мелодичност и яснота. Но характерът на темите разкриваше неподозирано богатство от красота и блясък. „А такава красота и блясък разсъждаваше той, докато пишеше концерта — не съществуват вече в този неспокоен, жесток век.“
По виенските улици крачеха войници и императорът твърдеше, че трябвало да спасява Европа от революцията, която бе заляла Франция. Волфганг следеше събитията, и разбираше: ако избухне война с Франция, трудно ще се добере до Англия, но няма да позволи на този свят да го унищожи.
Концертът в си бемол-мажор не оплакваше човешката съдба и не призоваваше божията намеса е грандиозна звучност. Като слуша музиката му, никой не ще повярва, че докато я е писал, се е чувствувал съвсем болен и нещастен, какъвто биваше и сега от време на време. Имаше мигове, когато се съмняваше дали ще му стигнат сили за още един концерт. Но и не искаше да смята тази своя творба за последна.
Толкова обичаше пианото! Каква радост му доставяше то. Да се лиши от тази радост беше немислимо. И все пак истински възприемаш музиката само като слушател.
Концертът се състоя в салона на един ресторант: изпълнението на Волфганг както винаги се отличаваше с необикновена звучност, изящество и чистота. Сякаш оркестърът, пианото и човекът се бяха слели в едно.
Салонът обаче беше наполовина празен, макар че Йозеф Бер се ползуваше с известност и свиреше чудесно. За концерта Волфганг получи едва двадесет и пет гулдена.
Не се надяваше на концерти в близко време, но е всички сили се стремеше да скрие обзелия го песимизъм и като искаше да докаже на императора, че още може да му бъде полезен. Волфганг написа около двадесет немски танца, менуети и контраданси за изпълнение в двора, ала не получи дори благодарност.
Решил да не отпуска ръце и никому да не показва обзелото го отчаяние, той съчини три малки детски песни, фантазия за механичен орган, два изкусно изградени струнни квартета; тези произведения, съвсем различни едно от друго, му донесоха удовлетворение, защото получи за тях пари.
Не можеше да престане да композира: дори когато не получаваше поръчки, главата му гъмжеше от какви ли не замисли! Не бива да губи нито миг, трябва час по-скоро да изрази в музиката си всичко, натрупало се в душата. И тази потребност беше толкова властна, че в главата му вече се раждаха мелодии от новата опера, макар да нямаше още либрето.
Да Понте бе изгонен от Виена за обида на императорската особа. Салиери напусна службата при двора, Орсини-Розенберг — бе уволнен. Пръв капелмайстор стана Йозеф Вайгл — много посредствен музикант.
Това назначение сложи край на надеждата, която Волфганг още таеше — да стане императорски капелмайстор при двора на Леополд II. Като научи, че Леополд Хофман, капелмайсторът в катедралата „Свети Стефан“, е болен и едва ли ще живее дълго. Моцарт подаде молба да го назначат за помощник на Хофман без парично възнаграждение.
След дълго и напрегнато очакване — първоначално молбата беше отхвърлена — той най-сетне получи това място с постановление на муниципалитета на град Виена. Волфганг се зарадва, но Констанце не пропусна да му напомни, че отново ще трябва да хвърля труда си на вятъра; прочете му на глас онази част от постановлението, в която се казваше:
„Да помага на гореспоменатия капелмайстор, господин Хофман, безвъзмездно, да го замества, когато той не е в състояние да се яви на работа…“
— И ако мястото се освободи — прекъсна я Волфганг, — то ще бъде дадено на мен заедно със заплатата от две хиляди гулдена. Това е повече от достатъчно за живеене.
Волфганг имаше нов ученик по композиция — Франц Ксавер Зюсмайер. Този набит двадесет и пет годишен музикант стана негов разсилен, камериер, управител и дори мишена за благодушните насмешки на учителя.
Констанце силно напълня, предстоеше й да ражда през август или септември и Волфганг я огради с нежност и внимание.
