просвирвал партията си. Бондини беснееше; препълнената зала шумеше и само появата на капелмайстора Моцарт, автора на „Фигаро“, успокои публиката. Волфганг съобщи на оркестрантите, че нотите ще бъдат донесени след малко, и изрази увереност, че ще могат да изсвирят увертюрата без репетиция. Това бе казано като комплимент, обаче сам той никак не беше убеден в успеха. Няколко минути по-късно щимовете бяха раздадени на музикантите. Увертюрата на „Дон Жуан“ започна.
В залата се възцари напрегната тишина, а след завършването на увертюрата екнаха гръмки ръкопляскания. Завесата се вдигна и когато първо действие вече спокойно и уверено течеше на сцената, Волфганг прошепна на седящите по-близо оркестранти:
— Общо взето, увертюрата мина много добре, макар че доста от нотите очевидно изпаднаха под пултовете.
Увертюрата — тържествена, вдъхновена, драматична — още от първите си акорди създаде атмосферата на цялата опера. Вдъхновен от присъствието на Волфганг на диригентския пулт, съставът надмина себе си и в ансамблите поразяваше с добрата си спятост. Когато завърши последното действие и завесата падна, гръмнаха бурни овации. Аплодисментите не стихваха, артистите просто не можеха да се оттеглят. Тогава Баси и Сапорити уловиха Волфганг за ръка и го изведоха на авансцената, където той остана съвсем сам, а вълните на приветствията го заливаха една след друга. Констанце седеше в една ложа с Душекови и радостно вълнение стягаше гърлото й. На грамадната сцена нейният Волфганг изглеждаше съвсем мъничък. Такова музикално богатство да блика от едно толкова крехко тяло! Никой не може да си представи какви огромни усилия му е коствала тази опера. Днес едва се крепеше на крака от умора.
Въпреки мнимия си оптимизъм той не можа да поспи следобед, както възнамеряваше. Вместо това изведнъж се предаде на тъжни мисли, което рядко му се случваше. Седна на кушетката и неочаквано каза:
— Знаеш ли, Щанци, много ме е страх. Опитах в „Дон Жуан“ за пръв път някои неща. Затова така дълго се забавих с увертюрата. Докато не чух цялата партитура, не можех да реша какво трябва да преобладава в музиката, — мрачните тонове или светлите. А като я чух, се убедих: нито едните, нито другите не бива да доминират. На тебе как ти се струва? Може би се заемам с непосилна задача? Дали „Дон Жуан“ ще хареса на Прага, както „Фигаро“? Двете опери са съвсем различни. И после, не можех да направя Дон Жуан пълен негодник. Иска ми се да се гордея с „Дон Жуан“, дори ако в нещо съм сгрешил.
— Написа го така, както сметна за нужно — отвърна тя. — И то е най-важното.
— Но ако операта мине с успех, ще започнат да говорят, че е написана набързо, без усилие, едва ли не небрежно. А колко варианта на всеки мотив съм изпробвал в главата си, това никой не знае. Защото мразя да цапам хартията. Музикантите и без това лесно правят грешки. Колкото минава времето, вместо да композирам по-лесно, пиша по-трудно. Правя всичко по-взискателно. И така трябва да бъде. Едва ли друг е употребил толкова усилия да изучава композицията като мен. Изучих творчеството на всички големи автори: Хайдн, Хендел, Йохан Себастиан Бах, всичките му синове, Глук, Самартини, Хасе. О, бих могъл да направя списък не по-кратък от този на Дон Жуан. Как мислиш, ще им хареса ли новата ми опера? Толкова вложих в нея!
И ето сега Волфганг се покланяше на публиката, а в залата ехтяха викове:
— Evvivia Mozart! Evvivia da Ponte! Bravo! Bravissimo!42
И Констанце си мислеше: колко хубаво би било да останат в Прага, да живеят без грижи, без дългове, да се радват само на похвали и одобрение, да имат също такава вила, както Душекови, много приятели и сигурен доход.
Волфганг реши да прекара в Прага още няколко седмици, за да се наслади напълно на шумния успех, който съпътствуваше всяко представление на „Дон Жуан“. Но да Понте, комуто писа за триумфа на новата си опера и предаде думите на Бондини: „Всички директори трябва да благославят Моцарт и да Понте — докато те са живи, оперните театри няма да чувствуват глад за репертоар!“, отвърна: „Щастлив съм, че, както очаквах, работата ни се е увенчала с успех, обаче трябва незабавно да се върнете във Виена. Глук е на смъртно легло и веднага след неговата кончина много композитори — претенденти за мястото му — ще предлагат шумно на императора своята кандидатура.“
Глук почина същия ден, когато Моцартови се завърнаха във Виена.
— От лакомия — разказа им да Понте. — Бил поканил свои приятели у дома си, а жена му за миг се отлъчила: да извика екипаж за всекидневната им разходка. Имала строго нареждане от лекарите да следи какво яде и в никакъв случай да не пие вино. Обаче щом излязла, Глук веднага поискал от слугите си вино, а когато гостите, боейки се за живота му, отказали да пият, той се разсърдил и не само пресушил чашата си, но и чашите на гостите. В екипажа получил апоплектичен удар. И скоро след това умрял. Напълно подходяща смърт за един чревоугодник.
— Кой ще заеме мястото му? — нетърпеливо и развълнувано запита Волфганг.
— Ще поговоря с Йосиф за вас. Ще го склоня да поставят във Виена „Дон Жуан“. Императорът знае вече за успеха на операта в Прага.
Погребението на Глук бе разкошно, самият Йосиф II присъствува, огромна тълпа следваше траурния кортеж и всички се питаха кой ли ще заеме мястото му в двора.
Три седмици по-късно Волфганг получи копие от следния указ:
„От негово апостолско величество императора на Свещената римска империя, крал на Унгария и Бохемия и ерцхерцог на Австрия. Нашият всемилостив господар взе следното великодушно решение по отношение на Волфганг Моцарт: по волята на негово императорско и кралско апостолско величество гореспоменатият Моцарт се удостоява с великата чест да бъде назначен за камермузикус при двора на негово величество, предвид на неговите способности и познания в областта на музиката, а също и заслугите му в тази област; на императорския и кралски ковчежник се заповядва да му определи заплата в размер на осемстотин гулдена годишно, считано от първи декември настоящата година.
В изпълнение на този указ императорското решение се довежда до знанието на Волфганг Моцарт; настоящият указ е съставен от Канцеларията на камерхера по разпореждане на императора и се гарантира от това разпореждане.
И тъй, това, за което горещо мечтаеше татко, заради което трескаво се труди цял живот, най-после се осъществи. Но твърде късно, за да го зарадва. „Много неща в живота стават твърде късно“ — с горчивина си мислеше Моцарт. Съобщи новината на Нанерл — трябваше да я сподели с някого в Залцбург и понеже татко вече го нямаше, оставаше само Нанерл. Обаче радостта му силно се понижи, когато научи, че Глук е получавал две хиляди гулдена годишно. Констанце напомни на Волфганг, че в Залцбург са му плащали два пъти по-малко. Но нали оттогава животът поскъпна и нима той не заслужава парите, които е получавал Глук, отвърна той. Уверен, че по-ниската заплата е дело на Торварт, Волфганг с гневен вид влезе в кабинета на ковчежника, твърдо решил да воюва за по-високо възнаграждение.
Торварт се ръкува с него усмихнат и поздрави Моцарт за високата чест, ала когато композиторът се оплака, че ще получава по-малко от половината заплата на Глук, Торварт каза:
