— Вие и по възраст нямате половината от годините на Глук.
— Затова пък талантът ми е два пъти повече от неговия — предизвикателно изрече Волфганг.
— Два пъти по-малко. А колкото до задълженията си, вие се заблуждавате.
— Значи, не съм придворен композитор на императора?
— Не сте негов пръв камеркомпозитор и капелмайстор. Глук беше първи камеркомпозитор, а Джузепе Боно — придворен капелмайстор.
— Но Боно е вече на седемдесет и осем години!
— Убеден съм, че на вашата възраст той не е проявявал такова нетърпение.
— Кой ще изпълнява задълженията на Глук?
— Салиери.
— А какво ще върша аз?
— Ще пишете менуети за кралските балове, немски танци, контраданси. Вие сте трети камеркомпозитор, след Боно и след Салиери. — Всъщност трябва да бъдете доволен: не всички бяха съгласни с избора на императора.
Повечето приятели изразиха мнението, че Торварт е прав. За Волфганг това било успех, а да Понте го уверяваше, че всичко се дължало на неговото влияние пред императора.
— Разказах на Йосиф за успеха на „Дон Жуан“ и той много се заинтересува от операта.
— Каква връзка има това с моето назначаване?
— Във вестниците се появиха статии, че господин Моцарт, нашият изтъкнат композитор, възнамерява да се пресели в Лондон или Прага. Успях да убедя императора, че това ще бъде национално бедствие.
— Бедствие? — Волфганг се изсмя саркастично. — И Йосиф се съгласи с вас?
— Е, той го каза не със същите думи, но рече, че вашето заминаване ще бъде загуба за нас. А когато поставят „Дон Жуан“ във Виена, ще ни платят и за виенската постановка, което се случва твърде рядко.
„Наистина твърде рядко“ — помисли си Волфганг. „Отвличане от сарая“ се игра навремето в цяла Европа, а той не получи за нея нито един крайцер. Сега същото става и със „Сватбата на Фигаро“. Но каквито и чувства да изпитва, трябва да се престори на благодарен. Без благодарност не можеш да преуспееш на този свят.
— Благодаря ви, Лоренцо, за всичко, което сте направили за мен.
Заплатата, която Волфганг почна да получава за новата служба, му позволи отново да се пресели в центъра на града. Нае малко жилище близо до дома, където писа „Фигаро“. А когато Констанце роди дъщеря — нарекоха я Терезия на името на кръстницата Терезия фон Тратнер, — той се почувствува напълно щастлив. Откак се бе родил Карл Томас, Волфганг все мечтаеше за дъщеря. Сметна раждането й за добър знак и действително скоро изпита още една радост — Йосиф II нареди да поставят на виенска сцена „Дон Жуан“.
Но преди да успеят да осъществят постановката, Австрия и Русия обявиха война на Турция и императорът, застанал начело на войските си, напусна Виена.
Волфганг трябваше да скрие разочарованието си и съчини бойни песни за императорската армия.
Все пак на 7 май 1788 година операта „Дон Жуан“ по нареждане на императора бе поставена във Виена. В последния миг обаче стана ясно, че Йосиф няма да може да присъствува на премиерата — наложило му се да остане на мястото на военните действия, където австрийската армия бе претърпяла ново поражение.
Волфганг очакваше много от виенската постановка на операта, защото певците във Виена бяха несравнимо по-добри от пражките. Той ги познаваше почти всички и много ги уважаваше. Половината актьори от състава бяха взели участие в постановката на „Фигаро“: Бенучи, който великолепно изпълни главната роля; Ласки, която толкова го зарадва в ролята на графинята; синьор и синьора Бусини, справили се прекрасно със своите роли. Кавалиери, неповторимата Костанца от „Отвличане от сарая“, пееше Дона Елвира; Алоизия Ланге изпълняваше партията на Дона Ана. Само двама актьори — Албертарели (Дон Жуан) и Морела (Дон Отавио) — бяха непознати за Волфганг. Но той се убеди, че Албертарели е придал на ролята на Дон Жуан страстност и колорит.