Когато в началото на юни, възторжена, сякаш целият свят беше в ръцете й, тя замина за Баден, Волфганг се радваше на задоволството й. Наложи се да пише на Пухберг четири пъти и едва тогава получи от търговеца половината от сумата, която искаше. Волфганг се мъчеше да се успокои, че и така ще успее да се справи. Пишеше на Констанце почти всеки ден нежни писма и много тъгуваше за нея.
За да се разсее, Волфганг често ходеше на театър. Веднъж гледа във „Фрайхаус театер ауф дер Виден“ ползуващия се с успех спектакъл „Антон придворният, или Именният ден“. Пиесата му се стори скучна, макар да я бе писал, режисирал и поставил старият му познат Емануел Шиканедер.
След представлението Шиканедер покани Волфганг да вечерят заедно.
Седнал с Шиканедер в гримьорната, той разбра, че приятелят му има сериозна причина да настоява да го види. Сега Шиканедер беше трезв, благоразумен, без следа от мнимата веселост, която му бе толкова присъща. Преди той беше малко суетен, спомни си Волфганг. Пет години по-възрастен от Моцарт, този хубав, здрав мъж водеше доста бурен живот. Залавяше се за всичко, като се почне с „Орфей“ на Глук, Шекспировите „Хамлет“ и „Крал Лир“, Молиеровия „Мнимият болен“ и се завърши с най-долнопробните комедии и гонещите самоцелни ефекти постановки за публика с най-лош вкус. Но при положение, че Шиканедер обичаше да играе комични роли и беше талантлив пантомимик, той имаше още и чудесен, изразителен тембър — по-добър Хамлет Волфганг не беше виждал на сцената; освен това той пееше хубаво и беше опитен режисьор и постановчик.
Убедил се, че Шиканедер не се интересува от мнението му по повод на току-що завършилия спектакъл, Волфганг с облекчение въздъхна. Шиканедер каза:
— Известно ви е, Моцарт, че още от момента, в който се запознахме в Залцбург, където тогава играех в театъра — непосредствено преди да заминете за Виена, — аз оставам възторжен почитател на вашата музика.
„Нещо ще иска от мен — досети се Волфганг — и, разбира се, безвъзмездно.“
— Хрумвала ли ви е някога мисълта да пишете за народния театър?
„Сега съм готов да пиша за когото и да е — помисли си Волфганг, — само то да бъде поставено, макар че не бива да показвам своята заинтересованост, защото Шиканедер ще успее да я използува за собствените си интереси.“
— Всичко зависи от либретото — отвърна той.
— Както навярно знаете, аз написах няколко либрета.
— За какво става дума все пак?
— Най-голям успех в нашия театър получи „Оберон“, по либрето на Гизеке, музика от Враницки. Но и единият, и друг пят са далеч от Шиканедер и Моцарт.
— Слушал съм „Оберон“. Нищо особено.
— Нашата публика го харесва. Публиката изобщо обожава приказките. А моята приказка, претворена чрез вашата музика, може да стане очарователна, трогателна и най-малкото да бъде забавна за публиката.
Шиканедер започна подробно да излага своя замисъл, а Волфганг се умълча. Ако се свърже с Шиканедер, ще трябва да сложи кръст на кариерата си при двора. Помещението на театъра, в който се намираха, сега беше малко по-голямо от хамбар — и то след като всичките Моцартови творби се поставяха в прочути виенски театри. Освен това Шиканедер, поставяйки комедии, често биваше банален и дори вулгарен. И макар че беше трудно да се предскаже кой ще вземе връх в него — шарлатанинът или артистът, — не можеха да се отрекат способностите му.
— И тъй, какво ще кажете, маестро? — Шиканедер тъкмо му беше разказал сюжета.
— Историята е чудесна — Волфганг пропусна много от подробностите, интригата беше твърде заплетена, но вероятно Шиканедер ще може всичко да оправи. — Само че защо не я опростите? Тогава ще продължим нашия разговор.
— Ще получите не само сто дуката за музиката към либретото, а също и частта от печалбата, която ще донесе нашата опера. Този път имате работа с човек, не с император.
