понякога изпитваше тъга, — но в следния миг тя почна да възхвалява Версай, неговата красота, блясък и изящество и да твърди, че собственичките на изисканите салони ще обожават Волферл.
Но въпреки възторга на графинята Версай мълчеше; Моцартови не получиха и от другаде покани. Графинята обясни това с факта, че първата покана трябва да изхожда от краля, а Луи XV сега бил в траур, ала Волферл не й вярваше твърде. Отново настъпиха дни на мъчително очакване; Волферл имаше чувството, че нищо не им предстои и че отново напълно ще зависят от капризите на аристократите, в главите на които са само модата и ловът. Волферл реши, че когато порасне, за нищо на света няма да търпи това унизително чакане и тези оскърбления. Татко явно започваше да се отчайва, когато ненадейно един свеж и ясен есенен следобед при графинята дойдоха някакви важни посетители.
Че са пристигнали важни гости, Волферл се досети по това с каква гордост и задоволство графинята им представи барон Грим и госпожа д’Епине.
Татко също изглеждаше доволен и Волферл, който се питаше какво ли очакват татко и графинята, не откъсваше очи от новодошлите. Той не можеше да определи възрастта на госпожа д’Епине — елегантна и добре гримирана, — но му хареса маниерът й, грациозните жестове, мелодичният глас, който тя владееше до съвършенство като някакъв фин инструмент. Госпожа д’Епине разговаряше с него без нотка на покровителствен тон, като с равен, и Волферл се чувствуваше на седмото небе.
Барон Грим също се хареса на Волферл. Момчето забеляза прекрасната осанка на барона — за разлика от граф фон Ейк, който ходеше като патица, — острия му, проницателен поглед и нормалния говор: графът говореше бавно и често дрънкаше глупости, а баронът не каза нито една глупост. Интересът, проявен от барона и дамата, обещаваше много. Естествено татко беше извънредно развълнуван от тяхното посещение.
Леополд си мислеше: „Фридрих Мелхиор Грим е човек, който заслужава внимание“ Научил, че Грим е най-влиятелният немец във френския двор, Леополд предварително разузна за него. Син на скромен регенсбургски пастор, Грим пристигнал в Париж през 1748 година на двадесет и пет годишна възраст и много скоро станал известен не само във Версай, но и в цяла Европа. Той беше доверено лице, приятел и кореспондент на най-големите френски мислители. Освен че изпълняваше задълженията на секретар при Орлеанския дук и се ползуваше с покровителството на принц дьо Конти — двама от най-влиятелните благородници в страната, — беше също и редактор на списание „Кореспонданс литерер“ и помагаше на Дидро за съставянето на знаменитата му „Енциклопедия“.
Макар литературното списание и „Енциклопедията“ често да изразяваха възгледи, противоположни на тези на Леополд — особено по въпроса за тържеството на разума над религията, — той се смяташе за твърде просветен човек, за да отрича тяхното значение. Леополд не одобряваше безбожието на Волтер и за нищо на света не можеше да се съгласи с мнението на Русо за музиката, но и единият, и другият бяха сред най-популярните в Европа — ако го одобряха, това щеше да бъде много полезно, а нали и Волтер, и Русо редовно поместваха материали в литературното списание на Грим, също както философите Дидро и Бюфон. Наистина Леополд слабо се интересуваше от философите — смяташе ги за хора „не от този свят“, обаче не биваше Да се забравя, че аристократите четяха Дидро и Бюфон.
Сред абонатите на „Кореспонданс литерер“ имаше такива важни особи като ерцхерцог Йосиф, Фридрих Пруски, Джордж III — крал на Англия, Екатерина Велика и Луи XV, който често изразяваше несъгласие със списанието, но се гордееше, че просветеният френски рационализъм оказва влияние на цяла Европа.
Шахтнер също получаваше това списание и бе споделил с Леополд, че Шратенбах като образован човек го чете и следи духовния живот в Европа, макар да забранява на поданиците си да четат Волтер и Русо. Да се появиш на страниците на „Кореспонданс литерер“ беше чест дори за противниците на списанието.
„Следователно всички високопоставени особи непременно ще научат за нас“ — разсъждаваше Леополд, докато слушаше внимателно Грим.
