Волфганг нетърпеливо чакаше от Шиканедер либретото, за да почне работа.
Текстът, който той получи след няколко седмици, бе много объркан и противоречив, голяма част от сюжета беше очевидно заимствувана от други източници, но в либретото се съдържаха идеи, които заинтересуваха Волфганг от музикална гледна точка. Приятно беше да потънеш в света на приказките. Още като дете, в Англия, той създаде във въображението си собствено приказно царство и огорчеше ли се от нещо, намираше убежище там. Същото можеше да направи и сега.
Шиканедер нарече произведението им „Вълшебната флейта“.
— Заглавието дава представа за приказния сюжет — обясни либретистът. — Оперите по приказен сюжет сега са на мода, а думата „флейта“ подчертава, че представлението е музикално.
Волфганг се съгласи, заглавието наистина звучеше музикално, то щеше да направи впечатление!
За Волфганг бе много забавен Папагено, харесваше му идеализмът на Зарастро и наивната вяра на романтичния герой Тамино. Пред него се разкриваше възможност да изрази своите мисли, без да се бои от императорска забрана. Либретистът, брат на Волфганг по масонска ложа, нахвърли в текста под формата на намеци идеите на масоните, проповядваше търпимост, дружба и всеобщо братство между хората, и това намираше отклик в душата на Волфганг. Може би светът бързо върви към пълен упадък, но все пак, като слушат музиката му, хората ще разберат: човек може да запази достойнството си само ако потисне у себе си гордостта и като живее според законите на етиката. Но когато Шиканедер попита какво мисли композиторът за преработения от него текст, Волфганг отвърна:
— Ако операта се провали, не винете мен, никога не съм писал опери с приказен сюжет.
Загрижеността на Волфганг намали грижите на Шиканедер. Щом композиторът се вълнува, непременно ще напише прекрасна музика.
— Възнамерявам да открия с тази опера есенния сезон в моя театър — каза Шиканедер. — Дотогава ще бъде ли готова музиката? — Леополд Моцарт твърдеше навремето, че синът му има склонността да отлага всичко за последния момент.
— Партитурата ще бъде готова за първата репетиция. А може и по-рано.
Въпреки заетостта си Волфганг при всяка възможност навестяваше Констанце в Баден, докато накрая Шиканедер не му предостави на разположение една къщичка, където композиторът спокойно да работи и да бъде пред очите на либретиста, за да може той да го пришпорва, ако това се наложи.
Дървената едностайна къщичка се намираше в двора на театъра, там имаше пиано и беше хладно. Волфганг хареса новото си убежище.
Тук той прекарваше почти непрекъснато, освен в дните, когато заминаваше за Баден. Музиката към „Вълшебната флейта“ вървеше леко, осъществиха се и някои от идеите, които го занимаваха през последните месеци. Шиканедер му даде двадесет и пет дуката за скрепяване на договора и му обеща още толкова след завършване на партитурата, а петдесет, когато поставят операта. Но с получените пари Волфганг заплати престоя на Констанце и Карл Томас в Баден, а от дълговете пак не успя да се отърве ни най-малко.
Волфганг криеше неприятностите си от Констанце, наближаваше тя да роди, макар че беше още юли. Мислите за дълговете все по-често го караха да изпада в потиснато настроение и тогава почваше да му се струва, че всичките му усилия са напразни. Но лека-полека сюжетът все повече завладяваше въображението му и по силата на многогодишен опит както замисълът, така и структурата на цялото произведение почнаха да приемат ясни очертания. Сега той можеше да обгърне операта с мисления си взор цяла-целеничка, като прекрасна картина или изящна статуя. И това му вливаше сили. Сега той знаеше твърдо: не е важно кога ще нанесе идеите си на хартията, те може да се черпят от паметта, когато потрябва. Записването е проста работа. Ако музиката е готова в ума ти, на листа тя рядко претърпява изменения. И успоредно с процеса на изграждането — така беше и в миналото — той все повече се убеждаваше: каквато и безсмислица да му поднесе Шиканедер, музиката му ще бъде единна и неделима по същност — ще си остане Моцартова.
Веднъж, когато се готвеше да тръгне от квартирата си на Раухенщайнгасе за къщичката, където работеше, срещна на вратата непознат човек. Висок и слаб, той го измери със суровия си поглед и запита:
— Вие ли сте Моцарт?
— Да. — На Волфганг му направи неприятно впечатление външността на непознатия. Той беше толкова мършав, че приличаше на бостанско плашило: загърнат беше в тъмносиво наметало и суровостта му будеше страх.
— Какво желаете?
— Можете ли да напишете реквием?
— За кого?
— Името трябва да остане в тайна.
Невероятно! Да не би този човек да е пратеник на самия сатана?
— Това трябва да бъде меса за покойник. — Видът на непознатия стана съвсем зловещ. — Заупокойна меса.
Волфганг усети как го побиват ледени тръпки. Представи си собствената смърт и му се мярна мисълта, че непознатият се е явил да го уведоми за приближаването й.
— Реквиемът трябва да се пише в пълна тайна. Нито един човек и, разбира се, нито един ваш приятел не бива да знае. — Волфганг се приготви да откаже, но непознатият прибави: — Ще ви заплатя двадесет и пет дуката, когато дойда да сключим сделката, и още двадесет и пет — след завършването.
— А вие сигурен ли сте, че ще ме намерите? Тук се мяркам твърде рядко.
— Ще ви намеря — изрече непознатият със зловещ тон. — Винаги намирам тези, които ми трябват.
Той си отиде, а Волфганг дълго размисля върху тази среща. Днес се чувствуваше не особено добре. Предния ден бе седял много часове на пианото, просвирваше теми от новата си опера и сутринта се събуди с отекли ръце: пръстите му се движеха трудно и го боляха Те наистина си повъзвърнаха подвижността, но Волфганг се разтревожи — нещо със здравето не е в ред. Колкото повече мислеше за тайнствения непознат в сиво и си спомняше мрачния му вид, гробовния глас, вледеняващия поглед, толкова повече му се струваше, че тази зловеща фигура е предвестник на смъртта.
Няколко дни по-късно, на 26 юли, Констанце роди шесто дете, син, което нарекоха Франц Ксавер; датата на раждането му обаче наведе Волфганг на неспокойни мисли. Той бе отсъствувал до 10 ноември и следователно, ако детето беше негово, бе се родило след малко повече от осем месеца бременност.
Ала Констанце сияеше от радост; тя му подаде бебето за целувка, сякаш му поднасяше подарък. Нима можеше в нещо да я упрекне?
Откак бе получил поръчката за реквиема, тежка меланхолия не напускаше Волфганг. След тайнственото посещение на непознатия ръцете и краката му на няколко пъти се подуваха; наистина от ходенето и свиренето на пиано отоците спадаха. Срам го беше да признае на Констанце, но сърцето му беше студено, студено като лед… Струваше му се, че е вкусил нещо отровно и отровата бавно го разяжда.
Навярно подозренията витаят в главата му, защото е силно преуморен? Може ли да я обвини, щом няма доказателства? Това ще прозвучи глупаво, нелепо. И Щанци никога няма да му прости.
Бебето така буйно шаваше в ръцете му, че Волфганг едва не го изпусна. „Това е здравичко — помисли си той, — то ще живее.“
През следващата седмица непознатият не се появи. Волфганг възобнови работата над „Вълшебната флейта“ и неочаквано получи още една поръчка. Леополд II, чиято коронация след възкачването му на престола на Свещената римска империя се състоя във Франкфурт, трябваше сега да се короняса в Прага за император на Бохемия. Тамошната аристокрация, на която бе възложено да организира предстоящите по случай коронацията тържества и да постави една празнична опера на сцената на театъра, си спомни успеха на Моцарт в Прага и се обърна към него е молба да напише опера по избран от нея сюжет.
Либретото на „La clemenza di Tito“ („Милосъртието на Тит“) възхваляваше римския император Тит за проявеното от него милосърдие и великодушие към хората. Сюжетът се стори на Волфганг предвзет, излишно показен. Подобен сюжет обаче напълно отговаряше на вкуса на аристокрацията в Бохемия, щеше да погъделичка и самолюбието на Леополд. Заедно с предложението Моцарт получи и двеста дуката, така
