поемаме голям риск, като поставяме тази опера: тя много се различава от „Фигаро“.
— Прекалено тежка ли е? — попита да Понте, сякаш искаше да чуе в отговор потвърждение на тезата си.
— По-трагична, отколкото очаквах — рече Бондини.
— Прекалено трагична ли? — упорствуваше да Понте.
— Тъкмо колкото трябва — рязко отвърна Волфганг.
— Възможно е — каза Бондини, — оставам на своето мнение, но ще се постараем да направим всичко, което зависи от нас, и ако се съгласите да внесем някои изменения, операта може и да ни се удаде.
Същата вечер, когато Волфганг и да Понте работеха заедно в странноприемница „Трите лъва“, променяйки либретото и музиката в съответствие с желанието на Баси — хубавец и притежател на великолепен бас, — да Понте неочаквано обяви:
— Мога да остана тук само една седмица.
Волфганг отново се отчая:
— Но имаме още толкова работа!
— Салиери настоява да се върна във Виена. Трябва да започна работа над новата му опера.
— Кога е насрочена постановката й?
— За след месец-два. Не зная точно. — Да Понте сви рамене. За него Салиери беше по-важен от Моцарт, но не можеше да го признае открито.
— А на нас са ни нужни две, най-много три седмици, за да завършим всичко. Ако заминете толкова скоро, това ще предизвика скандал. В Прага ще сметнат, че съдбата на операта ви е безразлична.
— Съжалявам, но друг изход няма. Императорът проявява голям интерес към новата опера на Салиери и не бива да предизвикваме недоволството му.
„А може би — размишляваше Волфганг — Салиери е поставил да Понте пред избор и поетът се е решил в полза на Салиери, вземайки под внимание благосклонното отношение на императора към него?“ И Моцарт изпитваше силно желание да постави ултиматум на да Понте: да избере един от двамата — него или Салиери. Но той не се осмеляваше да заплашва когото и да било, не беше в природата му.
— След седмица, Моцарт, вече няма да съм ви тъй нужен. Впрочем либретото почти е завършено, а налагащите се изменения ще можете да внесете и сам.
„Защо пък не, и това има известни предимства — реши Волфганг, — в текста има места, които трябва да бъдат дооправени, а това може да стане по-лесно без либретиста.“
— Главната работа предстои с певците, трябва да се репетира с тях и да се нагоди музиката за гласовете им, защото всички са по-лоши от виенските — каза да Понте.
— За щастие публиката тук е по-добра от виенската.
— Някои ваши арии са толкова сложни, че не зная как ще се справят певците.
— Ще се справят. Като поработя с тях.
— А жената на директора? Как ще успеете да поправите грешките й?
— Ще намеря подход към нея.
— Аха, любовчица — усмихна се многозначително да Понте.
— Не съм казвал такова нещо — ядосано отвърна Волфганг.
— В театъра това е нещо обикновено, защо не опитате? Уверен съм, че тя ще се съгласи, при условие че й дадете най-хубавите арии.
— Церлина ще получи това, което й се полага, а не това, което желаеше синьора Бондини.
Да Понте въздъхна.
— Прекалено висок морал имате.
— Ако трябва да се отправи някому подобен упрек, тъкмо вие заслужавате това.
Да Понте се изуми и почна разпалено да протестира.
— Нали не друг, а вие твърдите, че Дон Жуан трябвало да бъде наказан, защото бил злодей? — каза Волфганг.
— Той наистина е злодей!
— У всекиго от нас има частица от Дон Жуан. — А вие отгоре на всичко пишете за него арии, изпълнени с такава нежност и красота, че да се устои пред обаянието му е почти невъзможно.
— И същевременно той е съблазнител, който търпи неуспех. — Аха, сега вие, Моцарт, излизате в ролята на моралист!
— Не, на реалист. Повечето донжуановци най-често постигат успех на думи, отколкото на дела. Тъкмо затова операта е едновременно музикална комедия и трагедия.
— Трябва да ви запозная с Казанова. Той е мой приятел и живее близо до Прага. Ще може да ви помогне с нещичко.
Преди да замине за Виена, да Понте уреди среща на Волфганг с Казанова и му даде полезен съвет:
— Смятат, че Глук дълго няма да живее. Ще ви държа в течение на събитията. Когато Глук се помине, ще бъде полезно да сте във Виена. Тогава навярно ще получите място в двора.
През 1786 година по либрета на да Понте бяха поставени шест опери, тази година вече три и той се чувствуваше съвсем сигурно на поста си придворен поет. Ала да укрепиш позициите си никога не е вредно Вкусовете на публиката се менят и не е изключено някой ден Моцарт да задмине Салиери като образец на общоприетия вкус.
Джакомо Казанова заяви, че е щастлив да се запознае с един толкова изтъкнат композитор и изрази надеждата, че господин капелмайсторът изпитва същите чувства.
— Разбира се — потвърди Волфганг и направи на Казанова поклон. Славата на венецианския безпътник бе добре известна във Виена и сега, като гледаше застаналия на вратата Казанова, дори по-галантен от да Понте, Волфганг бе поразен от приликата му с либретиста. И двамата имаха искрящи, живи очи, чийто поглед сякаш пронизваше събеседника, венециански акцент, ястребови черти и изразителни жестове.
Но Казанова беше много по-възрастен от да Понте; и сега, когато стоеше, облегнат на рамката на вратата, очаквайки да го поканят да седне, видът му беше сломен и старчески, затова Волфганг си спомни как да Понте казваше: „Казанова почна бързо да се изморява, вече е на шестдесет и две.“
Казанова му поднесе своите извинения:
— Пристигнах от Дукс, предградие на Прага; преди години за мен не беше нищо да измина два пъти по- дълъг път само заради усмивката на някоя хубавица, а сега, уви, това ме изморява. Изобщо изпаднах дотам, че станах библиотекар в замъка на чешкия граф Валдщайн и пиша спомените си. Да Понте ми каза, че ви трябвала помощ за „Дон Жуан“. Имам известен опит в тази област, както навярно сте чували.
— Да, чувал съм.
— И добре разбирам от музика. На младини известно време си изкарвах препитанието като цигулар в оркестъра на Венецианската опера.
Интересът на Волфганг веднага нарасна и когато Казанова спомена, че е слушал в Прага „Сватбата на Фигаро“ и е останал очарован от операта, Волфганг му даде екземпляр от либретото на „Дон Жуан“ и го заведе със себе си на поредната репетиция.
Казанова слушаше много внимателно, с някакво странно изражение, сякаш едновременно споделяше чувствата на Дон Жуан и се отнасяше към него недоверчиво. Щом репетицията завърши, Казанова рече:
— Сцената, в която Лепорело изброява завоеванията на Дон Жуан, либретистът е заимствувал от мен. А самата ария прилича на „Ти ще спреш, фарфалаче немирно“ от „Фигаро“.
— Нота по нота ли? — Волфганг не се обиждаше от това, по-скоро му беше забавно.
— Не, разбира се. Но стилът е същият. В това няма нищо лошо. Което е минало с успех веднъж, господин маестро, отново ще има успех. Лепорело на да Понте прилича на слугата, който някога имах аз. Наричаше се Коста, беше истински негодник!
— А самият Дон Жуан?
— Моите завоевания бяха по-различни. Доставяха ми голямо удоволствие. А аз съвсем не съм уверен, че вашият Дон Жуан изпитва същото. Освен това би трябвало да се подобри секстетът във второ действие. С голямо удоволствие ще споделя с вас житейския си опит.
Волфганг се отнесе към предложението без особен интерес, но Казанова вече се впусна да разказва за
