че да не може да откаже.
— И те са прави — рече той на Констанце, — нямам време дори да си помисля. Остават ми двадесет и осем дена за всичко: да напиша партитурата, да отида до Прага, да репетирам операта с певците и да се погрижа всяка нота да е на място. — А когато Констанце му напомни, че той и без това има работа до гуша, не й възрази нищо.
За четиринадесет напрегнати дни, през които Волфганг често оставаше над партитурата по цели нощи, той успя да завърши двадесет и шестте вокални партии на новата опера. Като остави децата на грижите на госпожа Вебер, Волфганг се приготви да замине за Прага е Констанце и Зюсмайер, който трябваше да пише за „Милосърдието на Тит“ сухите речитативи44.
Няколко часа до заминаването за Прага, когато Волфганг, преди да подреди листата на партитурата, излезе навън да подиша чист въздух, към него се приближи непознатият в сиво с такъв вид, като че ли отдавна го беше чакал, и връчи на Волфганг обещаната предплата с думите:
— За да скрепим нашата сделка.
— Откъде научихте, че заминавам? — възкликна Моцарт.
Непознатият загадъчно се усмихна и не пожела да отговори. Антон Лайтгеб беше се заел с тази мисия заради приятеля си граф Валзег. Валзег беше собственик на къщата, в която живееше Пухберг, знаеше от търговеца как вървят работите на Моцарт и къде се намира той. Но графът не повери никому освен на Лайтгеб, че реквиемът му е нужен за увековечаване паметта на покойната му жена, умряла същата година. Пухберг му бе разказал каква крещяща нужда има Моцарт от пари и Валзег реши да представи съчинението на композитора за свое. В онези времена такива случаи не бяха редки. Валзег искаше да смае всички с композиторския си талант. Лайтгеб, когото той избра за посредник, подхождаше идеално за такава роля. Той обичаше да си придава тайнственост и ако потрябва, да посплаши хората. Реквиемът, поръчан при толкова загадъчни обстоятелства, ще стане по-прочувствен, тържествен и мрачен, увери той композитора с театрален маниер.
— А къде да предам готовото произведение?
— Като науча кога ще бъде готово, сам ще дойда за него.
— Но следващите две седмици ще прекарам в Прага, а като се върна, ще трябва да завършвам друга опера — постановката е насрочена за след месец.
— Това също ми е известно. — Непознатият се втренчи в Моцарт с решителен поглед. — Надявам се, вашият реквием ще прозвучи благочестиво, всякакви мирски страсти в него биха били неуместни. Иначе ще имаме лоши последствия.
89
Премиерата на „Вълшебната флейта“ се състоя на 30 септември, както беше предвидено. Но за да успее навреме, Волфганг трябваше да извърши огромна работа.
И ето сега упътил се зад кулисите, за да провери готовността на състава, понеже сам той щеше да дирижира премиерата, Волфганг размишляваше дали „Вълшебната флейта“ ще бъде постигната от същата участ, както „Милосърдието на Тит“. Написана по случай коронацията, операта и досега се играеше в Прага и макар че тържествената, изразителна музика напълно отговаряше на сюжета, публиката посрещна „Тит“ равнодушно. Съпругата на императора, испанка по произход, която не харесваше „Сватбата на Фигаро“, възмутила я със своята дързост, нарече „Милосърдието на Тиг“ „немски боклук“ и мнението й бе широко подето, макар самият Волфганг да смяташе, че в тази опера има места, които могат да се мерят с най- добрите му постижения.
Той се забави зад кулисите да погледа публиката, събрала се в залата, и тогава за миг му стана страшно. Сцената в театъра на Шиканедер изглеждаше бедна: декорите любителски: когато откъм реката подухнеше вятър, дотук достигаше воня; трудно се идваше до този малък, тесен театър, намираш се в грозното предградие Фрайхаус. Видя Констанце, която седеше в една ложа с ван Свитен, Вецлар и Пухберг, но императора го нямаше, не присъствуваше и почти никой от аристокрацията. Тукашната публика силно се различаваше от онази, която присъствуваше преди на премиерите му. Тези хора очакваха да видят чудеса и трикове. Но той беше писал операта си така, че всяка ария строго съответствуваше на характера на героя и на сюжета, както той го разбираше, а съвсем не заради евтините театрални ефекти.
