мечтателна и жадуваща за любов.
Ан недоумяваше: защо Волфганг се колебае? Та кой ще научи? А дори да научи, какво го интересува! Освен само жена му, но тя нито веднъж не бе идвала в театъра и неговата опера, изглежда, никак не я вълнува. Ан погледна Моцарт, който седеше до нея, без да смее да се доближи, и си помисли: той е дребничък, но музиката му е истински величествена, пълна с красота и изразителност. А как прекрасно познава дълбините на женската душа! Интересно къде е научил това? Или е в кръвта му? В чувствителната му натура? Музиката на Моцарт крие толкова нежност и ласка, че той не би могъл да й причини болка, както бившият й мъж. И макар ариите му да предават човешките страсти с пълна сила, той никога не губи чувство за мярка, никога не изпада в сантименталност. Мелодиите му са чисти и същевременно чувствени, понякога изпълнени с мъка, но в тях винаги силно пулсира животът, блика жизнерадост. Колко неизпитани и прекрасни мигове може да ти даде любовта на такъв човек, мислеше си Ан. Тя положи ръка върху неговата, но Волфганг рязко стана.
— Вие бяхте мила и внимателна към мен, Ан, благодаря ви — рече той. — Моля да ме извините, предстои ми още работа — над операта като цяло и над арията на Сузана.
Констанце днес му бе съобщила, че отново чака дете, а колкото и силно влечение да изпитваше към Ан, нима можеше да измени на жена си в такъв момент?
Ан кимна, без да каже в отговор ни дума.
Волфганг бързо вървеше към къщи. „И защо Ан Сторас е толкова привлекателна“ — мислеше си той. Дано му прости и не развали за отмъщение ролята на Сузана. Не, Ан е твърде талантлива артистка и не е способна на такова нещо, убеждаваше сам себе си той, а вълнението, което изпитва в нейно присъствие, не е нищо друго освен възхищение от блестящото й вокално майсторство.
78
Разсеяният вид на Волфганг не се хареса на Констанце. Дори в леглото той беше тази вечер някак чужд, извини се с това, че бил твърде уморен. „Да не се е увлякъл по друга“ — мислеше си тя. За един композитор в Бургтеатер има богати възможности. Но как да разбере? Тя се оплака, че се чувствува зле поради бременността и Волфганг я целуна.
А след няколко минути в погледа му наново се появи същата разсеяност. Той скочи от леглото и изтича в стаята за музика. Констанце му извика да си наметне халата, но Волфганг не я чу — седнал на масата, трескаво пишеше. Един път да свърши „Сватбата на Фигаро“, молеше се нечуто Констанце.
Да Понте бързо нахвърли първоначалния вариант на либретото и в процеса на съвместната им работа над операта Волфганг изпитваше все по-голямо уважение към поета. Да Понте внесе в либретото твърде малко от себе си, той само съкрати комедията, приспособявайки я за опера, не в тази работа се оказа много изкусен и охотно нанасяше всички предлагани от Волфганг поправки. Текстът на да Понте бе изпълнен с лиризъм, лесно се съчетаваше с музиката и Волфганг се радваше на тънкия слух на поета, на отличния му вкус и чувството му за хумор. Освен това да Понте чудесно разбираше, че поетичният текст в една опера трябва да бъде подчинен на музиката.
Работата над „Фигаро“ поглъщаше всичкото време на Моцарт. В тези дни той беше повече в театъра, отколкото вкъщи, но Констанце се стремеше да се сдържа — да не предизвиква свади и да не ревнува мъжа си. Това й се удаваше трудно — Волфганг не забелязваше нищо около себе си и неведнъж в душата й се промъкваше подозрението дали няма съперница? Нима една опера може дотолкова да погълне мислите на човека?
Веднъж, когато Волфганг прекара цяла нощ в стаята за музика, пишейки, силно разтревожената Констанце му каза на сутринта:
— Ако продължаваш така, накрая ще разрушиш здравето си.
— Налага се. Партията на графа се нуждае от поправки. Мандини е недоволен.
— А той ще се погрижи ли за тебе, когато заболееш?
— Щанци, работата скоро ще свърши. И ние с теб ще заминем на дълга почивка.
