Зюсмайер хукна за Клосет.
— Да не е болна?
— Трябва да си отпочине. Миналата нощ почти не спа.
— Зная — печално изрече Волфганг. — Всичко това е заради мен.
— Съвсем не. Но ти беше много зле.
— Какво ти зле, аз умирам, Софи, умирам. — Сега, когато животът му бе достигнал своя край, така му се искаше да почне всичко отначало! — В моя сейф лежат партитурите на трите ми последни симфонии. Гледай да ги запазиш. Може би някога ще дочакат изпълнение.
Той потъна в някакъв странен свят, където всички познати изглеждаха чужди, дори татко и мама. И затвори очи, за да се избави от този кошмар. Откак легна болен, нито веднъж не дойдоха да го навестят Пухберг, Вецлар или ван Свитен. Но това не е толкова важно. Той дори не можеше да си спомни всичко, което беше написал. Нали животът е по-силен от смъртта? Неговата музика доказа това.
После чу как Зюсмайер казва на Софи — за щастие слухът му бе все още незасегнат:
— Доктор Клосет не искаше да дойде, преди да свърши операта.
— Аз пък мислех, че изобщо няма да дойде — рече Софи. — Къде е той?
— Мие си ръцете. Бои се да не прихване някоя зараза.
— Зюсмайер — избъбри Волфганг, — много ли хора имаше на „Вълшебната флейта“?
— Пълно беше. Както винаги. Постоянно бисираха певците. И викаха: „Браво, Моцарт!“
На Софи й се стори, че Волфганг се усмихна, но дали наистина беше така?
Зюсмайер премълча как го бе възмутил доктор Клосет — отказа да напусне театъра, преди да е свършило представлението. Операта на Моцарт бе заинтригувала доктора, а на самия композитор той смяташе, че вече не може да се помогне.
Волфганг видя как се наведе над него Клосет. Докторът слагаше на пламтящото му чело студени компреси, а на него му се струваше, че го разпъват на кръст — страшната болка в гърба го пронизваше като с нож. Пей по-силно, любов моя, пей по-силно! Всички твърдяха, че най-лошото на света било да си сляп, но не е вярно, най-важното е да можеш да чуваш. Той вече виждаше пред очите си всичко размазано, ала не бе очаквал, че ще изгуби и слуха си. Сега разбра какво е смъртта. Тишина.
Клосет увери Софи, че студените компреси ще понижат температурата и ще облекчат болките на Волфганг, ала вместо това Моцарт отново изгуби съзнание. Докторът безнадеждно разтвори ръце: „Медицината е безсилна да му помогне“ — и си отиде.
До леглото на Волфганг седеше Софи — Констанце изнемощяла лежеше в стаята си и Зюсмайер се грижеше за нея, — когато изведнъж тя чу как Волфганг прошепна: — Какво прави светът със своите деца! После устните му конвулсивно затрепериха. Моцарт се опитваше да изпълни партията на тимпаните в реквиема си, повдигна глава, сякаш се вслушваше в ударите им, после извърна лице към стената и притихна. Вече минаваше полунощ, настъпил беше понеделник, 5 декември 1791 година. Часовникът показваше един без пет, когато Волфганг издъхна.
91
Всички грижи около погребението пое Софи — сломената от скръб Констанце съвсем бе отпаднала и не можеше да се привдигне. Вкъщи нямаше нито един гулден и Софи помоли Пухберг да даде пари за погребението и за гроб, но Пухберг отказа. Господин Моцарт и без това доста му дължал, търговецът не искал да му се върнат парите, но не виждал и смисъл да харчи още, след като е изгубил вече толкова много. Вецлар беше в предните части на императорската войска, която чакаше заповед да нахлуе във Франция, за да смаже революцията, и Софи се обърна към най-близкия приятел на Волфганг — барон ван Свитен.
Баронът беше в лошо настроение. Императорът го бе уволнил от длъжността председател на придворната комисия по образованието, с която баронът толкова се гордееше, и макар, както преди, да притежаваше солидно състояние, уволнението означаваше, че на влиянието му в двора е настъпил край. Смъртта на Волфганг наистина силно го разстрои, ала откак Моцарт се произнесе неодобрително за симфонията му, баронът охладня към него.
Той каза на Софи:
— Разбира се, не мога да допусна тялото на моя приятел да бъде хвърлено в някой трап с най-окаяни бедняци. Ще платя погребение трета категория.
Това означаваше най-евтино погребение, но нямаше смисъл да се спори. Когато Софи завърши всички приготовления, ван Свитен й връчи необходимата сума: осем гулдена и петдесет и шест крайцера за погребението и три гулдена за катафалката. „Волфганг похарчи също толкова за погребението на любимия си скорец“ — помисли с болка Софи. Констанце покорно се съгласи — тя беше твърде изнемощяла, за да възразява.
Погребението на Волфганг се състоя следобед на другия ден след смъртта му. Малкият ковчег бе изнесен от дома на Раухенщайнгасе, откараха го до катедралата „Свети Стефан“ и го поставиха в параклиса на Светия кръст, който се намираше на север от катедралата. Подир ковчега вървяха само няколко души — ван Свитен, Салиери, Динер, Софи, Ана Готлиб, Албрехтсбергер и Зюсмайер — госпожа Вебер остана вкъщи при Констанце, прикована на легло от силния шок. Денят беше тих и в параклиса както обикновено се намираха монаси и монахини, дошли от провинцията да видят това чудо на християнския свят — най- прочутата катедрала в империята; ала никой от тях дори не обърна глава, когато внесоха ковчега. Погребението е нещо обикновено, а при това по всичко личеше, че е умрял някакъв неизвестен бедняк. За това свидетелствуваха небоядисаният ковчег и твърде скромната процесия.
След опелото отново поставиха ковчега на катафалката и конят потегли към гробището.
Малкото гробище „Свети Марко“ бе създадено само преди пет години благодарение на усилията на паството от катедралата „Свети Стефан“ — за онези, които нямат средства да погребат близките си по- достойно. И когато колата се затресе по едрата каменна настилка на пътя, който водеше към предградието Ландщрасе, след нея вече не вървеше никой. Небето се покри е облаци, предвещаваше виелица, а и да се измине такова разстояние пеша, беше твърде голямо усилие.
В „Свети Марко“ имаше само един гробар. Денят днес се точел съвсем бавно, оплака се той на коларя. И тъкмо завършваше общия гроб.
Този гробар беше стар и малко глух; вече бе наредил много ковчези покрай дългия тесен изкоп. Той обичаше реда във всичко и се гордееше с грижливостта си. Не чу името, но съобрази, че покойникът трябва да е дребен на ръст, то личеше ясно по ковчега, пък е и бедняк, щом погребението му е трета категория. Само такива погребения стават без съпровождачи. Няма кой да го почерпи! Поне един гулден.
Коларят свали ковчега на земята до другите ковчези, след което побърза да си отиде. Той презираше такива погребения. Едва покриваше разходите за коня и колата.
Тялото на Моцарт се озова в общия гроб, където на три реда бяха нахвърляни много други мъртъвци.
Двама души все пак отидоха този ден на гробището „Свети Марко“. Албрехтсбергер, трогнат от грижата на Волфганг за него, пристигна тук, когато ковчегът беше вече заровен. Очакваше да види много карети около катедралата и когато погледът му не откри нито една, изгуби доста време, докато склони някой кочияш да го откара до „Свети Марко“. Трудно намериха и самото гробище. Гробарят вече си бе отишъл, а пазачът рече:
— Днес цял ден погребвахме хора. Откъде да зная къде е заровен вашият приятел?
Беше вече съвсем тъмно, когато Ана Готлиб пристигна на „Свети Марко“ с карета, която успя да наеме с парите, получени за ролята й във „Вълшебната флейта“.
С нея пазачът се отнесе по-иначе тя беше толкова хубавичка и толкова печална, явно е изгубила своя любим, помисли си той, и се постара да бъде внимателен:
— Вашият приятел не е погребан при най-бедните. А къде е този общ гроб, никой не знае. Казвате, че погребението му било трета категория. Това е в един голям парцел, ей там, отвъд кръста. Там днес погребахме много хора.
Ана се озова пред пресния гроб; той се точеше надалеч и тя не можеше да определи къде са пуснали в
