командуването на армията, отне Белград от турците и с тази победа заздрави положението на империята, Йосиф II покани Моцарт заедно с да Понте в Хофбург.
Волфганг цяла нощ не мигна, измъчван от догадки какво би могла да означава тази покана. Като влезе в приемната, предназначена за неофициалните аудиенции, той бе поразен от вида на Йосиф. Императорът беше в дворцови одежди: бели копринени чорапи, черни обувки със сребърни токи, дантелена гофрирана яка и също такива маншети, а на гърдите — орденът на Жартиерата. Лицето му обаче бе изгубило предишната си руменина и беше силно напластено с руж а самият Йосиф, винаги младолик, сега изглеждаше възрастен човек.
Да Понте чакаше вече в приемната и като отвърна на приветствието на Моцарт, императорът каза:
Съобщиха ни, че „Сватбата на Фигаро“ отново носи добър доход. Този път като че ли спектакълът се харесва на публиката, тя го намира забавен.
— А на вас, ваше величество? — попита Волфганг. — На вас операта хареса ли ви?
— Продължаваме да я смятаме за фриволна. Но навярно точно това допада на публиката.
Волфганг не отговори.
— Живеем в трудно, неспокойно време. Бихме искали да видим на сцената на Бургтеатер нова опера, още по-забавна от „Фигаро“. Смятаме се задължени да доставим на поданиците си приятно развлечение. „Да отвлечем вниманието им от революцията, избухнала във Франция — мислеше си той, — и от въпроса за разходите по войната с Турция.“ — Обаче, синьор поете, в операта не трябва да има критика на обществените порядки, както във „Фигаро“.
— Ваше величество, аз ги изхвърлих всичките! — възкликна да Понте.
— И позволихте Фигаро да надхитри графа. Този път бихме искали да получим от вас нещо оригинално. Сюжет, който да бъде винаги уместен. Ако операта се хареса, всеки от вас ще получи по двеста дуката вместо обичайните сто.
Това представляваше годишната заплата на един придворен композитор. Волфганг възкликна:
— Ваше величество, готов съм да пиша за вас такава опера всеки сезон!
— Нека първо видим какво ще излезе от тази поръчка. Доколкото ни е известно, синьор поетът вече е намерил сюжет. Да се надяваме, че е действително оригинален, както той ни уверява.
Да Понте със самоуверен вид започна да излага сюжета си и Волфганг разбра, че го е заимствувал отнякъде. Либретистът продължи да разказва, смятайки навярно, че няма място за никакви съмнения — Волфганг непременно ще одобри сюжета. А и как можеше да се откаже той от такава възможност? Волфганг внимателно слушаше.
— Дон Алфонсо, вече човек на възраст, твърди, че верни жени изобщо не съществуват — говореше да Понте; — възразяват му двама негови млади приятели, офицерите Гулиелмо и Ферандо, които не се съмняват, че годениците им, сестрите Фиордилиджи и Дорабела, са им предани до гроб. Тогава дон Алфонсо предлага на смелите си приятели неаполитанци облог: ако в продължение на едно денонощие изпълняват точно всичко, което той им нареди, ще успее да докаже, че годениците им са измамнички. Младите офицери приемат облога. За да проверят годениците си, те дават вид, че заминават на война, а после се връщат, предрешени като албанци. Хубавите млади мъже, за които никой не може да предположи, че са Гулиелмо и Ферандо, почват да ухажват сестрите и бързо спечелват сърцата им. После Гулиелмо и Ферандо възвръщат истинския си вид и изобличават годениците си в измяна. Но накрая всичко се изяснява и настъпва помирение.
Волфганг беше чувал тази история и преди: за нея доста се говореше във Виена като за достоверна житейска случка, но когато Йосиф изръкопляска, той разбра: няма място за колебание.
— Ваше величество, ще нарека операта „Cosi fan tutte“ („Така правят всички“) — възкликна да Понте с такъв вид, сякаш названието току-що му е хрумнало.
— „Така правят всички“ — повтори Йосиф доволен, — да, сполучливо название.
Да Понте бързо завърши либретото и когато в главата на Волфганг започнаха да се раждат музикалните образи, пак го обзеха предишната възбуда и радост. Не успяваше да остане равнодушен към героите си; само като изпитваше към тях любов и състрадание, можеше да им вдъхне живот. И тъй като сюжетът изцяло бе посветен на любовта, той пишеше музика, в която имаше всичко — преданост, разлъка, измяна и разкаяние, музика емоционална и красива, поетична и нежна.
Докато Волфганг пишеше „Така правят всички“, Констанце роди пето дете — Ана Мария. Само час след раждането бебето умря от чревни колики, но Моцарт дълбоко затаи скръбта и отчаянието си, за да не се отразят на музиката. Констанце се оправи по-скоро, отколкото той очакваше, сякаш се бе примирила с неизбежната смърт на новородените си деца, и новата опера стана по-възторжен химн на любовта от всяка друга негова опера. Колкото е по-грозен животът, толкова по-прекрасно трябва да звучи музиката му. Волфганг се опитваше да надвие почти постоянната си преумора, болките и честите простуди и като се стараеше да се убеди, че на света единствено музиката има значение, тя се лееше от самото му сърце.
Поканил Хайдн и Пухберг на генералната репетиция, Волфганг почна да се съмнява правилно ли е постъпил. Може да ги шокира сюжетът, макар че музиката стана много приятна и беше безупречна в професионално отношение.
Михаел Пухберг, кръглолик и с голямо шкембе, нямаше музикални способности; търговец с практически усет, той в същото време беше истински любител и поклонник на музиката. Ласкаеше го мисълта, че ще бъде в компанията на двамата най-големи музиканти в империята. Пухберг мечтаеше да чуе как те ще си говорят за музиката и по-специално как ще обсъждат методите на композиране. Вместо това Хайдн се оплака колко лошо живее при Естерхази — в това скучно имение, — а Волфганг го увери, че на него, Хайдн, му е провървяло поне в едно: има сигурен доход. „Паричните въпроси — си помисли Пухберг — занимават много повече тези двама композитори, отколкото самия мен.“
Но веднага щом прозвучаха първите акорди, Волфганг застина като статуя, а Хайдн дори затвори очи. Пухберг също притихна, макар че изпитваше силно желание да разпита за много неща приятелите си.
След репетицията Хайдн каза:
— Волфганг, ти чудесно умееш да използуваш вокалните данни на певците. Трябва да се радваш и гордееш със себе си.
Волфганг просия; извърна се към Пухберг с такъв вид, сякаш мнението на търговеца за него беше не по-маловажно от мнението на Хайдн, и попита:
— А какво мислиш ти, Михаел?
— Изключително нежна музика. В нея има толкова чувство, толкова любов, въпреки че текстът е елементарен. Предполагам, че операта ще се хареса на императора.
— Ако се замисли поне малко над нея — измърмори Хайдн. — Тогава на нашия скъп приятел ще му стане по-леко. За съжаление всичко на този свят е преходно.
— Може би — рече Волфганг. — С изключение на музиката. Тя не зависи от времето и ако е хубава, предстои й вечен живот.
Влезе да Понте и буйно прегърна Хайдн, този почетен гост. Либретистът кимна на Пухберг и каза, обръщайки се към Волфганг:
— Генералната репетиция мина блестящо, премиерата ще се състои на двадесет и шести, датата вече е определена.
Един ден след премиерата на „Така правят всички“, 27 януари 1790 година, Волфганг навърши тридесет и четири години.
На премиерата императорът съобщи на да Понте и Волфганг, че тази опера буфа му е харесала най- много от всички техни съвместни творби.
— Музиката е възхитителна, а сюжетът — весел и забавен — похвали ти императорът.
Този път Волфганг му повярва. Защото действително получи за операта си двеста дуката. Йосиф нареди да се дадат петнадесет представления и намекна, че скоро ще му потрябва още една опера от същия тип.
Волфганг беше луд от щастие. След толкова години тежка борба за съществуване императорът най- сетне се убеди в таланта му на оперен композитор.
Три седмици по-късно Йосиф II умря и всички представления на операта по време на националния траур
