изпълнява наум музиката, Волфганг изпита неудовлетворение. Съчинявайки тази симфония, той каза всичко, което искаше да каже, но сега му се стори, че трябва повече.
Няколко дена по-късно, когато Волфганг пристъпи към следващата симфония, Щанци вече седеше в градината и сърцето му отново се изпълни с надежда. Обаче тя все още накуцваше — кракът я болеше силно и това прибавяше нови грижи. А помощта, на която разчиташе, не идваше. През летния сезон учениците се разпиляха. Волфганг трябваше пак да се обърне към Пухберг, да проси пари, и макар приятелят му да се отзова, сумата, изпратена от него, беше по-малка от исканата: колкото да не умрат от глад. Но не трябва да изпада в мрачно настроение.
Пишеше тази симфония в сол-минор и си спомняше думите на Хайдн, изречени, след като чу „Дон Жуан“: „Волфганг, ти дотолкова познаваш човешките чувства, че изглежда, първо ти си ги измислил, а после хората са ги възприели от теб.“ Колко великодушно беше от страна на Хайдн да изказва подобна мисъл, независимо от това доколко тя е обективна. Хайдн е мил човек и истински приятел. За обезсърчения Волфганг искрената вяра на Хайдн в него си оставаше една от малкото ценности в този потъващ в мрак свят.
Като нахвърли първите акорди на симфонията, Волфганг изведнъж почувствува, че в музиката има нещо неземно, тя прилича на ангелска песен. Ала това не бе всичко. Съчинявайки тази музика, той се включваше в борбата суетното съществуване на човека да се превърне в нещо по-ценно, нещо по-добро, нещо свято. С тази симфония той е призван да въведе ред в хаоса, в който бе попаднал животът му, в който бе затънал светът. Той изпитваше потребност, властно желание да създаде красота от грозотата и строен ред от безпорядъка. Нека светът си бъде земен, животът в него е възвишен.
И така, той градеше симфонията си в сол-минор най-грижливо, като спазваше равновесието между мъчителната тъга, която го потискаше, и радостта от живота. Мислеше си: ако на тази симфония й е съдено някога да бъде изпълнена — а в това той с всеки изминал ден вярваше все по-малко, — някои ще я обявят за най-тъжната от всички, писани от него, други — за най-жизнеутвърждаващата, но и първите, и вторите ще са прави.
Той с благодарност си мислеше за годините на учение, за своята изпълнителска дарба, за татко, който почна да го учи на композиция едва ли не от пелени. Помнеше как Леополд му бе казал: „Не бива да се подценява значението на техниката. Идеите, съдържанието са главното в творчеството, но ако нямаш достатъчно майсторство, за да ги въплътиш, твоите идеи почти нищо не струват.“ Наложи се да изтрие очи, за да не изцапа партитурата. Музиката му не бива да плаче, но в нея се долавяше болка. Завърши симфонията в сол-минор точно след месец от завършването на ми бемол-мажорната и веднага пристъпи към трета.
— Още ли не си удовлетворен? — попита Констанце и той изпита желание да отговори, че никога не е изпитвал удовлетворение. Но не трябваше да я засяга, затова й рече:
— Още не съм изразил докрай онова, което искам да кажа.
— Пак задлъжняхме за квартирата. Няма да преживея още едно принудително местене.
Трябва да напише тази симфония в до-мажор, докато още има сили. Много е изтощен, но не бива да спира. А нямаше още тридесет и три години. Но нима можеше да признае пред Щанци колко зле се чувствува и колко е уморен напоследък, какъв страх буди у него мисълта, че скоро няма да има сили да твори. А музиката както преди напираше в цялото му същество. Умът и сърцето водеха напрегнат живот и сега бяха по-богати от всеки друг път.
Работеше по цели дни и нощи, в надпревара с времето, с все по-нарастващата физическа немощ. Искаше да надвие умората, засилващото се в душата отчаяние, преодолявайки хиляди трудности и съмнения, които опустошаваха сърцето му и го караха да страда като Праведния Йов, и пишеше това ново произведение с всичката грижливост, на която беше способен. Придаде на музиката достойнство и величие, стилът й беше безупречно издържан, в нея имаше толкова грация и мъжество. В душата му кипяха страсти, но музиката трябваше да ги предаде с вкус и мярка. И когато на 10 август Волфганг завърши симфонията в до-мажор — от деня, в който седна да пише първата от трите, бяха минали точно шест седмици, — му се стори, че от плещите му се смъкна огромен товар. Каквато и да бъдеше съдбата на тези три симфонии, той постигна целта, която си бе поставил. Ето ги, неговите рожби, вече са готови — и това е най-главното, колкото и равнодушно да ги посрещне светът.