Волфганг вдигна ръце, давайки знак на оркестъра да започне. Трудностите с тази постановка не бяха повече от обикновено. Кавалиери поиска нова ария и той прояви великодушие, написа по-ефектна; Морела каза, че ариите му не могат да се пеят, и Волфганг ги направи по-леки. Освен това по собствени съображения промени либретото. Съкрати секстета в края на операта, чувствувайки, че такъв финал е излишно нравоучителен и разводнен, и завърши операта със сцената, в която Дон Жуан пропада в преизподнята.
И все пак от момента, в който се разнесоха зловещите начални акорди на увертюрата, в залата започна да се долавя безпокойство. Към края на увертюрата Волфганг дочу зад гърба си разговори, които не престанаха и след като започнаха певците, напротив — шумът непрекъснато растеше. Волфганг полагаше всички усилия, за да накара публиката да слуша внимателно. Към средата на второ действие съвсем се вбеси. Публиката шумеше и не слушаше, като че ли драматичната наситеност на „Дон Жуан“ не й беше по силите, а я интересуваха само забавните сцени. Волфганг чуваше как хората се разхождат от ложа в ложа. След края на представлението имаше повече дюдюкане, отколкото аплодисменти, макар че Кавалиери и Ланге бяха приветствувани възторжено, сякаш всяка от двете си имаше свои клакьори.
Волфганг не желаеше да отиде на банкета, уреждан за изпълнителите на самата сцена веднага след представлението, но Хайдн, въпреки че беше възмутен от враждебността, с която посрещнаха спектакъла, каза, че Волфганг непременно трябва да отиде: публиката, която посещава премиерите, обикновено малко разбира от музика, успокояваше той приятеля си, а второто представление непременно ще има успех.
Хайдн го хвана подръка и Волфганг не можа да откаже.
Розенберг и Торварт си пийваха със самодоволен вид, ван Свитен и Вецлар седяха до Констанце, а Алоизия първа изрази мнението си:
— Каква изморителна музика. Може да си скъсаш гласните струни.
— Трябва гласът да се владее умело, тогава няма да се случи такова нещо — отвърна Волфганг.
— Не, музиката е прекалено сложна. Нищо чудно, че публиката я възприе равнодушно и хладно.
„Сестра ми не е права — сърдито си мислеше Констанце. — Във всяка нота, написана от Волфганг, има много повече чувство, отколкото Алоизия вложи в цялата си роля.“ И каза:
— Ти би могла да пееш по-добре. Дона Ана в твое изпълнение излезе някаква свадлива жена, и то само заради това, че ти най-много внимаваше за височините си.
— Моята сестричка, откак се омъжи за композитор, стана голям музикален авторитет.
— В следващата му опера ти първа ще пожелаеш да пееш.
— Никой няма да пожелае да пее в нея, ако публиката скучае като на днешното представление. А такава опера може и да разврати общественото съзнание — каза Розенберг.
— Императорът изрази желание операта да присъствува в репертоара, докато той я чуе, но тя едва ли ще му хареса. Струва ми се, негово величество ще я счете за неприлична — добави Торварт.
— Музиката е, общо взето, мелодична, но нима това е опера, да Понте? — произнесе Салиери.
Да Понте само сви рамене. Трябваше да стои настрана. Никак не му се искаше да спори с най- влиятелния композитор във Виена.
— Маестро Салиери — каза Алоизия, — мисля, че вашата нова опера ще се пее много по-лесно и ще достави на всички нас много по-голямо удоволствие.
Салиери скромно се поклони и отвърна:
— Сигурен съм, че господин Моцарт е имал най-добри намерения.
Волфганг с нищо не издаде чувствата си. Но го поразиха злобните забележки на Алоизия. Бе написал за нея няколко от най-хубавите си арии и тя при всяка възможност ги изпълняваше. Нима равнодушието му толкова я обижда? Но не си струва да се занимава с това. Каквото и да кажеше сега, всичко ще изглежда като опит да се оправдае.
— Сюжетът е безнравствен — рече ван Свитен, — но музиката е чудесна. Как мислите вие, господин Хайдн?
От първите акорди на увертюрата Хайдн разбра, че тази опера е съвсем различна от останалите. Ала
