макар Волфганг да каза точно това на Констанце, в душата си не можеше да се примири; този път той не искаше да бъде покорен син и много се учуди, когато Констанце изрази пълно съгласие с мнението на Леополд. „Изглежда, татко се чувствува зле“ — мислеше той. Друга причина, която оправдава подобен отказ, не можеше да си представи.
Силно разстроен, Волфганг тъкмо обясняваше на Сторасови, че няма да замине за Англия, когато получи покана да присъствува в Прага на представление на „Сватбата на Фигаро“, операта вървяла там с голям успех; А граф Йохан Тун, свекър на Вилхелмине Тун и глава на това влиятелно австрийско семейство — същият, за когото Волфганг написа Линцската си симфония, — покани Моцартови, докато бъдат в Прага, да му гостуват.
Столицата на Бохемия беше само на няколко дена път от Виена. Без да мисли повече, Волфганг реши да остави детето на грижите на тъща си и да замине за Прага с Констанце — почивката, която отдавна й бе обещал.
Едновременно с тях напусна дома и Ханс Хумел. Момчето тръгна с баща си на гастроли из Германия, както някога детето-чудо Моцарт.
Волфганг реши да поднесе на Прага подарък — нова симфония.
В тази симфония той изрази не само своите чувства, но и чувствата на Констанце. Щом й съобщи, че заминават за Прага, тя веднага забрави за Ан Сторас и положи усилия да облекчи Волфганг от всякакви грижи, за да завърши навреме симфонията си, подаръка за Прага. Всяка нощ тя му палеше свещите и пълнеше мастилницата, купуваше му нови пера и нотни листове. Често го наблюдаваше — как седи, наведен над масата, втренчил очи и издул бузи, съсредоточил цялото си внимание върху партитурата. Волфганг не възразяваше срещу присъствието й, дори го предпочиташе. Констанце не преставаше да се учудва на способността му да композира музика, без да обръща внимание на онова, което става наоколо. Той обаче й обясни, че пише музиката си най-вече мислено, когато е сам в стаята или когато ходи по улиците.
Една вечер в началото на януари 1786 година — Констанце седеше до него и шиеше копче на зимното му палто: Прага е по на север от Виена и там можеха вече да настъпят студове — той изведнъж скочи и почна да танцува, като си тананикаше тихичко току-що записаната мелодия. Явно остана доволен от ритъма, защото веднага след това отново седна на масата.
Минаха много часове. Констанце не се оплака, обичаше да стои до него. Той не преставаше да пише, изгубил чувство за времето. Свещите догаряха, закапа лой по нотните листа, когато Волфганг ги премести по-близо до мъжделивата светлина, за да вижда по-добре, но мисъл да смени свещта очевидно не му идваше в главата — не искаше да се отвлича. Затова пък обичаше новите, чисти пера и се гордееше с грижливия си почерк. Умееше да пише равно и без линии на хартията.
„Колко странно“, мислеше си с умиление Констанце. Волфганг пишеше с трескава бързина, искаше по- скоро да завърши последната част на симфонията, преди да замине за Прага на другия ден, седеше с полусмъкната перука, като я подръпваше час по час от вълнение, кръстосал крака, и нанасяше върху листа дребничките си знаци, а Констанце го гледаше и дори сега, след толкова прекарани заедно години, не преставаше да се учудва как тези бързо нахвърляни точици пораждат дивни, вълшебни звуци. С интуицията си тя разбираше: музиката, която той пише, е особена. Чувство на благодарност и печал, страст и сила изпълваха цялото му същество. От време на време той размахваше ръка, сякаш дирижираше музиката, която звучеше в него. Какъв мъжествен ритъм! Той потропваше с крак, затваряше очи — вслушваше се в нещо. Свеждаше за миг глава, а после я вдигаше с лека усмивка, сякаш онова, което бе чул, му харесваше, и отново започваше да пише. Ще свърши ли някога, питаше се Констанце, нали трябваше да заминат рано сутринта, ала можеш ли в такъв момент да го накараш да си легне? Не, само не сега! Ако Волфганг реши да има още деца, мислеше Констанце, тя ще му ги дари, каквото и да й струва. Лявата му ръка се сви в юмрук и изведнъж така й се прииска да дотича до него и да му каже: този пасаж е чудесен, той трябва да бъде чудесен! Но Волфганг сам го знаеше. После внезапно юмрукът се разтвори, Волфганг размаха ръце, като че дирижираше оркестъра, и пак стана от масата. „Симфонията е завършена“ — помисли си тя, но той отново се втурна към масата и с въздишка заличи току-що написаното. Няколко ноти бяха размазани, а това винаги го дразнеше. Констанце му подаде чиста попивателна, той мълчаливо я пое и пак потъна в работа. В момента, когато тя си помисли, че тази симфония няма край, Волфганг й се усмихна и заяви:
— Готово!
— Съвсем ли? — не се стърпя тя. Видът му беше твърде равнодушен.
— Разбира се. Щом ти казвам.
— Навярно симфонията ще се хареса в Прага.
— Непременно! — И той пламенно целуна Констанце, преизпълнен с радостта, че живее — чувството, което изпитваше само в мигове на най-голямо творческо удовлетворение. — И на теб ще ти хареса — моя пръв слушател.
80
Това ново произведение в ре-мажор стана известно като Пражка симфония. Волфганг се радваше, че я създаде тържествена и внушителна, защото още щом влезе в Прага, разбра — музиката, написана от него, прекрасно съответствува на величествения стар град. В Прага имаше много и хубави дворци в стил барок и средновековни църкви, но най-силно от всичко го плени красотата на бързоструйната Вълтава.
Граф Тун, преместил се от Линц в Прага, посрещна Моцартови сърдечно и им остави на разположение няколко стаи в двореца си. Тези стаи бяха така просторни и удобни, че Волфганг и Констанце изпитаха веднага непреодолимо желание да си починат и да се насладят на покоя, но домакинът беше разработил обширна програма за скъпите си гости.
„Сватбата на Фигаро“ имаше в Прага бурен успех и всеки желаеше да се запознае с господин Моцарт. Граф Тун, възрастен и често грубоват човек, който се гордееше с музикалния си вкус, каза на Волфганг:
— Откак се преместих тук, това е най-интересното събитие в живота на Прага.
Свекърът на Вилхелмине Тун беше във възторг, че Волфганг пребивава в дома му, и реши веднага да даде концерт в чест на пристигналия композитор.
Волфганг и Констанце, дошли по обед, едва успяха да се измият и преоблекат след пътуването. Като се наобядват, пред тях щеше да свири оркестърът на графа — той час по-скоро искаше да узнае мнението на Волфганг за неговите музиканти.
Оркестрантите много се стараеха, те свиреха Моцартови произведения и на Волфганг му беше приятно, но като изпълняваха дивертиментото в ре-мажор, написано от него преди много години, пропуснаха цели четири такта. Волфганг се нервира и вече мислеше да ги спре и поправи, но Констанце долови намерението му и сложи успокоително ръка върху коляното му — граф Тун имаше високо мнение за музикантите си. И все пак Волфганг, макар че отдавна не беше слушал това произведение, бе сигурен: те пропуснаха тактовете.
Настроението му се подобри, когато оркестърът изсвири една негова серенада във вярно темпо и без да пропусне нито една нота.
На бала в Бретфелд същата вечер Волфганг беше център на внимание. Влезе в залата сред гръм от аплодисменти. Пражките хубавици горяха от желание да танцуват с именития композитор, да пофлиртуват с него, но Волфганг за учудване на Констанце отказа да танцува.
— Много съм уморен — въздъхна той. — И много плах, за да флиртувам с жени — подразни той Констанце.
Ала когато оркестърът засвири валс и веднага след него кадрил по мотиви от „Фигаро“, Волфганг едва се стърпя на мястото си. Един солист изпя на „бис“ „Ти ще спреш, фарфалаче немирно“ и този път аплодисментите бяха оглушителни.
Тълпа почитатели наобиколи Волфганг, поведе се разговор все около „Фигаро“. Граф Тун го запозна със синьор Паскуале Бондини, директор на Националния пражки театър, който бе поставил „Фигаро“ на пражка сцена. Бондини възкликна:
— Господин Моцарт! В цял свят няма опера, равна на „Фигаро“. Представлението спаси театъра ни! При това операта е написана от немец. Невероятно!
Волфганг се поклони. Беше му приятно, макар и малко смешно.