„Не, работата му никога няма да свърши — мислеше си тя, — ще продължава да пише до последен дъх.“
Волфганг се огорчи, дочул неволно как Мандини казва на жена си:
— Партията на графа не може да се изпее ефектно, той е представен като такъв негодник! Не разбира ли Моцарт, че ми са нужни симпатиите на зрителите? Салиери никога не би постъпил така с мен.
Волфганг се скри зад кулисите, за да не го видят. Жената на Мандини отвърна:
— Поговори с него. Ролята на Марцелина в сравнение с останалите е твърде незначителна, но ариите ми не отстъпват на другите.
— Браво, браво! Излиза, че отгоре на всичко трябва и да му благодаря за щастието, което ти е дарил. Той е твърде зает със Сторас, как ще се занимава с мен — ехидно подхвърли Мандини.
— Нищо такова не съм забелязала.
— Няма какво да забелязваш. Тя нали е главна героиня. Примадона.
— Струва ми се, че графинята има много по-хубави арии.
— Това е друг въпрос. Но щом й дава най-ефектните арии, аз ще изгубя за нейна сметка. Поставил си е за цел да опетни името ми.
Волфганг се потруди здраво и написа за Мандини нова ария: „Vedro mentr’io sospiro“ („Въздишам и тъгувам, а Фигаро ликува“), която по емоционалност не отстъпваше на най-добрите му произведения. Но като я изпя, Мандини заяви:
— Арията е тъй сериозна, сякаш е написана за трагедия.
— Ще стане още по-трагично, ако се наложи да я пее някой друг — забеляза да Понте.
Мандини сви рамене.
— И освен това сега тя става най-дългата ария в цялата опера — рече да Понте.
— Баста! Вие навярно си мислите, че няма да се справя с нея?
— Напротив. Тъкмо затова сме я написали. А чрез нея ще можете да блеснете и с гласа си.
— О, аз, разбира се, не отказвам. Само не очаквайте да се влюбя в нея. В операта и без това има твърде много любов. Пък и арията е трудна за изпълнение.
Волфганг остана доволен: Мандини изпя „Въздишам и тъгувам, а Фигаро ликува“ великолепно и новата ария вля в ролята на графа онази страст, която дотогава й липсваше.
Работата с Ан Сторас — ето какво смущаваше Волфганг. Той се опитваше да се държи с певицата равнодушно, но това още повече разгаряше чувствата му. Ан не му създаваше затруднения и с готовност спазваше всяко негово указание.
Как се радваше той, че почти цялата партия на Сузана до последното действие се изпълняваше в дует — Волфганг използува това обстоятелство като предлог, за да присъствува на репетициите с Ан някой от певците. Ала когато стигна до арията й в последното действие „Dehi vieni“ („Ела, о мили“) — единствената й истинска солова изява, — Волфганг се постара да създаде музика, която би изразила всичкото очарование и нежност на Ан. Той се стремеше да предаде чувствата й с колкото може по-прости средства и тъкмо затова арията стана необикновено трудна; трябваше да я преписва много пъти, докато музиката прилегне на гласа й и изрази това, което Волфганг искаше да каже.
След огромната загуба на душевни сили, изразходвани за написването на партията на Сузана, окончателната шлифовка на ариите на Керубино беше за Волфганг облекчение. Той с възторг пишеше музиката, възпяваща любовното блаженство, твореше като че за собствено удоволствие. Керубино беше влюбен в любовта, както самият Волфганг бе преди и от време на време сега, и той с част от съществото си симпатизираше на Керубино, докато с другата част му се присмиваше.
Всъщност всичко, което пишеше, бликаше от самото му сърце. Като композираше ариите на графинята, Волфганг чувствуваше как се изпълва с вълнение. Той споделяше мъката й: тя обича мъжа си, а той задиря всяка по-хубавичка жена, която срещне на пътя си. Според пиесата ролята на графинята беше много повърхностна, но Волфганг обогати характера й, като създаде за нея арии, пълни с патос и силни преживявания. В нейната партия той вля страст, изпитана от самия него, без да влага личен елемент. С музиката си направи ролята й драматична, като не скриваше, че състраданието и симпатиите му са на нейна страна, но се стремеше да не натрапва никому предпочитанието си.