— Графинята любезно ме представи като барон — забеляза Грим, — но всъщност аз не принадлежа към титулуваната аристокрация. Дойдох тук да изразя преклонението си пред блестящия музикален талант на вашето семейство.
— Откъде научихте за нас? — запита Леополд.
— Славата на вашите деца изпревари пристигането ви. Немските читатели на моето списание писаха, че те са изумителни музиканти. А тъй като Версай е център на изкуството, не можехме да пропуснем възможността да го посетим.
— Чувахме, че синът ви не отстъпва на никой възрастен музикант — рече госпожа д’Епине.
— Напълно вярно! — възкликна Леополд.
„Струва ли си да се гордееш с това — помисли си Волферл. Голяма работа!“
— Имам много препоръчителни писма — продължи Леополд.
— Обикновено препоръчителните писма са съвсем безполезни — каза Грим.
— Във Версай са свикнали с тях — смекчи удара госпожа д’Епине. — Но съм уверена, че писмата, донесени от вас, господин Моцарт, не ще бъдат оставени без внимание.
— Необходимо е всичко добре да се обмисли — рече Грим.
„Този човек определено ми харесва“ — реши Леополд.
— С подготовката ще се заема аз — продължи Грим. — В „Кореспонданс литерер“ ще поместим статия за вашите деца и Париж ще заговори за тях. След това непременно ще ви поканят във Версай, а после ще ви помолят да свирите и пред самия крал.
— Не зная как да ви благодаря! — възкликна Леополд.
— Бъдете сдържан. Не постъпвайте като буржоа и никъде на нищо не се учудвайте. Постарайте се също да похвалите мадам Помпадур, ако реши да ви посвири на клавесин. Тя се мисли за музикална. Във Версай всичко зависи от дамите. Повечето от тях свирят на клавесин доста посредствено, но някои — превъзходно. Помнете, мадам Помпадур е много влиятелна.
— Какво още ще ме посъветвате, господин Грим?
— Не забравяйте, трудностите са неизбежни. Ще се намерят музиканти, които ще ви завиждат, хора, които ще почнат да хулят само защото не те са открили вашите деца.
— Вие сте откровен човек, господине.
Грим вдигна рамене, но преди Волферл да разбере какво искаше да каже татко, графиня ван Ейк се закашля. Отпърво на Волферл му се стори, че тя кашля нарочно, просто от неучтивост, за да попречи да бъдат зададени неудобни въпроси, но кашлицата все се усилваше и кърпичката на графинята се обагри с кръв. Волферл се изплаши, искаше да се хвърли към нея. Но графинята почна да успокоява всички — дребна работа, малко неразположение, — обаче лицата на възрастните станаха загрижени и Волферл разбра: никой не й вярва.
Няколко дена по-късно в „Кореспонданс литерер“ се появи обширна статия: тя превъзнасяше очарованието и гения на Моцартови и в нея за голяма радост на Леополд безбожникът и поклонникът на Волтер — Грим — пишеше:
Моцартови бяха поканени да поживеят във Версай, недалеч от двореца. Те пристигнаха там на Бъдни вечер и присъствуваха на коледната литургия във великолепния кралски параклис, където децата се запознаха с френската хорова музика. Скоро им бе наредено да присъствуват на дворцовия обед, определен за първи януари.
Какво добро предзнаменование за новата 1764 година, ликуваше Леополд. Той дори забрави колко скъпо им излиза престоят във Версай, където всяка цепеница струваше пет су, а печките трябваше да се пълнят непрестанно. Както ги водеха през пищните апартаменти, Леополд забеляза, че резиденцията на Луи XV надминава разкоша на Шьонбрун, обаче много от стаите бяха по-занемарени и не се отопляваха. Но нима това имаше значение в този тъй тържествен момент? Двете дъщери на Луи, забелязали Волферл и Нанерл да стоят почтително и мълчаливо в коридора, тозчас дотичаха при тях, протегнаха им ръце за целувка и на свой ред целунаха брата и сестрата по бузата. Луи заповяда да настанят Волферл и Нанерл на кралската маса. Швейцарската стража вървеше пред тях, разчиствайки пътя.
Леополд сияеше от щастие. Шратенбах непременно трябва да научи за това.
Кралицата, Мария Лешчинска — дъщеря на сваления от престола полски крал, — така се заинтересува