Констанце се чудеше, като гледаше партитурата на симфонията в до-мажор. В нея нямаше нито едно петънце, никаква коригирана нота, сякаш Волфганг твърдо знаеше от самото начало какво ще напише.
— Но кой ще ги изпълни? — попита тя едва ли не с плач, като мислеше за образувалата се около него празнота.
— Ще поговоря с императора, като се върне.
— Ако той изобщо се върне. Йосиф досега не можа да чуе „Дон Жуан“.
А Волфганг се чувствуваше изчерпан докрай и съвсем обезсилен. Но и в най-тежките за него мигове никой не би могъл да го упрекне, че в музиката си се оплаква от съдбата. Симфонията в до-мажор звучи тържествуващо. Животът без надежда за него е немислим.
Музикалният му издател Паскуале Артария отказа да предложи тези три симфонии на купувачите. Той молеше Моцарт да напише повече контраданси. Като ги продавал по за един гулден и три крайцера, можел да пласира достатъчно от тях, за да плати дела на композитора — три крайцера за всеки. Артария щял да продаде и Моцартови сонати: някои негови сонати за пиано харесвали на децата и ставали за учебно помагало. На склад издателят имаше и партитурата на „Дон Жуан“, преработена от автора за пиано, макар тя да не се търсеше, а и не би могло, преди императорът да изкаже своето одобрение. Симфониите също така, още неизпълнени никъде, не представляват ценност, съобщи Артария на Волфганг и го посъветва да пише повече маршове: маршовете във военно време много се търсели.
Волфганг сложи трите симфонии в един малък сейф, където пазеше най-скъпите си вещи. Той им хвърли прощален поглед, както се гледа скъп приятел, когато го спускат в гроба, и сълзите закапаха върху партитурата, оставяйки много повече петна, отколкото някога е правил.
Послуша съвета на Артария и следващите няколко месеца писа маршове: те лесно се пласираха, а парите му бяха крайно нужни. Щанци се оплакваше, че го ограбват, защото получава по-малко от една десета част от прихода на Артария за същите маршове. Но Волфганг не можеше да воюва с издателя. За паричните спорове трябваха сили, а той пазеше остатъка от силите си за работа. Пък и едва ли би постигнал нещо. Артария даваше да се разбере, че и така му прави голяма услуга.
На 15 декември Йосиф II — десет дни след завръщането си от бойното поле — присъствува на едно представление на „Дон Жуан“. Това бе последният спектакъл и императорът пожела да види какво е успял да направи да Понте от легендата.
Волфганг, дирижирал оркестъра, бе извикан след представлението в императорската ложа. Той не знаеше какво да очаква. Боно бе умрял, но на Моцарт не предложиха капелмайсторското място, императорски капелмайстор стана Салиери. Да Понте го беше изпреварил и вече седеше в ложата — това можеше да се сметне за добър признак. Волфганг срещаше поета за пръв път от много месеци. Но отдясно на Йосиф седеше Розенберг, а то не предвещаваше нищо добро.
„По време на войната Йосиф много се е състарил“ — каза си Волфганг, и погледът на императора беше блуждаещ.
— Розенберг ни докладва, че „Дон Жуан“ не се харесва на публиката. Във Виена той се е провалил. Нито едно от петнадесетте представления не е дало пълен приход — каза императорът.
— Ваше величество, а коя опера напоследък е давала пълен приход? Вие знаете, има война — забеляза да Понте.
— Знаем. Щяхме да закрием италианската опера, ако не бяхте ни разубедили.
— Ваше величество, публиката не хареса „Дон Жуан“, защото идва в театъра да се посмее, а вместо това й поднасят мъчения и мрак — добави Розенберг. — Историята на Дон Жуан е забавна, нищо повече. А Моцарт с все сили се е стремил да й придаде сериозност, затова се получава нещо неприлично и безсмислено.
Волфганг попита:
— Ваше величество, какво мислите за операта сам вие?
