Следващите седмици бяха изпълнени с такова трескаво напрежение, че Леополд мечтаеше само за едно — всичко да свърши по-скоро. Постоянната възбуда, бурната дейност го изморяваха. Сякаш Волфганг си беше поставил за цел да зашемети баща си със своите успехи. Леополд писа на Нанерл:
„Брат ти свири на публични концерти толкова много, че се учудвам как още се държи на крака. Обаче той твърди, че това му е много приятно, и колкото и да е зает, винаги бил готов да свири, а да напише нов концерт не било нищо за него.
Откак съм тук, пианото на Волфганг много пъти бе пренасяно до театъра, до казиното Мелгрубе и до домовете на безбройните знатни ценители на музиката.
Станал е много известен, в това няма съмнение, но докога? Търсят го много повече като пианист, отколкото като композитор и навсякъде е желан гост.
Струва ми се, че ако брат ти нямаше дългове, можеше сега да има в банката две хиляди гулдена. Такава сума той вече несъмнено е припечелил: само за един концерт в Мелгрубе получи 559 гулдена, а домашните разноски, тоест тези за храната, са съвсем скромни.
Обаче ти знаеш как брат ти харчи парите с лека ръка и се боя, че най-малко хиляда гулдена ще бъдат пропилени просто от неумението му да пести. Но ще си мълча, докато не се посъветват с мен, защото той не ми разрешава да плащам нищо и щом не го питам колко харчи за самия мен, не мога да го питам изобщо за разходите му. Ала нехайното му отношение към парите много ме безпокои и щом в такова благоприятно време като сега той нищо не слага настрана, съвсем не съм убеден дълго ли ще продължи това благоденствие. Брат ти разбира тревогата ми и ме утешава, че когато умре Глук, ще получи придворно място, и добавя, че си води точна сметка за приходите и разходите си, но не ми показва какво е записал, затова се съмнявам дали изобщо ще ми довери нещо.
Лично аз смятам, че докато той се ползува с популярност, трудности за него няма да възникнат, но стига да се изменят вкусовете, веднага ще се окаже в опасно положение. Нека обаче всичко си остане между нас. С божия помощ брат ти може да продължи да бъде любимец на Виена. Бих искал да вярвам, че публиката няма да промени своя вкус. Новите му концерти са чудесни.“
Волфганг молеше татко да остане по-дълго във Виена, а още по-добре — завинаги.
— Много благородно от твоя страна, но съм свикнал да не завися от никого — каза Леополд.
— Никой няма да те притеснява тук. Ще бъдеш истински господар вкъщи…
— Ти имаш огромна концертна програма — прекъсна го Леополд, — трябват ти и забавления. Аз само ще ти преча.
— Би могъл да ми даваш съвети, както преди.
— А ти ще се вслушваш ли в тях? Пък и по отношение на жена ти няма да е справедливо. Ще си помисли, че вече не е стопанка в собствения си дом, макар че може би нищо няма да каже. А и се налага да бъда близо до Нанерл, когато роди.
Леополд обаче се съгласи да стане масон, разбирайки какво значение придава на това Волфганг.
Синът остана доволен — в ложата проявиха към баща му особено внимание: Леополд бе приет за чирак, а няколко седмици по-късно по молба на Волфганг се състоя церемонията по повишаването му във втората степен — калфа.
И макар Леополд да не изпитваше към масонството толкова силни чувства, колкото Волфганг, все пак му беше приятно, че синът се отнася към него като с връстник и приятел.
А после пристигна известие от залцбургския ковчежник — ако Леополд, получил от Колоредо отпуск за шест седмици и самоволно продължил този отпуск до четиринадесет седмици, не се завърне веднага, по нареждане на негова светлост повече няма да му се изплаща заплата.
Леополд реши да замине, и то колкото може по-скоро.
Денят на заминаването бе посветен на приготвянето на багажа и когато това свърши, Констанце въздъхна с облекчение. Досега в някои моменти й се струваше, че нейният свекър изобщо ще остане при тях. За нея пребиваването му беше трудно време, но слава богу, минаха поне без пререкания — Леополд почти не си позволяваше забележки и дори обикна много Софи, която няколко пъти се отби у тях.
Волфганг изгуби цялата сутрин да приготвя татко за път. Присъствието на Леополд вкъщи създаваше напрегната атмосфера и дори заплашваше да развали отношенията му с Констанце при най-добри намерения на двамата — Волфганг отлично разбираше това в душата си, — но не му се искаше и татко да замине: такава нужда имаше от него, така го обичаше. И защо винаги трябва нещо да стои помежду им? След време татко и Констанце ще почнат да се разбират. И какво щастие ще настъпи тогава!
— Не заминавай, остани с нас още малко — каза Волфганг.
— Аз сам не искам, но трябва — печално изрече Леополд. — От съвместния ни живот няма да излезе нищо хубаво. Ще ви бъда пречка, колкото и да се преструваме един пред друг.
Тропотът на пристигащата кола прекъсна разговора им. Всички думи вече са казани, раздялата не бива да се протака — така е най-добре.
И когато Волфганг поведе баща си надолу по стълбите, Леополд въпреки желанието си да се владее, неволно стисна ръката на сина си. Той мислеше за своите години, за това, че му остава още малко живот, и в сърцето му се прокрадна страх — ами ако не види повече сина си?
Същото предчувствие обзе и Волфганг; докато слизаше по стълбите, татко трепереше сякаш в треска. Ръката му беше студена като лед, като самата смърт.
Констанце не слезе с тях — нека Волфганг в последните минути остане насаме с баща си, — но той й извика отдолу:
— Щанци, няма ли да се сбогуваш с татко?
В тона на Волфганг звучеше настойчивост и тя побърза да слезе. И застана смутена, без да знае какво да каже за сбогом.
Леополд пое ръката й — но колко трудно е да показваш чувства, които не изпитваш — и попита, само за да каже нещо:
— Едва не забравих: защо прекъснахте уроците по пеене? Гласът ви е толкова приятен.
— Нямам време. Карл Томас и Волфганг искат толкова грижи.
— Нали имате прислужница.
— И за двете ни работата е доста. Трябва да вървим все по петите на Волфганг — толкова е немарлив, а напоследък приемаме и много гости. Денят ни е зает от сутрин до вечер.
Не, навярно истинската причина не е в това, помисли си Леополд; Констанце не е лишена от музикалност, но не й достига истинско дарование и влечение към музиката.
Волфганг неочаквано се озова в колата до татко.
— Ще те изпратим до Пуркерсдорф — заяви той; — сядай, Констанце!
Пуркерсдорф беше на няколко километра от Виена и на Леополд и Констанце това се стори неразумно. Но за Волфганг то бе единственият начин да покаже колко тежка е раздялата. И пак нямаше да бъде достатъчно. Когато дилижансът се изгуби от очи, Волфганг изпита ужасна самота. Сега той добре разбираше какви чувства е изпитвал татко, когато го изпращаше с мама за Париж.
Леополд не се обърна. „Никога не бива да се обръщаш назад — каза си той, — дори ако напред не ти остава кой знае колко.“ Заглушавайки скърцането на колата, в ушите му отекнаха началните пасажи на концерта за пиано в ре-минор, те звучаха властно и трогателно. Това не беше музиката, на която бе учил своя Волфганг, но чувствата, изразени в нея, намираха отклик и в неговата душа. Изведнъж си спомни думите на Хайдн. Да, това е неговият син.
75
Колкото и да се опечали Волфганг от заминаването на татко, той реши да го отбележи, като напише весела музика. Концертът за пиано в до-мажор, който завърши наскоро след това, целият искреше от радост, той стана най-жизнеутвърждаващата му творба. Завърши го тъкмо навреме: граф Орсини-Розенберг уреждаше в Бургтеатер тържествен концерт в чест на императора, покровител на музиката. В програмата директорът бе включил произведения на Глук, Салиери. Дитерсдорф, Моцарт, Хайдн и Ванхал и покани
