която живееше в Санкт Гилген, той редовно кореспондираше.
„Малкият Леополд обича да слуша как свиря. Веднага престава да плаче, затова твърдо вярвам, че и той ще има моцартовски слух. Само да ми даде господ по-дълъг живот, за да успея да го обуча: понякога се чувствувам толкова стар, не мога да повярвам, че съм само на шестдесет и шест. Вече няколко седмици как не съм получил от брат ти нито ред, а тук не остана един човек, с когото да размениш свястна дума. Извинявай, ако ти досаждам с мърморенето си, но повечето сведения за брат ти получавам от втора ръка.
Императорът е дал съгласие да бъде поставена «Сватбата на Фигаро» и в последното си писмо брат ти обясняваше, че цялото си свободно време посвещава на операта, затова не ми пишел. Намирам сюжета на «Фигаро» малко скучен, в него има доста интриги и суетня; за да стане за опера, такова нещо се нуждае от значителна преработка. И все пак съм уверен, че музиката ще се хареса. Надявам се тя ще бъде отплата за похабените от Волфганг сили, за споровете и неприятностите, които възникват неизбежно в такива случаи. Говори се обаче, че този да Понте, който пише либретото, бил умен човек. Ще трябва да пусне в ход цялото си умение, за да остане Йосиф доволен.“
На другия ден от Волфганг се получи пощенска пратка с ноти и кратка бележка бил крайно претоварен, пише музика, разпределя ролите и преработва ариите, тъй че почти не му оставало време за писмо. Изпраща на Леополд два нови концерта за пиано, една соната за пиано и цигулка и две арии от новата си опера.
Леополд, който линееше от скука и жалост към себе си, изведнъж си намери занимание. Арията на „Фигаро“ беше толкова блестяща, че сам той изпита желание да я изпее, а арията на графинята излъчваше нежност и трогваше до сълзи с прочувствената си любов. Но сетне практичните съображения надделяха и той писа на Волфганг, че макар ариите да са прекрасни, те са много трудни: за изпълнението им ще са нужни чудесни гласове и доста репетиции.
Волфганг отговори на татковото писмо веднага и съобщи, че за пръв път в живота си разполага е певци, достойни да изпълняват ариите му.
Той познавал всички и бил доволен от разпределението на ролите. Ролята на Фигаро, както разчитал, била възложена на Бенучи. Луиза Ласки в концерта на която взел участие и бил във възторг от гласа й — пеела партията на графинята. Партията на Керубино се изпълнявала от Доротея Бусани — нейното сопрано също харесвало на Волфганг, а мъжът на Доротея, Франческо Бусани — прекрасен актьор и певец, изпълнявал ролите на Бартоло и Антонио. Партията на граф Алмавива дали на Стефано Мандини той можел да направи необходимото впечатление, но за този певец Волфганг имаше съмнения: Мандини бе приятел на Салиери. Малката, обаче важна роля на Марцелина изпълнявала жената на Мандини — Мария. Майкъл Кели, също прекрасен артист и певец, изпълнявал дон Базилио и дон Курцио. Сузана щяла да се пее от любимата му певица във Виена Ан Сторас.
Ан Сторас и Майкъл Кели представлявали половината от „английската колония“ според израза на Волфганг. Другата половина от тази колония били двадесет и две годишният брат на Ан — Стийвън Сторас и Томас Атвуд, на двадесет години: млади, многообещаващи англичани, които учели при Волфганг композиция.
Когато репетициите лека-полека тръгнаха, Волфганг насочи вниманието си към подготовката на главните изпълнители, работеше и над партитурата на операта. Мощният глас на Бенучи звучеше убедително и топло; единственото му слабо място бяха високите тонове, които никога не издържаше достатъчно, и може би склонността му да позира. Но Бенучи беше във възторг от партията си и охотно приемаше съветите на автора за по-добро изпълнение.
Графинята — Ласки — също напълно удовлетворяваше всички изисквания на Волфганг, ала графът — Мандини — му създаваше главоболия. Баритонът притежаваше и умение, и възможности, за да пресъздаде образа, но се оплакваше, че му липсвали ефектни арии, и твърдеше, че не можел да пее с чувство, когато героят му е лишен от всякакви чувства.
