За миг се създаде впечатлението, че между него и Дитерсдорф ще избухне свада, но Хайдн се обърна към императора с думите:
— Не се сърдете, ваше величество, ние сме лоши дипломати, ала до един вземаме присърце всичко, свързано с музиката.
Йосиф кимна и даде указание на Орсини-Розенберг да покани Глук, Салиери и Дитерсдорф на приема, който се уреждаше в Хофбург.
Волфганг полагаше усилия да убеди себе си, че му е все едно дали е сред поканените или не.
В обществото на масоните той намери онази атмосфера на другарство, към която така се стремеше, и през следващите месеци се посвети изцяло на тяхната дейност. За масонското братство създаде кантатата „Davidde penitente“39, в която използува своята до-минорна меса, добави към нея няколко нови арии и освен това написа „Траурна симфония“, посветена на двама починали братя масони: граф Франц Естерхази и Георг Аугуст, херцог на Мекленбург-Шрелиц.
През това време в семейството му се случи само едно по-съществено събитие — Нанерл роди син, когото нарекоха Леополд.
Все пак през този период Волфганг преработи шестте си квартета и написа към тях посвещение на италиански, защото първите си уроци по музика и слово Хайдн бе получил от господаря си Николо Порпора, един от най-прочутите италианци — учители по пеене, и композиторът свободно четеше на този език. Като завърши работата, Волфганг покани Хайдн на Гросе Шулерщрасе и му поднесе квартетите си. Бяха сами — Констанце слагаше Карл Томас да спи, прислужницата се намираше в кухнята — и Хайдн с почуда и все по- растящо възхищение прочете следното:
„На скъпия ми приятел Хайдн. Бащата, решил да пусне децата си по широкия свят, естествено иска да ги повери на грижите на най-прочутия Човек, особено ако последният за щастие се случи най-добрият му приятел. Ето те са пред теб, най-прочути Човеко и приятелю мой, шест от моите рожби! Разбира се, това е плод на дълъг и упорит труд, но някои приятели ме ободряват и уверяват, че рожбите ми няма да останат без внимание; то вселява в мен надеждата, че някой ден потомството ми наистина ще ми достави утеха. Ти сам, скъпи приятелю, ги одобри по време на миналото си посещение в този град. Твоето мнение най-много ме поощрява да поверя децата си в твоите ръце и ме кара да се надявам, че те поне в известна степен ще се окажат достойни за любезното ти внимание. Бъди така добър милостиво да ги приемеш и да станеш за тях Баща, Наставник и Приятел! От този миг аз ти предавам всичките си права върху тях, но те моля да се отнесеш снизходително и да им простиш недостатъците, които е допуснал в чедата си пристрастният им родител, и въпреки всичките им недостатъци да продължиш благородната и великодушна дружба с техния баща, който така високо я цени. От все сърце, любезни и скъпи приятелю, оставам твой най-искрен другар:
Хайдн прочете посвещението, но дълго остана погълнат от мислите си и Волфганг дори се уплаши дали неволно не е обидил приятеля си.
— Надявам се, нямаш нищо против, татко Йозеф — каза той. — Доста се потрудих над тези квартети. Повече, отколкото над другите си произведения. Месеци наред ги преработвах. Никога не съм се потил толкова над друго свое творение. И ги писах не за угода на някого. Те бликаха от самото ми сърце, татко Йозеф!
— Колко неразумно от твоя страна! — извика Хайдн.
— Кое?
— Да допуснеш мисълта, че мога да не ги приема! — Хайдн се наведе и целуна Волфганг по двете бузи, а после, смутен от толкова пламенна проява на дружба, избъбри със сълзи на очите:
— Не съм заслужил това, Волфганг. Не съм, но докато дишам, ще го ценя.
Той държеше посвещението така нежно, сякаш беше писмо от любима жена.
ДЕСЕТА ЧАСТ
ОПЕРИТЕ
„СВАТБАТА НА ФИГАРО“, „ДОН ЖУАН“
76
— Италианска опера ли, ваше сиятелство? Нима такова е желанието на негово величество?
Преди да отговори, Орсини-Розенберг внимателно огледа дребничкия човек, застанал пред него в кабинета му в Бургтеатер, сякаш искаше да определи на какво е способен този композитор. После решително каза:
— Да, Моцарт, точно затова ви повиках. Императорът желае целият следващ сезон да се посвети на италианската опера. Синьор Салиери и синьор Мартини-Солер пишат нови опери, които трябва да бъдат готови за откриването на сезона, и предвид факта, че в състава ни сега е отличният бас буфо Бенучи, опера с централна партия за неговия глас би дошла тъкмо навреме.
— Бенучи има чудесен глас. Благодарна задача е да се пишат арии за него.
— Но операта трябва да бъде комична, опера буфа. Негово величество иска да развесели любимите си поданици. Той смята, че светът такъв, какъвто е всъщност, е твърде сериозен.
„Това с други думи означава — помисли си Волфганг, — че Йосиф е замислил някоя нова реформа и за да избегне недоволството, иска със зрелища да отвлече вниманието на поданиците си от действителността.“ Но рече:
— Съгласен съм, ваше сиятелство.
— Вие нали знаете италиански?
— Разбира се. Пътувал съм три пъти из Италия. Докато навърша седемнадесет години, там вече представиха три мои опери. Братята на императора — ерцхерцозите Леополд и Фердинанд — благоволиха милостиво да аплодират произведенията ми.
— Спомням си. Първата ми среща с вас стана във Флоренция, когато бяхте още дете-чудо. Тогава много говореха за вас.
„Повече, отколкото сега“ — помисли си Волфганг, но се поклони и рече:
— Благодаря ви, ваше сиятелство.
— Хареса ми последният ви концерт. Жизнерадостен и мелодичен. Бих искал операта, която ни представите, да бъде в същия дух.
През следващите седмици Волфганг неведнъж мисли за този съвет, докато препрочиташе множеството либрета, без да намери сред тях нито едно, което да му допадне. Ван Свитен потвърди: императорът наистина бил склонен да получи от Моцарт нова опера буфа, тук поне Орсини-Розенберг бе казал истината, доколкото опитите на императорските любимци — Салиери и Солер — в този жанр не се бяха увенчали с успех. Обаче, предупреди баронът, трябва да се бърза, докато Йосиф не е размислил.
В творчеството на Голдони Волфганг намери няколко пиеси, които му харесаха, но му се сториха неподходящи за опери. Препрочете комедиите на Молиер, подарени му навремето от Фридолин Вебер — оттогава Волфганг винаги ги имаше под ръка.
Комедиите на Молиер му се сториха все така очарователни, но с изключение на „Дон Жуан“ нито една от тях не ставаше за опера, а той се страхуваше, че Йосиф, твърде взискателен по отношение на морала, ще окачестви такова произведение като безнравствено и прекалено мрачно за опера буфа.
Сподели затрудненията си с Вецлар. Желанието да пише опера измести на заден план всичко останало, макар че през тази есен на 1785 година той се готвеше да създаде няколко концерта, и Вецлар в отговор му връчи френското издание на комедията на Бомарше „Безумният ден, или Сватбата на Фигаро“.
— Но нашият приятел Шиканедер ми каза, че императорът е забранил постановката на тази комедия! — възкликна Волфганг.
Вецлар проницателно се усмихна и рече:
