— Не исках да те тревожа.
— Но нали като не знам, е още по-лошо?
Посегна да я прегърне и не можа — целият беше подпухнал.
— Ще ти ушия нощна риза, с нея ще ти е по-удобно.
— Иска ми се да се преместя във вестибюла. Там ще гледам улицата и ще слушам как пее нашето канарче Това ще ми помогне в композирането.
— Доктор Клосет ти е забранил да работиш, трябва само да почиваш.
— Ще имам доста време за почивка. Може ли да се преместя още сега?
Волфганг се опита да стане, да отиде сам във вестибюла, но от слабост не можеше да се крепи на крака. Жилището им от пет малки стаи сега му изглеждаше огромно като Шьонбрун — толкова изтощено бе тялото му. Ала когато преместиха леглото до един от прозорците с изглед към улицата и го настаниха в него, Волфганг се почувствува по-добре. От прозореца се виждаше цялата тясна и тъмна уличка Химелпфортгасе, която излизаше на Раухениайнгасе срещу самия прозорец, а като се наведеш от него, можеш да видиш стената на ресторанта на Ян, където даде последния концерт.
Следващите няколко дни той поработи над реквиема със Зюсмайер. Ръцете му отекоха още повече, вече не можеше да държи перото и почна да диктува на ученика си партитурата. „Сериозният, мрачен Зюсмайер никога не ще стане втори Моцарт — размишляваше Волфганг, — но пък е добросъвестен музикант.“
Зюсмайер си мислеше: напразно господин капелмайсторът постоянно твърди, че го е отровил Салиери. Доказателства нямаше никакви, Салиери е композитор, който се ползува с огромен успех, защо да извърши толкова неразумна постъпка? Моцарт е твърде непрактичен човек. Миналата зима, когато за пръв път доведоха Зюсмайер при композитора, той не спря да танцува с жена си из стаята, а на въпроса защо прави това, отвърна: „Сгряваме се, тук е ужасно студено, а нямаме пари за дърва.“ Какво чудно тогава, че се е разболял? Маестрото е много нехаен с парите и като се мъчи да изкарва препитанието си, твърде напрегнато се е трудил. Последните седмици, работейки над „Милосърдието на Тит“ и „Вълшебната флейта“, Моцарт писа музика тридесет и пет дена, без да спре. Зюсмайер точно бе пресметнал дните, той помагаше на господин капелмайстора; това можеше да му послужи за в бъдеще — само от тези съображения се бе наел да помага. Той навярно никога няма да стане Моцарт, но до такава бедност също не ще стигне. Като ученик и последовател на Моцарт веднага ще си създаде име след смъртта на господин капелмайстора.
Напрегнатата работа над реквиема изтощи Волфганг. Той съвсем загуби сили, но когато в стаята влезе Констанце — да разбере дали не трябва да извикат лекаря, — се опита да си придаде весел вид, за да разпръсне страховете й, ала припадна. Като се свести, Волфганг видя доктор Клосет и развълнувано извика:
— Отрови ли са ме, нали, докторе? С лоша храна? Салиери.
— Глупости! Вече ви казах, дошли сте до пълно изтощение.
— Но аз имам такива болки в корема!
— Всички болести се локализират в корема.
— Нищо чудно, че така ми се гади — въздъхна Волфганг. — Какво ли не е трябвало да меле стомахът ми!
— Преди всичко трябва да се опитаме да понижим температурата.
„Навярно докторът е прав“ — помисли Волфганг.
Лекарствата, предписани от Клосет, намалиха температурата, болката в стомаха отслабна или може би той просто свикна с нея. Няколко вечери, легнал в легло го, Моцарт поставяше часовника на гърдите си и следеше кое действие на „Вълшебната флейта“ се играе в момента. Операта имала огромен успех, така твърдеше Щанци, но Шиканедер не се появяваше с обещаните дукати. Постепенно Волфганг придоби навика да гледа часовника и да си говори:
— Почна увертюрата. Сега Тамино е на сцената, а ето след него и Папагено. — И Волфганг се опитваше да изтананика първата песен на ловеца на птици, но глас почти не се чуваше.
Обаче и това развлечение почна да го уморява, сега вече за нищо нямаше сили. Температурата отново се покачи и на 28 ноември доктор Клосет извика за консулт доктор фон Салаба.
Фон Салаба, главен лекар на Централната виенска болница, учуди Волфганг с младостта си и въпреки това Клосет, доста по-възрастен от Салаба, се отнасяше към колегата си с явно уважение.
Никой не съобщи на Волфганг до какво заключение са стигнали лекарите, но Щанци изглеждаше много уплашена. Пак започна повръщането, стомахът не приемаше никаква храна и на Волфганг му се струваше, че вече е с един крак в гроба.
Все пак сутринта в неделя, 4 декември, когато трябваше да дойдат няколко певци, за да изпълнят част от реквиема, Волфганг се почувствува малко по-добре, макар и след една ужасна нощ.
Покрусената от скръб Констанце едва се държеше на крака. Състоянието на болния е безнадеждно, заявиха лекарите, имал тежка форма на коремен тиф, а Зюсмайер, който се появи този ден да помогне на певците в изпълнението на реквиема, каза на Констанце, когато тя му съобщи диагнозата на лекарите:
— Един мой роднина умря със същите симптоми като на господин капелмайстора, а докторите твърдяха, че страдал от бъбречно заболяване. Само, моля ви, не му споменавайте за бъбреци, да не заподозре отново, че е отровен.
— Това подозрение не му дава покой. Бихте ли извикали сестра ми?
Когато се яви Софи, до леглото на Волфганг седяха трима музиканти и заедно с него пееха реквиема. Волфганг изпълняваше партията на алта и като че се беше поободрил.
Констанце отведе Софи в друга стая и уплашено прошепна:
— Слава богу, че дойде. Миналата нощ му беше така зле, че си помислих: няма да доживее до сутринта. Остани тази вечер — ако му стане пак така тежко, може да умре през нощта. Поседи до него, моля те. Той толкова те обича!
Софи с мъка се овладя и отново влезе в спалнята. Волфганг вече не пееше — гласът окончателно му изневери, така унил Софи го виждаше за пръв път. Музикантите успокояваха болния, обещаваха да дойдат пак другата неделя и да продължат от мястото, докъдето бяха стигнали, но Волфганг отблъсна нотните листове и прошепна през сълзи:
— Аз съм нищо, нищо! Без музиката съм нищо! — Забелязал Софи, той й направи знак да седне до него и рече: — Софи, мила, колко е хубаво, че дойде. Остани днес у нас, трябва да видиш как умирам.
— Ти просто си угнетен. Това е естествено. След такава ужасна нощ!
— Вкусът на смъртта ми е вече на езика, Софи. Кой ще се грижи за Щанци, когато няма да ме има?
Късно вечерта състоянието му силно се влоши. Констанце помоли сестра си да отиде до черквата „Свети Петър“ за свещеник. Но нито един свещеник не пожела да тръгне с нея. Моцарт е масон, казваха те, езичник. Софи не можеше да повярва на това. По-благочестив човек от Волфганг тя не познаваше, той никога не избухваше, дори когато бе ядосан. Накрая тя все пак успя да склони един млад свещеник, любител на музиката, да дойде с нея. Когато двамата влязоха в къщи, до леглото на Волфганг седеше Зюсмайер. Партитурата на реквиема лежеше върху завивката и Волфганг напътствуваше ученика си как да завърши реквиема след смъртта му. После, като помоли свещеника да почака малко, той прошепна на ухото на Констанце:
— Не съобщавай никому за моята смърт, преди да си казала на Албрехтсбергер да се опита да получи мястото ми в катедралата „Свети Стефан“. То си е негово. Той е роден за органист и неведнъж прекрасно е свирил по време на служби.
Волфганг чувствуваше, че свещеникът го гледа неодобрително, макар че го помаза изобилно с миро.
Лежеше, измъчван от болки, и Зюсмайер възкликна:
— Трябва да извикаме Клосет! Докторът ще облекчи страданията му. Госпожо Моцарт, знаете ли къде да го потърсим?
Констанце от скръб не можеше да изрече нито дума. В състояние на полуприпадък тя трябваше да се оттегли в стаята си и да полегне. Волфганг с мъка изрече:
— Докторът сега е в театъра. Слуша „Вълшебната флейта“. Дадох му билети да отиде със своя колега, комуто също съм задължен. Папагено ще му хареса. Докторът не е музикален, но Папагено се харесва на всички. Софи, къде е Щанци?
— Отиде да си полегне.
