какъв смисъл да обяснява това на магарета като Розенберг и Салиери — нима ще ги промени?
— Дон Жуан е отрицателен герой — заяви Розенберг. — Егоист, суетен. Абсурден герой. Операта ще бъде забравена, преди да мине и година.
Вецлар и ван Свитен не се съгласиха и когато гласовете на спорещите се извисиха гневно. Хайдн каза:
— Господа, не мога да разреша спора ви, но зная едно — Моцарт е най-големият от живите композитори и никой от присъствуващите тук не е нито слушал, нито създавал музика като тази, която имахме щастието току-що да чуем.
Волфганг искаше да благодари на Хайдн, но той го отведе настрана и го поздрави за императорското назначение:
— Тази добра вест ме зарадва. Струва ми се, че Йосиф достойно ще оцени „Дон Жуан“.
— Ако изобщо го чуе. Войната с турците се развива все по-неблагоприятно. Говори се дори, че за икономия на средства, които са необходими за воденето на войната, императорът смята да закрие италианската опера, както вече направи с немската.
— Война — въздъхна Хайдн. — Тя никога не свършва. Откак се помня, все с някого воюваме. С французите, с прусаците, с турците. Но сега поне си имаш постоянен доход.
— Осемстотинте гулдена?
— Само толкова ли? На Глук плащаха две хиляди.
— А на мен ми плащат само за да пиша музика за кралските балове. Твърде много за това, което върша, и твърде малко за онова, което бих могъл да направя.
ЕДИНАДЕСЕТА ЧАСТ
ВЪЗВИШЕНО И ЗЕМНО
84
Волфганг седеше до леглото на Констанце в новото им жилище във виенското предградие Алсергрунд, за да може веднага да й услужи, ако нещо й потрябва. Сега, след силните болки, тя спеше дълбоко.
Току-що напусналият дома им доктор Клосет убеждаваше Волфганг, че болестта на Констанце не представлява нищо сериозно, по-скоро е резултат на преумора и на скръбта, сполетяла ги неотдавна — смъртта на дъщеря им. Сега са нужни не толкова лекарства, колкото покой и сън. Но Волфганг не можеше да остави жена си сама, преди да дойде Софи и да го смени. Бяха минали повече от два месеца от премиерата на „Дон Жуан“ във Виена, бе великолепен юлски ден, но Волфганг, твърде измъчен душевно, не можеше да се радва на хубавото време. Той остави джобното ножче, с което дялкаше малка играчка за Карл Томас, поверен на баба си, и отново се зае с писмото до Михаел Пухберг.
Миналия месец той четири пъти се бе обръщал към този богат търговец и брат по масонска ложа с молбата да му даде назаем пари и успя да получи известна сума.
Но какво още да му пише? Да обясни на Пухберг, че последните седмици са били най-тежките в живота му и смъртта на дъщерята и болестта на Щанци съвсем са изпразнили джоба му? Че в продължение на година и нещо три пъти са били принудени да сменят квартирите си заради това, че не са си плащали наема, и сега, когато пише това писмо, последният хазаин заплашва да го вкара в затвора, ако не му плати дължимото?
Мислите на Волфганг отново се върнаха към дъщерята, починала преди десет дни. Диагнозата на доктор Клосет беше чревни колики, но бащата разбираше: детето отиде в гроба поради тяхната бедност.
Волфганг остави писмото. Трябва да изчака пощата, може изведнъж да дойде някаква помощ. Двестата гулдена, които получаваше от императора всеки три месеца, трябваше да пристигнат на първи юли, а вече беше осми. Парите може да дойдат днес. И внезапно го обзе страх: ами ако тези пари, макар и малко, бъдат отклонени за войната с Турция? „Дои Жуан“ още се играеше на виенска сцена, но композиторът не получаваше нищо от представленията и се говореше, че императорът заради военните разходи се готви да забрани всички постановки на опери, настоящи и бъдещи.
