единственото, което го огорчаваше в Карл Томас, иначе обично и послушно момченце.

Да Понте, комуто омръзна историята с детето, рече, като искаше да подразни Волфганг:

— Моцарт, синьор Салиери твърди, че да се пише опера за Дон Жуан е глупава идея.

— Просто казах, че идеята не е нова — възрази Салиери.

Волфганг, настанил Салиери до себе си в знак на приятелско разположение, бе смаян от поведението му. Преди да започне да яде от някое ястие, Салиери първо го опитваше на вкус. Нима съперникът му подозира в него втори Борджия?

— Аз пък вярвам, че Моцартовият „Дон Жуан“ ще бъде едновременно забавен и трагичен — обади се Хайдн.

— Тъкмо това ме безпокои — поде Салиери. — Не зная как добрите ми приятели Моцарт и да Понте смятат да създадат хубава опера при положение, че нейният главен герой е най-обикновен развратник!

— Да, той е отрицателен герой, прав сте — каза Волфганг, — но не е напълно отрицателен.

— Значи ви харесва? — учуди се Салиери. — Та той е просто убиец!

— И по-лошо даже. Аз обаче не съм борец за нравственост, а композитор.

— Но вкусът на публиката не ви ли интересува? Не се ли страхувате, че ще я разочаровате?

— Най-много се страхувам да не би да разочаровам самия себе си.

— Трябва да вземаме под внимание и чувствата на императора. Нали той е нашият Цезар.

— Уважавам го заради интереса, който проявява към музиката. Но нали пиша „Дон Жуан“ за Прага, за себе си и за своите приятели!

Хайдн се стресна от нетактичната забележка на Волфганг. И рече:

— Когато нашият прославен Глук умре, мястото му в императорската капела ще остане празно.

— Смятам, че маестро Глук ще живее още много години! — горещо възкликна Салиери.

Хайдн не повярва в искреността на думите му, защото след смъртта на Глук Салиери веднага щеше да се издигне. Но Хайдн всъщност се тревожеше само за съдбата на Моцарт: Волфганг много се нуждаеше от място в императорския двор.

— Трябва да уважаваме тези, които са поставени над нас — забеляза Хайдн.

— О, аз ги уважавам! — рече Волфганг. — Аз и баща ми сме писали до коронованите особи толкова молби, до една проникнати от дух на искрено смирение.

— Това е най-малкото, което можем да сторим за тях — каза Салиери; — трябва да бъдем благодарни на бога, задето владетелите, които е благоволил да ни определи, са мъдри и благородни в своите дела и постъпки.

Волфганг се обърна към ван Свитен:

— Бетховен има ли намерение да идва пак във Виена?

— Не зная. Майка му е тежко болна, а той много я обича.

— Това момче има качества да стане добър композитор.

— Такава е най-съкровената му мечта. Нищо друго не съществува за него. Много е огорчен, че обстоятелствата са му попречили да взима уроци от теб.

— Ако съдя по израза на лицето му, не бих казал това.

Констанце побутна Волфганг — Салиери се готвеше да си върви.

Когато двамата на сбогуване направиха поклон един към друг. Салиери отбеляза:

— Оказахте ми чест с поканата си, господин Моцарт, желая ви в Прага най-голям успех.

Волфганг благодари, без да приема думите му за чиста монета. Скоро гостите почнаха да се разотиват, но вечерта мина чудесно, той знаеше това, защото Хайдн каза:

— „Малка нощна музика“ е прекрасна. Сигурен съм, че всеки от нас би мечтал да напише нещо като нея.

83

От този миг нататък Волфганг посвети главните си усилия на „Дон Жуан“. В текста на да Понте, който вече започваше да приема определена форма, както и очакваше композиторът, беше заимствувано най- много от Бертати и по-малко от Молиер, Голдони и Тирсо де Молина — испанския монах, който пръв беше драматизирал легендата. Но либретото на да Понте притежаваше и оригинален пълнеж.

