— За път ми дават петстотин гулдена. Ако такава сума не ти стига, готов съм да ти услужа с част от моите пари. Потребностите ми са много скромни, а Карл Томас за мен е като родно дете. Колко ти трябват?
— Не, не, не! Причината не е в парите. — Получавам предложения отвсякъде, Волфганг, това е чудесно!
„А аз съвсем ги нямам“ — горчиво си помисли Волфганг. Защо е тъй немилостива към него съдбата? Не се смяташе за нещо повече от Хайдн, но нима е и по-долу?
— Веднага щом стана известно, че съм свободен, поканиха ме на служба неаполитанският крал и други кралски дворове. Хубаво е да си музикант и да знаеш, че имат нужда от теб.
— Ти си заслужил това уважение и възхищение. — Никога не ще забрави очертанията на волевата брадичка на Хайдн, леко удължена като на мама, и топлия тембър на гласа му.
— Но какво ще правиш ти, Волфганг? Нали в Лондон ти е осигурен огромен успех!
— Навярно ще отида там догодина. Или след две години.
Хайдн печално поклати глава:
— Ако сега не заминеш, никога друг път няма да се наканиш. — Волфганг толкова бе остарял напоследък. Русите коси се бяха прошарили. Някога добродушното му, живо лице сега имаше постоянно тъжен израз. И тази вечна умора! — Соломон твърди, че Сторасови, които се прекланят пред твоя талант, се ползували в Лондон с голям успех. Същото чака и теб. Коя е истинската причина за твоите колебания? Може би ще ти помогна да се решиш.
— Де да можеше! Не, помощ не ми трябва, просто така се свеждат обстоятелствата. Констанце отново е зле, а ти знаеш, че тя много боледува миналата година. Не мога да рискувам здравето й с такова изморително пътуване.
— А защо не заминеш сам? Като се понаредиш, ще повикаш и нея.
— Тя сама няма да предприеме такова пътуване. А след като изгубихме първата си рожба, дадох клетва никога да не поверявам в чужди ръце свое дете. Можех да го оставя само на баща си, но той вече е покойник.
Хайдн се умълча. Не беше съгласен с Волфганг. Струваше му се, че Констанце понякога използува болестта си за егоистични цели, но ако намекне за това на приятеля си, ще му причини болка. „Волфганг трябва да вярва на този, когото обича“ — мислеше си Хайдн. Расъл е, ограден от нежна любов, на тази любов той дължеше всичко най-добро у себе си; любовта беше онази храна, без която той не можеше да съществува.
— Пътуването до Лондон не е въпрос на живот и смърт — рече Волфганг.
— Чух, че Салиери се готви да напуска службата си и се говори, че да Понте също щял да върви в Англия.
— Откак умря Йосиф, такива слухове се носят постоянно.
— Да бяха само слуховете! Леополд наистина не се интересува от музика.
— Йосиф, макар да не беше музикален капацитет, за какъвто се смяташе, имаше известна представа за контрапункта, а в покоите на Леополд изпълняват такава музика, че дори кучетата скоро ще се разбягат.
— Надявам се, Волфганг, че не изразяваш гласно тези твои мисли.
— Не, разбира се. Но е така. Отсега нататък всичко ще се върши по указание на Леополд. Той е помазан от бога! О, хабсбургите са притежатели на божествена власт на земята, рядък дар, с който сами са се наградили.
— Такива пренебрежителни думи могат много да ти навредят, Волфганг!
— А как да виждам в тях богове, когато цял живот съм имал възможност да ги наблюдавам отблизо?
— Съжалявал ли си някога, задето си напуснал Колоредо и Залцбург?
— Никога, нито веднъж! — Волфганг се разсмя. — В Залцбург и досега смятат, че музикантът е магаре, отредено да го язди архиепископът, за друго той не става, а Колоредо, който си мисли, че ще живее вечно, си е създал идеален двор — без театър, без опера и без всякаква що-годе сносна музика.
