Възнамеряваше да даде няколко концерта в новото казино на Шпилгасе, Бургтеатер, Тратнерхоф и Мелгрубе станаха недостъпни за него, понеже наемът за салона се искаше предварително. Опита се да уреди нов цикъл абонаментни концерти, както направи преди четири години, когато разполагаше със сто седемдесет и четири постоянни абонати. Но единственият желаещ се оказа ван Свитен.
Волфганг написа нов концерт за пиано в ре-мажор, също тъй прекрасен, както всичко в неговото творчество, но никой не изяви желание да го чуе. Старите приятели се отдръпнаха от него със застрашителна бързина като от чумав. След първото представление на „Дон Жуан“ във Виена той не видя повече да Понте. Нямаше друг изход: каквито и мъки да му костваше това, отново седна да пише на Пухберг.
„Скъпи братко и любими приятелю! С цената на големи усилия се обръщам пак към теб, след като вече те безпокоих няколко пъти напоследък, но не мога да разчитам на никаква помощ от другаде. А добротата, проявена от теб досега, ми вдъхва надеждата, че и този път молбата ми ще намери отклик.
Поради болестта на любимата ми Констанце и смъртта на нашата малка Терезия изпаднах в още по- голямо затруднение и от все сърце те моля да ми дадеш назаем, ако може, двеста гулдена за кратко време, ще ти бъда вечно благодарен. За съжаление хазаинът продължава да ме заплашва и ако не му платя веднага, ще се окажа в ужасно неловко положение. А не мога да оставя сама любимата си Констанце, която още е болна и в момента, в който пиша писмото, продължава да бъде прикована на легло: има треска и е много отпаднала.
Наистина, ако не откажеш да ми заемеш за една година хиляда гулдена — разбира се, при съответния процент лихва, — това ще бъде за мен безценна услуга. Да чакам възнагражденията, които ми се полагат, е твърде несигурно. А ако можех твърдо да разчитам на някаква определена сума, щях да оправя положението си. Все още вярвам, че творбите ми отново ще спечелят благосклонността на публиката, току-що завърших новата си симфония и се надявам скоро да завърша още една. Чувствувам, че талантът ми не е намалял. Днес пристигна писмо от императора с благодарност за бойната ми песен «Обсадата на Белград», повдигнала духа на войската; императорът ме уверява, че както преди остава доволен от мен.
Моля да ми отговориш колкото може по-скоро. Навярно вече ти е направило впечатление, че имам нов адрес, преместих се — тук е по-евтино. Надявам се да ме извиниш за молбата, с която се обръщам към теб. Но винаги си бил мой добър приятел. Ако не ме избавиш сега, когато съм в крайна нужда, доброто ми име и честта, на които държа, ще бъдат изгубени навеки. Дълбокоуважаеми братко, в случай че ми заемеш сума, достатъчна за една година, аз пак ще се почувствувам човек и ще мога да живея без постоянен страх, унижение и отчаяние.
След преместването си в новата квартира само за няколко дни написах повече, отколкото за цели месеци в старата, и ако не ме измъчваха така често зловещи предчувствия, които прогонвам само с огромно усилие на волята, тук щях да бъда удовлетворен. Изпращам ти новото си трио в ми-мажор, току-що написано, в знак на благодарност за твоята доброта.
Волфганг даде на едно момче десет крайцера, за да предаде лично писмото на Пухберг в дома му на Хохе Маркт. Надяваше се да получи веднага отговор, ала мина седмица, преди търговецът да му пише.
Отговорът беше кратък: Пухберг връщаше писмото на Волфганг и прилагаше към него двеста гулдена, като бе отбелязал и сумата на листа.
Предишният хазаин, който чакаше, разбирайки, че ако прати Волфганг в затвора за дългове, няма да получи нищо, възнегодува, когато музикантът му връчи сто гулдена, но се съгласи да даде отсрочка за изплащането на останалия дълг. После Волфганг получи двестате гулдена от кралския ковчежник и още ненарадвал се, че се е отървал най-сетне от паричните си затруднения, докторът и гробарят поискаха почти всичките останали пари. Волфганг не можеше да протака повече изплащането на тези суми, защото здравето на Констанце все още вдъхваше опасения, а самата мисъл, че не може да плати за погребението на дъщеря си, го ужасяваше. Прибра каквото оставаше — по-малко от сто гулдена за храна и други насъщни нужди — и отново се зае с композиране.