Волфганг си представяше операта като трагедия на Дон Жуан, чиято натура го води към гибел, докато да Понте бе твърдо решил да напише комедия от забавни случки. Либретистът искаше да развие любовните перипетии на Дон Жуан съблазнителя, а композиторът предпочиташе основното внимание да се насочи към конфликта между главния герой и Командора. Да Понте виждаше същественото в развитието на сюжета, а Волфганг желаеше да наблегне на образите и на техните преживявания.

Постепенно той успя да убеди да Понте да се насочи към изграждането на живи човешки характери, а не да разчита на изкуствените герои на мелодрамата, и либретистът, завладян от сюжета, който той вече смяташе за напълно свой, създаваше ефектни сцени.

Като получи текста на либретото, Волфганг най-напред се зае с ариите, в които бе напълно уверен и които трябваше да бъдат подходящи за гласове със среден диапазон. Колкото повече той се задълбочаваше в драмата на Дон Жуан, толкова по-трескаво работеше въображението му. То се оказа цяла съкровищница, препълнена с прекрасни мелодии. Целият опит, натрупан от него в света на музиката, даваше вече своите плодове. Понякога музиката му звучеше светло и радостно, а друг път в нея се долавяха отгласи на демонични страсти, първични инстинкти. Макар че да Понте продължаваше да твърди, че „Дон Жуан“ трябва да бъде комедия, трагичните мотиви от само себе си проникваха в музиката. Обаче чувството за хумор на Волфганг взимаше връх, както и слабостта му към необикновеното. За трагичните ситуации той пишеше трагична музика, за комичните — комична, и никак не го тревожеше фактът каква трябва да бъде по жанр операта: всичките му старания бяха насочени към това музиката да вдъхне живот в образите на героите. Да Понте настояваше на своето: новото им произведение трябва да бъде издържано в определен стил.

Той нарече операта „Don Giovanni — Il dissoluto punito — Dramma giocoso in due atti“ („Дон Жуан, или Наказаният съблазнител, весела драма в две действия“) и Волфганг се съгласи с това название. Но дори когато музиката изглеждаше весела, в нея звучаха мрачни нотки.

Към 1 октомври, когато Волфганг и Констанце заминаха за Прага, като оставиха Карл Томас на грижите на госпожа Вебер, половината партитура беше вече написана, а по-голямата част от втората половина Моцарт имаше в главата си. Да Понте пристигна в Прага седмица по-късно, за да присъствува при разпределяне на ролите и да нагоди текста към гласовете на певците; той се настани в странноприемница срещу тази на Моцарт — така беше по-удобно да разговарят през прозореца. Волфганг нае прекрасни стаи в чистата странноприемница „Трите лъва“, като плати за тях от онези хиляда гулдена които получи като наследство от татко — тези пари му дойдоха тъкмо навреме.

Констанце смяташе, че му се полага повече: Нанерл бе присвоила много ценни вещи на Леополд, без да ги включва в описа на бащиното имущество. Но когато отвори дума за това с Волфганг, той много се разстрои и каза, че заради няколко гулдена не си струва да спори с родната си сестра.

Нали тези пари, напомни той на Констанце, им дадоха възможност да направят чудесен прием в градината, да наемат в Прага стаи в прекрасна странноприемница и да изплатят по-голямата част от дълговете. И Констанце млъкна: разпределянето на ролите в новата опера му доставяше бездруго доста огорчения.

Бондини бе разпределил ролите за „Дон Жуан“, без да се посъветва нито с композитора, нито с либретиста и когато те в няколко случая изразиха съмнение, директорът заяви:

— С това разполагам в момента. Нашият национален театър няма възможностите на виенския. И друго: това е същият състав, който с такъв успех изпълняваше „Фигаро“.

— Но „Дон Жуан“ не е „Фигаро“ — възрази да Понте, — той е много по-труден.

— Какво ще ме посъветвате? — попита Бондини. — Да наема певци от Виена?

Съзнавайки, че това е невъзможно, Волфганг побърза да се намеси:

— Баси, който пее Дон Жуан, може да се справи с ролята, а от вашата жена ще излезе чудесна Церлина, но има няколко певци с доста ограничени гласови данни.

— Не можем да ангажираме никого другиго — повтори Бондини. — Нямаме средства. И без това

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату