— Това ще бъде комедия на интригата, достойна за самия Фигаро — заяви той.
— А как стои въпросът с Орсини-Розенберг? Той сам ми даде поръчка за опера.
— Всичко зависи само от Йосиф, каквото и да твърди директорът. Да се склони Йосиф да даде разрешение за поставянето на пиеса, която сам е забранил, е истински подвиг. Ще напиша няколко сцени, като изпусна всеки намек за политика. Ще създам любовна комедия с всякакви хитроумности. Бихте ли могли да напишете няколко арии, за в случай че Йосиф пожелае да има представа за бъдещата опера? Почти съм уверен, че тогава ще даде разрешение. И това ще бъде победа, нали, драги Моцарт?
Да Понте говореше така красноречиво, така пламенно, че Волфганг в края на краищата кимна в знак на съгласие; той бе по-скоро заинтригуван, отколкото убеден; все още го мъчеха съмнения.
Няколко седмици по-късно да Понте връчи на Волфганг първото действие. Това се оказа почти превод на комедията от френски на италиански, но всички социални и политически нападки бяха изпуснати. Да Понте бе успял лаконично и остроумно да изложи сюжета, както се изискваше за една опера буфа. „Венецианецът добре си знае работата — помисли Волфганг; — може да не е роден за поет, но е опитен занаятчия.“ Първите арии на „Фигаро“ се оформяха бързо; като ги пишеше, Волфганг постоянно мислеше за Бенучи, а характерът на главния герой намираше жив отклик в душата му. Женските партии и ариите на графа му се удаваха по-трудно.
През същото време да Понте се обърна към императора с молба за аудиенция.
Йосиф охотно се съгласи да приеме поета. Императорът бе обременен с най-различни проблеми от държавна важност, затова разговорът с да Понте бе за него почивка. Йосиф не се доверяваше много на новия придворен поет, но с венецианеца никога не му беше скучно, както с много други. Забавляваше го смелостта му. И досега помнеше първата си среща с него.
Навремето да Понте се бе явил при императора с препоръката на Салиери и бе помолил да го назначат на длъжността придворен поет.
— А колко пиеси сте написали, синьор да Понте? — попита Йосиф, на което поетът незабавно отговори:
— Нито една, ваше величество, нито една!
— Великолепно! — разсмя се императорът. — Най-после да срещнем една муза-девственица!
Да Понте се поклони в знак, че е оценил това bon mot40 на императора и Йосиф, доволен от собствената си находчивост, назначи да Понте за придворен поет. Наистина либретата му съвсем не блестяха със същото остроумие, както речта му, но венецианецът винаги си имаше обяснения за това и обикновено твърде забавни. Все пак Йосиф доста се учуди, задето да Понте желае да превърне комедията на Бомарше в опера. Императорът много се гордееше със своята начетеност, но не можеше да допусне така скандално да се осмиват хората със знатен произход.
— Синьор поете, имахме основателни причини да забраним комедията — строго изрече императорът.
— Напълно правилно, ваше величество. В пиесата има много пошлост и грубост. Но аз пропускам всичко, което е насочено против благоприличието и добрия вкус.
— Нима това не е солта на пиесата?
— Разрешете да не се съглася, ваше величество: солта на пиесата е в любовната й интрига, чието изкуство вие владеете до съвършенство. А музиката е очарователна. Написана е от Моцарт.
— Той има възхитителни концерти за пиано, но е написал все пак само една опера — „Отвличане от сарая“, — а и тя не представлява особена ценност.
— Ако не беше благосклонното отношение на ваше величество, аз също не бих написал нищо тук.
Йосиф се колебаеше. Признателността на да Понте го поласка.
— Ваше величество, защо не прочетете либретото и не чуете музиката? Вие притежавате толкова великолепен вкус, че присъдата ви ще бъде окончателна за мен. Ако операта не ви хареса, няма дори да се опитам да бъде поставена „Фигаро“ другаде, въпреки че ме молиха за това.
— Другаде? — Йосиф присви вежди.
— Постъпиха молби от Лондон и Милано. Но лично аз бих предпочел да видя постановката на тази опера във Виена. Ваше величество, ако не пожелаете да я подкрепите, ще унищожа всичко, което е вече готово.
— Добре, ще прочетем какво сте написали.
На следния ден Волфганг получи заповед да се яви в Хофбург вечерта, като занесе със себе си партитурата на новата опера. Времето беше толкова малко, че се наложи да моли Алоизия и Адамбергер да отидат с него и изпеят готовите арии, макар гласовете им да не подхождаха много на музиката, така както той би искал да звучи тя.
Йосиф II, горд с музикалните си познания — той добре умееше да чете на прима виста, — каза, че първо ще прегледа партитурата, както е прегледал преди това текста на либретото. Онова, което бе прочел, му хареса: всички неприятни социални и политически нападки липсваха, текстът в този вид можеше да достави на публиката удоволствие. И ариите, изпълнени от Адамбергер и Ланге, прозвучаха мелодично, макар да му се сториха прекалено немски. Императорът каза на Моцарт и да Понте, които чакаха с нетърпение присъдата му: — През февруари ще ни гостува генерал-губернаторът на Австрийска Нидерландия. В негова чест в Шьонбрун ще се състоят големи тържества. Разполагаме с едноактен зингшпил, към който трябва да се напише музика. Ако успеете да я напишете, Моцарт, трудът ви ще бъде възнаграден.
— А какво е либретото, ваше величество? — попита Волфганг.
— „Театралният директор“. От Стефани.
Волфганг много искаше да откаже — стига с тези произведения на Стефани, но как тогава да ходатайствува за „Фигаро“, ако пренебрегне молбата на императора? И като се мобилизира, Волфганг попита:
— Кой ще пее в зингшпила, ваше величество?
— Господин Адамбергер и госпожа Ланге чудесно ще подхождат за случая. Синьор Салиери също пише опера и ако предложението ни не ви интересува, мисля, че той ще се заеме и с този зингшпил.
Да Понте просто тласна Волфганг да падне на колене пред императора и в тази поза композиторът изрече:
— Ще бъда щастлив да служа на ваше величество.
— А как стои въпросът с „Фигаро“, ваше величество? — попита да Понте.
— „Театралният директор“ ще бъде поставен през февруари. Ако останем доволни от него, можете да се уговорите с граф Орсини-Розенберг, директор на Националния и Придворния театър, за датата, на която ще бъде поставена „Le manage de Figaro“.
— Молим за извинение, ваше величество, но точното заглавие е „Le nozze di Figaro“. Ще я направим италианска опера буфа и тя ще надмине всичко, написано досега в този жанр.
— Синьор поете, когато се касае за музика, не бива да се дава воля на чувствата.
77
Либретото на „Театралният директор“ се оказа просто по сюжет — как две примадони си съперничат за благосклонността на директора; за зингшпила трябваше да се напишат само четири арии и увертюра. Стефани представи всъщност на Волфганг гола схема на едноактен зингшпил, а композиторът трябваше да й вдъхне живот. Либретото на Стефани беше безцветно, в него нямаше места, които да подхождат за музика. Затова Волфганг се постара ариите да бъдат ярко лирични, а увертюрата — изразителна и мелодична, но все по-силно го влечеше да се заеме пак с „Фигаро“. Ала трябваше да се почака, докато поставят зингшпила. Неразумно е да продължаваш работата над една опера буфа, ако не си уверен, че постановката й ще бъде разрешена.
Волфганг се върна към други произведения. През тази 1786 година той нямаше толкова концерти, колкото през миналата и все пак няколко бяха набелязани за великите пости. Въпреки че предишната година той бе получил от концертите около три хиляди гулдена, от тях не беше останало нищо. Нито Волфганг, нито Констанце знаеха къде са отишли парите и отново възникна крещяща нужда да се припечелят средства. Волфганг вече не вписваше приходите и разходите: това го отвличаше от работа, безпокоеше го, а
