унесен.
— Болен ли си, Волфганг? — попита баронът.
— Да, малко съм неразположен. Ще си почина и всичко ще мине.
— Успя ли да прегледаш симфонията ми?
Беше я видял, но как да каже истината на барона? А после, решил внезапно с чувство на обреченост, че сега вече му е все едно, остава му малко да живее, той каза:
— Прегледах я.
— Хареса ли ти?
— Драги бароне, знаеш колко ценя дружбата е теб.
— Значи, симфонията не ти е харесала. Защо?
— Толкова ли държиш да узнаеш истината?
— Разбира се. Винаги обичам приятелите ми да са откровени с мен.
Волфганг се усъмни, но все пак дръзна да изрази мнението си:
— Моля те, не ми се сърди, но музиката ти, написана с най-добри намерения, е твърде обременена с идеи.
Ван Свитен стоеше, нервно щракаше пръсти и не изричаше нито дума.
— Скъпи приятелю, нямаше да изразя откровено мнението си, ако знаех, че то ще те засегне.
— Не се засягам, просто съм учуден. В тази творба вложих много труд.
— Личи си. Строежът е съвсем правилен.
— Тогава какво й липсва?
— Ето какво: мнозина пишат музика по всички правила на композицията, но използуват чужди идеи поради липса на собствени; други пък имат идеи, но нямат представа как да боравят с тях, как да ги подчинят на себе си. Към последните спадаш и ти. Само, моля те, не се сърди. В критиката, както и в музиката си, трябва да казвам онова, което мисля. Иначе по-добре да мълча и да оставя в покой перото.
— Бих искал да си получа партитурата. Още сега.
Ван Свитен огледа неразтребената му стая; без женски грижи квартирата бе съвсем занемарена. В неодобрителния му поглед Волфганг ясно прочете присъдата. Баронът беше известен като педант. Ако Волфганг беше имал някакво желание да сподели с приятеля си умората, измъчващите го болки, припадъците, сега това желание се изпари. Вместо съчувствие баронът просто ще му се присмее. Но като връщаше на ван Свитен симфонията, Волфганг пламенно изрече:
— Драги бароне, в името на нашето приятелство те моля да запазиш за мен добър спомен. Бог ми е свидетел, че мечтаех да ти доставя не по-малко радост, отколкото ти си доставил на мен.
Чак когато затвори зад ван Свитен вратата, Моцарт даде воля на напиращите сълзи.
Вече не можеше да ходи в театъра. Йозеф Динер, съдържателят на гостилничката, където често обядваше, му пращаше храната вкъщи и понякога сам навестяваше композитора, докато последният мъчително се трудеше над реквиема. Волфганг живееше само със супа и вино — единственото, което приемаше, — но болките го мъчеха както преди. Нужни му бяха невероятни усилия, за да не превърне реквиема в отчаян плач, но той призоваваше на помощ всичката си воля, с която винаги така се гордееше, и държеше музиката в своя власт. Неговият бог трябва да бъде милостив.
А самият той не трябва да прекратява работата — ако се откъсне от нея само за миг, вече няма да може да я продължи. Волфганг пишеше на Щанци нежни писма, макар че и в тях прозираше тъга. Той знаеше, че силите му няма да стигнат задълго, ала първата половина на реквиема наближаваше своя край. Ако се появеше тайнственият непознат. Моцарт щеше да усмири гнева му, като му предаде поне половината.
Писмото на да Понте, преселил се в Триест след изгонването му от Виена, беше съвсем неочаквано. Да Понте пишеше:
„Скъпи Моцарт! Скоро заминавам за Англия и Вие непременно трябва да дойдете с мен. Двамата ще постигнем още по-голям успех, отколкото във Виена. Имаме много приятели в Англия. Научих, че Хайдн там се ползува с огромна популярност и Ви хвали до небесата при всяка възможност…“
Очите на Волфганг се замрежиха от сълзи, не можеше да чете. Нервите му бяха така разстроени, че сега плачеше при най-малък повод. Отговора до да Понте обаче обмисли внимателно, стараейки се да пише спокойно и колкото може по-откровено:
„Драги ми да Понте! С радост бих послушал съвета Ви, но е невъзможно. Главата ми така се върти, че не виждам път пред себе си, а само мрак и гроб призракът на смъртта ме преследва навсякъде. Виждам го постоянно; този призрак ме зове след себе си, увещава ме, твърди, че трябва да работя само за него. И аз продължавам да работя: писането на музика не ме изморява толкова, колкото безделието. Нещо повече, почти нищо не буди в мене страх. Усещам в себе си такава тежест, че зная — настъпил е последният ми час. Смъртта е близо. Приключвам с живота, неуспял да се насладя докрай на своя талант. И все пак животът бе прекрасен, кариерата ми започна при толкова щастливи обстоятелства. Но никой няма власт над съдбата си, никой не знае колко дни са му отредени. Трябва да се примиря. Каквото ги предстои, то непременно ще се случи. И тъй, остава ми само да довърша погребалната си песен, не мога да я оставя незавършена.“
Когато Волфганг излезе да подаде писмото, мрачният непознат вече го чакаше.
— Закъснявате, Моцарт! — сърдито рече той. — Къде е реквиемът?
— Готов е почти наполовина.
— Само наполовина! Не мога да чакам дълго.
— Значи, следващата ви жертва ще съм аз. Непознатият нищо не отвърна, само се усмихна зловещо.
— Ще положа усилия да завърша реквиема до края на месеца.
— Непременно. Не мога да чакам повече.
Изпратил писмото за да Понте, Волфганг, залитайки, се довлече до странноприемницата на Динер и си поръча вино. Донесоха му, но той не го докосна; седеше, закрил очи с ръце, като че се мъчеше да прогони преследващото го видение.
Динер попипа челото на клиента си, то гореше. Изпрати един сервитьор при балдъзата на композитора, Софи Веберови живееха наблизо, да й съобщи, че Моцарт е сериозно болен; после настани Волфганг в една карета и го отведе вкъщи.
Там го сложи на леглото и прати за доктор Клосет. Волфганг избъбри:
— Днес не пия, Йозеф. Нищо не ми трябва вече, само аптекари и доктори — и изпадна в безсъзнание. Динер запали печката. Беше ноември и стаята бе ледено студена. Нищо чудно, че господин капелмайсторът така се е простудил.
90
Волфганг дойде в съзнание и видя седящите край постелята му Констанце и Софи. За миг изпита досада — защо са извикали Констанце, защо да я тревожат? Но веднага след това се зарадва — тя му бе липсвала през цялото време.
— Къде са Карл и Франц? — попита той.
— У майка ми — отвърна Констанце. — Не се тревожи за тях.
Констанце е отвела децата от къщи; сега Волфганг разбра, че е тежко болен.
Няколко дена беше в безсъзнание. Трябва ти пълен покой. Опита се да се надигне от леглото и да целуне Щанци, но нямаше сили за това, а тялото, ръцете и краката му бяха отекли. Тъпата болка в стомаха и сега се обаждаше. Но най-лошото от всичко бе крайната му отпадналост.
Констанце целуна Волфганг и каза:
— Защо не ме извести по-рано?
