състрадание, Волфганг не можеше да си отиде — имаше такава нужда от човек, в чиято преданост да вярва, и за някакъв миг почувствува, че е влюбен в нея. Девойката беше висока колкото него и когато той пристъпи и я целуна по устата, тя потръпна, а очите й станаха така лъчисти — у никоя друга жена не бе виждал такива очи.
Волфганг бързо напусна гримьорната, за да не се поддаде на изкушението.
Той дирижира оркестъра с младежки жар; лиричният глас на Ана, който се лееше приятно и леко, му доставяше голяма наслада. Папагено — Шиканедер — в комичната си роля направи отлично впечатление. Единствената роля, за която Волфганг не се притесняваше — тя непременно ще се хареса. Папагено, който съчетаваше в характера си хитрост и лекомислие, беше напълно достъпен за всяка аудитория. Играта на Шиканедер предизвикваше в залата непринуден смях.
Обаче когато представлението свърши, бурно аплодираха само Шиканедер, останалите актьори получиха ръкопляскания от учтивост.
„Публиката е разочарована главно от това — мислеше Волфганг, — че операта е прекалено наситена със сериозна музика, всички са очаквали да видят стопроцентова комедия и просто не умеят да оценят нещо, неотговарящо на предварителните им представи.“
Щанци веднъж каза на Пухберг, че ако „Вълшебната флейта“ мине с успех, отново ще отиде в Баден — тогава това щяло да бъде по силите им. Волфганг се намръщи — сега може да бъде сигурен, Пухберг няма да даде повече пари. Вецлар бе необичайно мълчалив и на въпроса на Волфганг какво има, отговори:
— Трябва да се върна в армията. Положението във Франция става все по-сериозно и императорът се изказва за намеса във френските работи, за да спаси сестра си, а аз съм един от главните доставчици на оръжие за войската.
Ван Свитен настойчиво помоли Волфганг да прегледа симфонията, която току-що написал; композиторът с неохота взе партитурата — не умееше да отказва. Но ван Свитен бе напълно бездарен и навярно по- честно щеше да бъде това да му се каже без заобикалки.
На другия ден Волфганг отново се залови за реквиема. Тази поръчка както преди го гнетеше и му вдъхваше суеверен страх. Чувствуваше се въвлечен в борбата между светлината и мрака. Имаше моменти, когато му се струваше, че пише реквием за самия себе си, и първата част звучеше не като молитва, а по- скоро като примирение пред неизбежното, в което от време на време прозираше протест. А после изведнъж Шиканедер му връчи петдесетте дуката за „Вълшебната флейта“ и Волфганг пак можа да изпрати Щанци в Баден, за което тя отдавна мечтаеше. Наистина курортният сезон бе свършил, но Щанци твърдеше, че са й необходими бани, и макар че на Волфганг не му се искаше да я пуска, не посмя да се противопостави.
Да замине с нея обаче беше също невъзможно. Освен реквиема имаше да изпълнява още една поръчка — концерт за кларнет и малка кантата за масонската ложа. „Вълшебната флейта“ вече се ползуваше с голяма популярност и Шиканедер казваше:
— Трябва да напишем още една опера. Шиканедер и Моцарт. Скоро ще намеря либрето.
Посещенията във „Фрайхаус театер“ станаха за Волфганг любимо прекарване на времето. Радваха го възторзите на публиката. На едно от представленията, когато Папагено започна да дрънка със звънчетата — всъщност това ставаше зад кулисите, — Волфганг реши да се пошегува е Шиканедер. В момента, когато Папагено направи пауза, готвейки се за мнимото си изпълнение, Волфганг изсвири един арпеж. Това бе тъй неочаквано за актьора, че той трепна, впери поглед зад кулисите и видя там Волфганг. Когато актьорът почна да имитира изпълнение на звънчетата, Волфганг спря да свири и настъпи напрегната тишина. Докато Шиканедер стоеше объркан, Волфганг пак взе няколко тона. Шиканедер изведнъж удари звънчетата и извика: „Хей ти там, престани!“
Салонът се затресе от смях, а Волфганг се радваше: за пръв път публиката разбра, че всъщност Шиканедер не свири и кой е написал тази музика.
След седмица, като научи, че Салиери иска да чуе операта му, Волфганг покани композитора в театъра.
Отиде да вземе с карета Салиери и любовницата му Катерина Кавалиери, примадона в някои от предишните опери на Моцарт, отведе ги в театъра и ги настани в своята ложа. Беше решил да се държи със Салиери любезно и самият Салиери го улесни в това, отнесе се към „Вълшебната флейта“ много възторжено.
Слабият, мургав, темпераментен Салиери твърдеше, че в тази опера всичко му харесва. И каза на Волфганг:
— Театърът е прекрасен; макар и мъничък, той много подхожда за вашата опера, маестро. Чудесно представление!
Италианецът слушаше музиката като омагьосан и след всяко изпълнение викаше: „Браво!“
Като свърши представлението, Салиери благодари на Моцарт, задето бе оказал такава чест на него и на госпожа Кавалиери, и го покани на вечеря у дома си.
Квартирата на Салиери беше на Колмаркт, в същия район, където някога живееха да Понте, Стефани и Метастазио. Стаите бяха просторни, разкошни и много наподобяваха с обстановката си Хофбург: бели стени е ламперия от тъмночервено дърво и позлатени орнаменти, подовете с паркет, прозорците високи до самия таван и във всяка стая кристални канделабри.
Салиери сам се залови да приготви вечерята — той се гордееше с кулинарните си способности, — но почти не хапна от нито едно ястие, макар храната да изглеждаше много апетитна, а настояваше Моцарт непременно да опита от всичко. Госпожа Кавалиери също като домакина почти не вкуси от ястията и повече наблюдаваше, отколкото ядеше.
Волфганг се върна на Раухенщайнгасе много късно, в прекрасно настроение. Вечерта беше минала чудесно, може би Салиери всъщност не е лош човек. Театърът днес се пръскаше от публика и Шиканедер не се съмняваше, че успехът на „Вълшебната флейта“ е осигурен за целия сезон, той каза това в присъствието на Салиери, който непрекъснато аплодираше и възклицаваше: „Прекрасно!“ Наистина в един момент Салиери се стори на Волфганг разстроен и загрижен. И най-неочаквано Волфганг се почувствува зле: зави му се свят, прилоша му, почна да повръща. Дали не бе преял? Цялата нощ не можа да заспи, острите болки в стомаха не преставаха. Призори болката отслабна, но не го напущаше мисълта, че Салиери му е изиграл зла шега. В устата си чувствуваше някакъв особен вкус. Седна да закусва, но отново повърна.
И въпреки всичко трябваше да работи. С огромно усилие на волята Волфганг си наложи да седне на масата и да се залови с концерта за кларнет. Мъчеше се да се държи стоически и да не проявява нервност — това можеше да се отрази на произведението, — пишеше музика с неземна красота.
После отново похапна и този път задържа храната, но тъпата болка в стомаха го измъчваше както преди. С още по-голямо усърдие потъна в работа; концертът за кларнет беше почти завършен, когато Волфганг изведнъж изгуби съзнание. Като се опомни, той много се уплаши. Прати да извикат лекаря и доктор Клосет установи, че припадъкът е следствие от пренапрежение на очите.
— Твърде много работите вечерно време, господин капелмайстор. — А когато болният попита; „Да не би да съм се отровил с нещо у Салиери?“, докторът скептично се усмихна и отвърна: — Всички артисти притежават силно въображение. Не бива да се поддавате толкова на фантазията си. Това е просто преумора. Нуждаете се най-вече от почивка.
— Но аз трябва да пиша, работата не чака.
— Ще почака. А къде е госпожа Моцарт?
— В Баден. Моля ви, не й пишете. Ще се оправя. Да не я тревожим.
Ала как му липсваше някой скъп на сърцето човек! Страшното предчувствие, че загадъчният непознат в сиво е предвестник на смъртта, отново го завладя. Щом научи за болестта му, той веднага ще се яви.
През следващите няколко дена Волфганг старателно се лекува — почиваше колкото може повече, ядеше много предпазливо; болката в стомаха не мина, но все пак бе в състояние да работи. Той дирижира новата си кантата при откриването на една масонска ложа и макар че му се зави свят и можеше всеки миг да припадне, отърва се без произшествие.
Ван Свитен, който бе в залата, се изуми от ужасния вид на Волфганг. Маестрото беше мъртво блед, отслабнал и измършавял дотолкова, че само носът стърчеше на хлътналото му лице. И изглеждаше някак
