лутерански кантор, Йохан Себастиан Бах бе изпълнявал свои и чужди произведения. И когато сегашният кантор Йохан Долес, ученик на Бах, научи, че Волфганг Моцарт е дошъл да отдаде нужното уважение на неговия учител, посрещна композитора като най-почетен гост и го помоли да посвири на органа.
— Органът е в прекрасно състояние, господин императорски капелмайстор! Полагаме грижи за него, както се е грижил самият Бах. Целият Лайпциг и лутеранска Германия ще си спомнят с благоговение как един велик композитор е почел паметта на друг велик композитор.
Волфганг се колебаеше. Въпреки победата си над Хеслер той отдавна бе зарязал органа, а Бах бе един от малкото органисти, които му внушаваха искрено възхищение. Но Долес, без да слуша никакви извинения, заведе Волфганг до мястото, на което някога бе седял Бах.
Спомняйки си за музиката на Бах и всичко, което бе научил от него, Волфганг почна да импровизира върху тема от един Бахов хорал, а Долес стоеше зад гърба му, затворил очи, кимаше одобрително и унесено повтаряше:
— Какво изумително туше, какъв стил! Човек може да си помисли, че това е възкръсналият Йохан Себастиан Бах.
Преди да замине за Потсдам, Волфганг обеща на Долес да се върне в Лайпциг и даде публичен концерт от свои клавирни творби в който ще бъде солист.
За своя изненада и разочарование той не можа да получи аудиенция от Фридрих Вилхелм. Лихновски го уверяваше, че това е най-простото нещо, но мина седмица, а не идваха никакви вести от пруския двор. Тогава Лихновски обеща да му уреди аудиенция в Берлин идния месец. Сега трябвало да се върнат в Лайпциг, настоя той, там Волфганг щял да получи повече пари, като изнесе концерт. Лихновски освен това имаше спешна нужда от сто гулдена.
— Трябва да сменим конете, така по-спокойно ще стигнем в Лайпциг. Дотам са стотина километра — обясни той.
Волфганг не можеше да каже „не“; неприятно би било да огорчи зетя на Вилхелмине Тун. Но след като даде на принца стоте гулдена — той не ги взимаше назаем, — в джоба му останаха само няколко гулдена. А щом пристигна в Лайпциг, Лихновски веднага се отправи за имението си в Силезия.
Боейки се да не закъса в непознатия град, Волфганг същевременно не можеше да реши дали да отиде в Берлин, или да се върне вкъщи. В началото на пътешествието бе получил от Щанци две писма, но вече няколко седмици тя мълчеше и Волфганг беше много неспокоен. Лихновски до изчезването си му казваше: трябва да си глупак, за да се тревожиш за такава дреболия. Един прочут маестро като Моцарт може да си намира любовници на всяка крачка. Но Волфганг тъгуваше за Щанци и не искаше да я заменя с друга. Вече сериозно се готвеше да си тръгне за Виена, когато Долес му съобщи, че в голямата концертна зала на Лайпциг се урежда тържествен концерт, приходът от който ще бъде за него. Билетите били само по един гулден и Долес не се съмняваше: при такава скромна цена залата ще бъде пълна.
Канторът помоли Моцарт да дирижира оркестъра, изразявайки с това и желанието на музикантите. Когато наближиха репетиционната зала, Волфганг рече на Доле:
— Музикантите смятат, че като ускоряват темпото, прибавят плам на моята музика, но грешат. Ако произведението е написано без плам, бързото темпо няма да помогне.
Обаче първата част от своята Хафнерова симфония композиторът дирижира в много ускорено темпо. И Долес разбра с каква цел прави той това. Едва изпълнил двадесет такта, оркестърът започна да изостава. Волфганг веднага спря, обясни на музикантите къде им е грешката и продължи да дирижира в бързо темпо. Полагаше всички усилия те да свирят колкото може по-бързо и отмерваше е крак такта толкова усърдно, че изящната металическа тока на обувката му изпука и малките късчета полетяха към оркестъра. Волфганг, без да обръща внимание на това, извика: „Ancora!“43 — и почна отново в същото темпо.
Музикантите, силно ядосани от това бледо човече, което съвсем ги измори, напрегнаха сетни сили и първата част бе изпълнена безупречно. Долес забеляза, че след това Волфганг вече дирижираше в нормално темпо. Искаше му се да си върне доброто разположение на музикантите, но така, че то да не бъде във вреда на постигнатия с толкова труд резултат. След репетицията той похвали оркестъра и прибави:
— Ако господа музикантите сполучат да свирят на концерта по същия начин, както днес, публиката няма да бъде излъгана в надеждите си.
По-късно той призна на Долес:
— Това съвсем не беше каприз от моя страна. Забелязах, че повечето оркестранти са възрастни хора, и ако не ги бях пришпорил, през цялото време щяха да свирят в същото мудно темпо. Веднага щом ми се разсърдиха обаче, не пожалиха усилия да се представят достойно.
На концерта оркестърът изпълни цялата програма във вярно темпо и безпогрешно акомпанираше на солиста в трудните му концерти за пиано.
Волфганг не се съмняваше, че съставената от него програма ще се хареса на публиката. В нея влизаха две симфонии — Хафнеровата и Пражката, и два концерта за пиано — в си бемол-мажор и ре-мажорният, завършен наскоро.
— Но въпреки възторжения прием Волфганг забеляза, че залата не е пълна. Затова през антракта, когато узна, че много любители на музиката, лишени от възможността да платят един гулден за билет, се трупали пред театъра, за да приветствуват композитора след концерта, той рече:
— Пуснете ги в залата, Долес.
След като изпълни двата концерта — доволен, че ре-мажорният прозвуча точно така, както го беше замислил — и дирижира в продължение на няколко часа, слушателите пожелаха да чуят Моцарт без оркестъра. Волфганг започна с една фантазия. Музикантите бяха уморени, той им даде знак да си вървят, но почти цялата публика — сред нея мнозина без билети — остана в залата; Моцарт завърши фантазията и публиката шумно пожела той да свири още.
И тогава Волфганг заяви:
— Добре, ще посвиря още за вас, за тези, които разбират музиката ми, а не просто ръкопляскат. — Той импровизира в продължение на цял час, а после изведнъж стана от пианото и обръщайки се към групата слушатели, които благоговейно поглъщаха изпълнението му, извика:
— Е, доволни ли сте сега? Днес за пръв път чухте истинския Моцарт!
Седмица по-късно Волфганг се озова в Берлин. До странноприемницата, препоръчана му от Долес, той стигна по здрач; беше вече късно да върви в кралския дворец, а за сън — още рано.
По време на вечерята той попита сервитьора:
— Може ли да се послуша някъде музика тази вечер?
— О, да, представлението на немската опера току-що е започнало.
— Какво дават?
— „Отвличане от сарая“.
— Интересно!
— Да, много приятно нещо. Чакайте, кой я беше написал? Презимето му…
Но клиента вече го нямаше.
Волфганг нахълта в театъра с първите звуци на увертюрата, влезе, както си беше с вехтото палто, и спря до мястото на оркестъра, за да има възможност да слуша, като остане незабелязан. Започна първо действие и той бе всецяло погълнат от изпълнението на певците. Понякога му харесваха едни или други места, понякога гласовете го разочароваха. Лека-полека, без сам да забелязва това, той се при движи по- близо до оркестъра, притеглен от магнетизма на музиката, и си тананикаше отделните фрази ту съвсем тихичко, ту по-силно: постепенно странното поведение на този дребен мъж с вехто палто възбуди любопитството на публиката. Той стоеше на педя от самия оркестър, когато Педрило запя своята ария „Смело в боя“.
Изведнъж Волфганг установи, че или диригентът е получил партитурата с грешки, или някой се е опитвал да подобрява хармонията, защото в многократно повтарящия се рефрен „Само един страхливец“ вторите цигулки всеки път взимаха вместо ре бекар ре диез.
Волфганг не можа да се сдържи и извика:
— Свирете чисто ре, дявол да ви вземе!
Всички погледи се насочиха към него и някои от музикантите го познаха. „Моцарт е в залага!“ —