Шиканедер развълнувано попита:
— Е, какво е впечатлението ви, Моцарт?
— Театърът е ваш, вие по-добре можете да прецените това.
— Тук не са слушали никога досега такава музика. Тя ту е лека и весела, ту изведнъж става тържествена и величествена, едва ли не църковна. Те ще се смутят. Когато публиката очаква едно, а й поднесат друго, може да се обиди. Надявам се музиката да не погуби пиесата.
Волфганг се усмихна вътрешно. Не беше убеден, че сюжетът притежава някакви достойнства. Що се отнася до музиката, за нея той нямаше никакви съмнения.
— Имате благодарна роля — каза той. — Папагено е чудесен образ, но много се различава от Зарастро.
— Представлението трябва да мине с успех. Не пожалих за тази творба нито опит, нито талант. — Новата му опера ще докаже, че Моцарт си е останал Моцарт въпреки всички несгоди.
Шиканедер сви рамене. Той много се страхуваше да не би Моцарт да се разболее, преди да е завършил партитурата. Последната седмица по време на репетициите Волфганг взе лекарство, за да облекчи болките; често видът му ставаше печален и безучастен, ала въпреки това продължаваше да работи без почивка. А днес пред премиерата очите на композитора пак се оживиха.
Волфганг почука на вратата на гримьорната на Ана Готлиб и веднага се запита разумно ли с да се отбива при момичето. Когато Ана получи ролята на Памина — главната героиня, — тя му поднесе два червени карамфила в малка вазичка и го трогна с този свой подарък. Ана Готлиб бе вече хубавичка седемнадесетгодишна девойка. Той постави вазата на масата в своята къщичка, където последните седмици неуморно работи над „Вълшебната флейта“. На едно от стъблата имаше пъпка, която скоро щеше да се разпукне, и Волфганг усърдно поливаше цветята и ги обръщаше непрекъснато към слънцето, за да останат по-дълго свежи и пъпката да се разтвори. Но карамфилите все пак увяхнаха и скоро съвсем изсъхнаха, а пъпката изобщо не разцъфна. И все пак предаността на Ана му помогна да напише музиката. Макар да обичаше Щанци както преди, това момиче го влечеше неудържимо.
Като видя Волфганг, Ана просия. Той бе купил по пътя за театъра карамфил и сега й го поднесе.
— Това е същата пъпка. Тя все пак разцъфна… „Да ми прости господ тази малка лъжа“ — мислеше си Волфганг. Ана имаше толкова щастлив вид, когато поемаше карамфила от ръцете му.
Девойката притисна цвета до устните си и едва не се разплака от щастие. А после изведнъж го погледна с някаква отчаяна надежда. Навярно сега вече той я обича, нали е станала голямо момиче?
— Вие ми носите щастие, Ана, така беше и със „Сватбата на Фигаро“ — каза Волфганг.
Тя цялата пламна и той изведнъж изпита страстно желание да погали лицето й, да притисне своето до него, да усети нежната й кожа. Но беше два пъти по-възрастен от нея и как можеше да причинява болка на Щанци.
— Вашата музика е тъй трогателна, тъй прекрасна, маестро. Моля бога да ми даде сили да оправдая оказаната ми чест.
— Арията ви „Ах, уви, угасна вече“ ми действува силно и дълбоко.
— Също както и на мен, маестро! — възкликна Ана и му протегна ръка. Но той се престори, че не забелязва това.
— Винаги трябва да бъдете очарователна и да будите възторг у публиката.
Ана го помоли да сложи цветето в една малка ваза на тоалетната й масичка.
— Благодаря ви, маестро, задето казахте, че ви нося щастие; ще запомня думите ви и ще ги запазя в сърцето си, както и този карамфил — за цял живот.
Ана стоеше пред него плаха и зачервена от смущение, а той се любуваше на хубавия й профил и си мислеше колко поетичен глас има тя, кристално чист, и как безупречно го владее. Изпълнен с нежност и
