала нищо по-прекрасно. Задушевна и нежна, арията същевременно даваше на певицата възможност да блесне с гласа си.
На първата обща репетиция на „Дон Жуан“ обаче Тереза Сапорити — Дона Ана — се запъна при изпълнението на арията „Non me dir, bell’idol mio“ („Не съм жестока, мили мой“), пленително нежна и лирична. Арията била написана в твърде нисък регистър, заяви Тереза Сапорити не подхождала за гласа й и не предавала чувствата на оскърбената графиня. На Волфганг му оставаше само да преработи арията, защото и за тази роля не можеше да се прави замяна. Към трогателното ларгето „Не съм жестока, мили мой“ Волфганг добави бравурно алегрето, което завършваше с водопад от колоратури. Направи го пряко воля — променената ария съвсем не съответствуваше на образа на Дона Ана, но Тереза Сапорити остана много доволна.
— Нашият маестро е така дребничък — каза тя на Бондини, а пише толкова голяма музика!
Но в този миг към него се обърна Луиджи Баси — Дон Жуан с молба да преработи дуета му с Церлина. Баси заяви, че в ролята му липсвала бравурна ария, а след като композиторът е написал вече такава ария за Дона Ана, и той следва да има поне една. Волфиин трябваше да промени пет пъти „La ci darem la mano“ („Близо е мойта вила, там ще ми кажеш «да»“), едва тогава Баси остана доволен от дуета. И продължи изпълнението си с голямо вдъхновение. На генералната репетиция стана следното: в сцената, където Дон Жуан сграбчва Церлина, синьора Бондини — Церлина — не можа да изпищи в подходящия момент. Тогава Волфганг помоли оркестъра да повтори сцената без него — той дирижираше, — а сам тихичко се вмъкна зад кулисите и точно когато трябваше, така силно хвана отзад Церлина, че тя наистина се изплаши и писъкът й процепи залага.
— Този път излезе чудесно — рече композиторът. — Това се иска от вас на представлението.
Всичко най-сетне, изглежда, беше готово с изключение на увертюрата. Бондини беше като на тръни — нито един такт от увертюрата не е написан, а премиерата е насрочена за следващия ден!
След генералната репетиция той каза на композитора, че ще трябва да се отложи премиерата: как може Моцарт така да рискува и да не приготви увертюрата до последния миг!
— Тя цялата е в главата ми от няколко седмици, но исках да чуя операта от начало до край; едва сега мога да се заема с увертюрата. В нея трябва да намерят отражение всички главни теми на операта. Не се вълнувайте, ще успея. Ще я напиша тази нощ.
— Но вече е почти полунощ! Дори да работите до сутринта, кога ще ви стигне времето, за да направите копия за оркестъра?
— Наредете на копистите да дойдат в странноприемницата към седем часа сутринта и ще я получат. — Бондини имаше толкова нещастен вид, че се наложи Волфганг да си придаде външно спокойствие.
Като се върна в странноприемницата с Констанце, той помоли жена си да му направи пунш, за да не заспи над увертюрата. Волфганг не се съмняваше, че призори ще успее да я завърши. Музиката отдавна звучеше в него, само тук-там ще се наложат поправки, но искаше първо да чуе как ще прозвучат сцените с Командора, преди да внесе неговия лайтмотив в увертюрата. Сега знаеше как да направи това. Седнал на бюрото си, Волфганг започна бързо да пише. Но от изпития пунш му се доспа и главата му заклюма над партитурата. За да не заспи, Волфганг помоли Констанце да му разказва приказки. Така минаха няколко часа, но борбата със съня дотолкова го омаломощи — непрекъснато клюмаше и задрямваше, след това в миг се пробуждаше от гласа на жена си, — че скоро на партитурата започнаха да се чернеят мастилени петна.
— Легни да подремнеш на дивана — рече Констанце, — след час ще те събудя.
Волфганг спеше дълбоко и Констанце не се реши да го събуди, ала в пет сутринта, поспал два часа, той сам стана.
Не смъмри Констанце и с пресни сили се залови за партитурата. Когато в седем дойдоха копистите, увертюрата беше готова.
Но те не свършиха работата си толкова бързо, както композиторът, и в седем вечерта, малко преди началото на представлението, музикантите още нямаха нотите — никой не бе зървал увертюрата и не бе