— Вземам със себе си квартетите, които ми посвети. Те ще харесат на англичаните.
— Същото не може да се каже за виенчани. Миналото лято написах три симфонии, но не успях да склоня никого да ги изпълни.
— Позор! — възкликна потресеният Хайдн.
— Моята музика съзрява в тишина. Така я чувам най-добре.
— Ако можеше да се надявам, че ще се видим пак… „Хайдн, оптимист по природа, също не вярва, че ще се срещнем отново“ — разбра Волфганг.
— Страхувам се за тебе, ти никога не си пътешествувал, почти не знаеш чужди езици, нито дума английски, а пътуването не е леко за човек на петдесет и осем години — рече Волфганг.
— Доста мислих по това, но все пак реших да замина.
На път за дома на Моцарт, където чакаше каретата на Хайдн, те си говориха за най-обикновени неща, мъчейки се да скрият горчивите си мисли, но дойде време да се разделят и Хайдн каза:
— Когато в Лондон настъпят студовете и влагата и се почувствувам самотен, ще слушам мислено „Фигаро“ и другите твои шедьоври, това ще ми помогне да се стопля.
— О, Йозеф, много ще ми липсваш!
— Измъчва ли те нещо? Нещо, за което не сме говорили?
Да разкаже ли на Хайдн за Констанце, за подозренията, вълнуващи душата му, че детето, което тя очаква, не е негово? „Не, не си струва“ — реши Волфганг, това е непочтено, а и той няма доказателства. По-добре да поговорят за друго.
— На бог, изглежда, му е угодно да изпитаме най-голямото щастие и най-тежката скръб и чрез това да познаем живота.
Хайдн внимателно слушаше приятеля си. — За цяла година, татко Йозеф, аз написах само два струнни квартета и един струнен квинтет. Като осемгодишен композирах повече.
— Волфганг, ти си много нежен, освен когато се касае за лоша музика и лоши музиканти. Тогава ставаш безпощаден. Дори към самия себе си! Но, боже мой, колко си състрадателен към хората! Имай поне капка състрадание и към себе си. Отново ще почнеш да пишеш. Непременно ще почнеш.
— Би било твърде жестоко да сложа сега точка на всичко.
— Не бива да стане така. Ще се върна от Англия след година-две или ти сам ще дойдеш три мене, тогава ще има какво да покажем един на друг.
Но предчувствието, че вижда приятеля си за последен път, отново обзе Волфганг. Прегърнаха се.
— Довиждане… — прошепна Хайдн.
— Йозеф, боя се, че това е последната ни среща.
— Би било крайно несправедливо. Жестоко.
И все пак раздялата настъпи. Хайдн замина.
88
1791 година започна за Волфганг по-благоприятно. Йозеф Бер, виртуоз кларнетист, му писа, че се готви да даде концерт във Виена, и добавяше: „Ще ми окажете голяма чест, господин капелмайстор, ако се съгласите да вземете участие в концерта, посветен на Вашата музика.“
Писмото на кларнетиста и вярата на Хайдн в неговия талант накараха Волфганг отново да се залови с композирането на музика. Мисълта пак да свири пред публика го запали и той залегна здраво над първия си през последните три години концерт за пиано. А Констанце, която наистина беше бременна, седеше до него, изпълнена е желание да му докаже своята преданост: той толкова обичаше да побъбри с нея, когато си почиваше. От Хайдн дойде писмо, приятелят съобщаваше за благополучното си пристигане и молеше Волфганг да отиде в Англия колкото може по-скоро. Хайдн изразяваше надеждата, че той отново се е заловил да пише музика — произведенията му тук се търсели много.
„Волфганг, ти си много нежен“ — така му бе казал Хайдн и той нито за миг не забравяше тези думи, работейки над новия си концерт в си бемол-мажор. Класическата строгост и простота се съчетаваха в него с