Керубино — Доротея Бусани — и Бартоло, изпълняван от мъжа й, пееха прекрасно; освен това Волфганг много се възхищаваше от играта на Кели. Комичният талант, който притежаваше този тенор от ирландско- английски произход, доставяше на Волфганг истинска наслада и той бързо се сближи с Майкъл.
Но най-много от всички вълнуваше Волфганг Ан Сторас. Бащата на Ан, италиански музикант, който живееше в Лондон, сам бе обучил музикално нея и Стийвън, а майката англичанка се бе занимавала с общото образование на Ан. Двадесет и една годишната Ан беше грациозна мургава хубавица, надарена с рядко мелодично сопрано. В изпълнението й имаше изящество и топлота, недостигнати дори от Алоизия Ланге, и тя играеше темпераментно, без обаче да губи чувство за мярка. Ан с такова благоговение разучаваше партията си, че Моцарт бе трогнат. Тя със задоволство приемаше напътствията на маестрото.
Веднъж, като репетираше с него още незавършената ария, с която тя се обръща към Керубино, Ан спря най-неочаквано. Репетираха в Бургтеатер, съвсем сами, и Волфганг очакваше — ей сега Ан ще почне да се оплаква, че макар да е главна героиня, това е първата й солова партия в продължение на цели две действия, а и тя не е съвсем ефектна. Ан обаче каза:
— Керубино трябва да отговори нещо на думите ми. Иначе ще бъде неубедително. Как мислите, маестро?
— Репликата на Керубино ще отвлече вниманието от вашето пеене.
— Но вие винаги сте казвали, че музиката трябва да движи действието.
— Да, така е. — Когато работиш по-дълго с някого, или го намразваш, или… Нима Ан кокетничи? Волфганг чувствуваше, че тя го харесва, използуваше всяка възможност да бъде с него. Това бе втората певица след Алоизия, към която изпитваше силно влечение. А каква артистка е тя! Той бе изоставил овладялата го навремето мисъл да направи Констанце певица. Щанци няма достатъчно желание за това, а на Ан Сторас й се удава лесно всяка негова ария. С нея може дори да се говори за композиция, а тази тема досажда на жена му. Но нали е щастлив с Щанци? Волфганг се помъчи да се овладее и да изглежда равнодушен.
— Зле ли ви е? — Стори й се, че Моцарт е побледнял силно.
Защо не може едновременно да се обичат две жени? Той почувствува колко му е нужна Ан и изведнъж се изпълни с тъга.
— Ще полегнете ли, Волфганг? В гримьорната ми има кушетка.
„Това е покана“ — помисли той и веднага се упрекна за мнителността си. Но нали за никого не е тайна, че на оперните репетиции композиторите се увличат в авантюри с примадоните, дори само за да вдъхнат живот на любовните сцени. Волфганг последва Ан в гримьорната й. Недоумяваше как да постъпи. Той наистина усещаше лек световъртеж — беше се преуморил през последните дни. Като поседя малко, Волфганг се почувствува по-добре. Гримьорната на Ан беше кокетно, уютно подредена, а на масата лежеше партитурата на „Отвличане от сарая“.
— Вие познавате операта ми? — учуди се Волфганг.
— Познавам я, и то много добре. Чудесна музика. Така ми се искаше да пея Костанца! Но във „Фигаро“ ще бъде още по-добре.
— Сериозно ли мислите така?
— Волфганг, от четиринадесетгодишна познавам оперната музика. Изпълнявала съм Хендел, Перголези, Глук, Пичини, Салиери, Паизиело, Мартин-и-Солер, но никога не ми се е случвало да пея арии, които така дълбоко изразяват чувствата на героините, както вашите. Присъщият ви лиризъм прави „Фигаро“ най- италианската опера буфа от всички които съществуват на света — когато трябва, тя е весела и жизнерадостна, и пак когато е нужно — драматична и страстна.
Волфганг мълчеше. В гласа на Ан се долавяше вълнение, мургавото й лице поруменя. Сега до него седеше не опитна светска жена — на осемнадесет години я омъжили за съпруг два пъти по-възрастен от нея, но тя скоро се развела, безсилна да търпи жестоките обноски на мъжа си, — а млада девойка,