Вече нямаше друг изход. Само в работата си забравяше чувството, че около него всичко се руши. Ден след ден прекарваше той в спалнята до леглото на Констанце, докато тя бавно се оправяше, довършваше последния си концерт за пиано и работеше над три нови симфонии. Забавянето на заплатата само го направи по-решителен да сътвори симфониите, докато още е в състояние. Навярно ще успее да ги завърши, а може и да не успее — не беше никак сигурен в това сега, но трябваше да композира. Докато в главата му има мисли, а в душата чувства. Докато още има сили в себе си.
Той премести в спалнята една малка дървена масичка, за да пише на нея, и си спомняше за Шьонбрун, Хофбург, Версай и много други места, където бе свирил. Ехти ли още там ехото на неговите мелодии?
Всичко това са глупости, реши той, и се съсредоточи върху концерта.
Беше го завършил още през февруари, но не остана доволен. Тоналността му харесваше — ре- мажор, — преработи партитурата, като подсили напевността и изяществото на мелодичната линия. Никой не бива да разбере колко нещастен се е чувствувал, докато е писал концерта. В музиката не трябва да звучи нито капка жалост към самия него, не, той не можеше да търпи сълзливостта. Сега втората част стана така нежна, че всеки малко по-силен удар на изпълнителя щеше да прозвучи като фортисимо. Доведе тази част до такова съвършенство, че мелодията — тя сякаш можеше да се изсвири само с един пръст — таеше в себе си богатство от неизказани мисли, пленяваше със своята искреност и топлота. Сега той се чувствуваше свободен, свободен от дългове, от страхове и унижения. Без да изпада в сантименталност. Успя да постигне в музиката си равновесие между мечта и действителност. Третата част стана оживена, благородна, властна. Тук той се чувствуваше господар. Пианото можеше да звучи ликуващо и в своя ре-мажорен концерт използува тези възможности на инструмента с пълна сила. Като преработи концерта, Волфганг си помисли: той идеално би подхождал за някоя коронация. Но Йосиф воюваше под стените на Белград, а друг никой не се нуждаеше от музиката му.
После Волфганг пристъпи към новата си симфония в ми бемол-мажор. На 26 юни той я вписа в тематичния си каталог като завършено произведение. Констанце се възхити от бързината, с която той написа симфонията, но това съвсем не беше толкова голямо постижение, защото тя звуча почти цялата в съзнанието му няколко месеца. Основната работа извърши неговото въображение, а да запише нещо готово, не представляваше трудност. Той създаваше тази симфония, също както и концерта за пиано, с надеждата, че веднага ще бъдат изпълнени. Но засега не се предвиждаха никакви концерти с негова музика.
Мисълта, че може би никога не ще чуе симфонията си, го хвърли в ужас и той непрестанно я просвирваше в ума си. Мина почти месец, откак завърши симфонията, и във въображението му вече узряха две нови, но той помнеше всяка фраза от нея.
Щанци каза, че навярно скоро ще се изправи на крака, а той седеше на масата, впил поглед в партитурата, и нищо не виждаше, нищо не чуваше около себе си. Не забеляза дори, че Щанци, за пръв път от толкова седмици, седеше в леглото. Симфонията в ми бемол-мажор не носеше отпечатък на бедите, които им се случиха през последните месеци. Първата част беше изразителна, звучна и величава. В нея нямаше бледи пасажи и тя не бе разтеглена, както се опасяваше той. Музиката й, пълна със страст и крайна напрегнатост, можеше да учуди някого от неговите приятели. За да оцелееш в този свят, трябва да бъдеш мъжествен — и музиката също. Бойкото, енергично звучене на тази симфония го зарадва.
Втората част беше анданте, животът пулсираше в нея, както пулсира сърцето. Волфганг дори се усмихна от удоволствие и пристъпи към останалите части.
Симфонията се отличаваше със солидна структура — като масата, на която я пишеше. Моцарт обичаше еднакво всичките й четири части, както бяха еднакви краката на тази масичка. Обаче, като престана да