Потопен в мрачни мисли, Волфганг не забеляза как в стаята влезе Софи с Карл Томас. Детето, невиждало няколко дни баща си, се хвърли с весел вик в прегръдките му, а Волфганг, изплашен да не събудят Констанце, отмести стола по-далеч от леглото и побърза да успокои сина; джобното ножче, което бе оставил отворено, се плъзна от масата и се заби в крака му. Волфганг беше много чувствителен на болки, но сега се сдържа и кимна на Софи и сина си да го последват тихичко в гостната.
Раната е сериозна, каза Софи, но Волфганг отвърна: дребна работа.
Като превързваше раненото място Софи си мислеше: от време на време Констанце използува болестите за оръжие също като майка си, но с Волфганг това съвсем не е нужно, той бездруго е предан съпруг, има такова сърце, че може да живее само с жена, която горещо обича.
Софи, най-симпатичната за Волфганг от семейство Вебер — в нейната искреност той не се съмняваше, като причислим тук и Констанце, — го смени край леглото на сестра си. Така Волфганг можеше да се позанимае с детето си и поведе Карл Томас към градината да пробват направената от него играчка — пумпала.
— Татко, а къде е Терезия? — попита момченцето.
— Тя ни напусна.
— Завинаги ли? — Така се бе случило и по-рано с мъничкото му братче.
Волфганг само кимна, нямаше сили да отговори.
— Къде отиде Терезия, татко?
— Там, Карл, където всички ще я обичат.
— А аз ще си имам ли друго братче или сестричка? Ти ми обеща.
— Не зная. — Въпреки желанието му да има голямо семейство, рискът ставаше твърде голям. И преди Карл Томас да отвори уста за следващия въпрос, — а момчето обичаше да разпитва баща си, защото татко за разлика от баба му или другите възрастни винаги охотно му отговаряше — ги прекъснаха: дойде пощата.
Волфганг получи няколко писма и като видя на едното от тях кралския печат, се развесели. Сигурно това беше тримесечната му заплата, наистина пристига навреме. Сега няма да е нужно писмото до Пухберг. Но като отвори плика, изпита горчиво разочарование. То беше от фон Щрак. По молба на императора фон Щрак съобщаваше на господин Моцарт, че негово величество е останал много доволен от написаната бойна песен за сражаващата се армия. Тази песен, наречена „Обсадата на Белград“, повдигала бойния дух на войниците.
Дойде вест и от ван Свитен, баронът питаше дали Волфганг би написал музика към едноактната пиеса на Гьоте „Шерц, Лист и Рахе“. Немският поет, възторжен почитател на творчеството на Моцарт, писал на ван Свитен, че е покорен от музиката на „Отвличане от сарая“ и „Сватбата на Фигаро“ и ще бъде щастлив да осъществи сътрудничество с композитора. Само композитор като Моцарт можел да направи от пиесата му опера, достойна за сюжета й.
При други обстоятелства Волфганг, добре запознат с творчеството на Гьоте, би проявил интерес към такова предложение. Но сега беше много потиснат. А и нима това можеше да му осигури постоянния доход, от който в сегашния момент най-много се нуждаеше? Не, налага се да откаже. Да пише партитура на опера без официална поръчка е направо лудост.
Със същата поща дойде писмо и от Стийвън Сторас. Стийвън, пристигнал в Лондон, съобщаваше на Волфганг, че в Европа има голямо търсене на музика, че Ан е получила четири хиляди гулдена за концерта си в Лайпциг и молеше Волфганг още веднъж да си помисли: може би все пак ще се реши да отиде при тях в Лондон.
С тъга Волфганг отказа и на Стийвън и отвори последното писмо. То беше от Нанерл. Сестрата го упрекваше, че рядко й пише. Но какво да й пише? Полагаше му се още някаква сума за неговата част от бащиното имущество. Но мъжът на Нанерл заяви, че парите били похарчени за въвеждането му в наследство.
Софи и Карл Томас си отидоха, а Волфганг се върна при леглото на Щанци и се помъчи да прецени трезво всичките си възможности, за да стигне, както би казал татко, до най-разумното решение.
