Волферл се поинтересува защо кралят не му е казал това лично.
— Луи обича младите, но се бои от нови хора, от хора, които не познава и не знае какво да говори с тях — обясни Грим.
Няколко минути след преценката на краля децата получиха още една покана: запитаха Грим дали Моцартови биха се съгласили да изнесат концерт пред принц дьо Конти. Този път се развълнува дори Грим.
— Принцът е най-образованият човек във Франция — каза той на Леополд. — Само една одобрителна дума от него и на вашите деца им е осигурена световна слава.
„Дори Грим да преувеличава — мислеше си Леополд, — все пак това е рядка сполука.“
Оптимизмът на Леополд се засили, защото докато децата се готвеха за концерта, бяха им връчени кралски подаръци: петдесет луидора и златна кутийка за енфие, собственоръчно изработена от краля.
— Знак на най-високо одобрение — каза Грим. — Негово величество най-много от всичко на света се гордее със своите кутийки за енфие.
15
Четиридесет и шест годишният Луи Франсоа дьо Бурбон, принц дьо Конти и член на кралското семейство, любимият братовчед на краля, се гордееше с музикалния си вкус. Стройният елегантен аристократ беше личен секретар на краля, подкрепяше съюза с Мария Терезия и устройваше в двореца си най-добрите музикални вечери. Покани цвета на обществото и най-прочутите музиканти да чуят „децата- чудо“ на Грим.
Леополд, макар силно поласкан от поканата на принца, бе обезпокоен от присъствието на музикантите. Но както винаги внимателно разгледа обстановката, за да определи доколко богат е покровителят му. Богатството на принца му направи дълбоко впечатление. Леополд рядко бе имал възможност да види такава разкошна приемна. Копринените гоблени и изящната мебелировка струваха цяло състояние.
Сред гостите Леополд забеляза мнозина влиятелни придворни. Мъже с напудрени перуки, панталони до под коляното в най-различни цветове, бели копринени чорапи и шпаги, украсени със скъпоценни камъни, блестяха с разкоша на своето облекло, сякаш поне в това искаха да надминат жените. Принцът се оказа твърде любезен домакин; изискано учтив, той приемаше гостите, застанал до сегашната си любовница, госпожа графиня дьо Тесе.
Но Леополд нито за миг не забравяше за музикантите, тяхното присъствие го караше да се чувствува неудобно. Никой от тях не дойде при Моцартови, стояха настрана. Леополд лесно ги различаваше сред тълпата по скромното им облекло, отговарящо на по-ниското им положение в обществото, а също и по липсата на шпаги — нямаха право да носят оръжие.
Въпреки всичко, по това колко се радваше на присъствието им принцът, Леополд разбра, че тук не са събрани обикновени музиканти. Може би са настроени към децата враждебно, щом никой от тях не забелязва присъствието на семейството. Нима толкова ги презират? Навярно защото е неприятно да ти съперничат някакви деца. Той добре разбираше реакцията им. На тяхно място щеше да се чувствува точно така.
Леополд отдъхна с облекчение, когато Грим го хвана под ръка и го поведе към срещуположния край на приемната да го представи на музикантите: Жан Филип Рамо, надживял много музикални врагове и сега осемдесетгодишен, беше единственият френски композитор, признат навсякъде, дори в Италия; Арман Луи Купрен, роднина на „Великия“ Купрен и сам изтъкнат органист; Пиер Гавиние, който сега, на тридесет и седем години, се смяташе за най-добрия френски цигулар; младият привлекателен Франсоа Госек, наскоро назначен от принца за капелмайстор; Йохан Шобер, смятан със своите двадесет и три години за младо дарование и въпреки немския си произход успял да стане любим композитор и клавесинист на принца; и накрая Готфрид Екхард, малко по-възрастен от Шобер и също немец по произход — известен композитор и виртуоз клавесинист.
Грим представи Леополд като капелмайстор на негова светлост принц-архиепископа на Залцбург, но за Леополд беше ясно — интересува ги не самият той, а Волферл, те не вярват много на слуховете за таланта му и са поразени от младата му възраст. Не са очаквали, че Волферл всъщност е още по-малък, защото Шобер, който печелеше слава най-вече поради младостта си, рече:
— Ние разбираме, Моцарт, че се ръководите от най-добри намерения, но…
Леополд веднага настръхна:
— Какво искате да кажете?
— Синът ви е съвсем малък. Няма да му дадеш повече от пет години.
— Седемгодишен е. — Волферл току-що бе навършил осем.
— Нека да е на седем, пак си остава твърде малък! — говореше Шобер с раздразнение.
— Какво отношение има това към изпълнението?
— Много голямо. Несъмнено ще трябва да направим отстъпка заради възрастта.
— В никакъв случай! Той свири като възрастен музикант.
Шобер насмешливо се усмихна. Рамо, който внимателно следеше разговора, каза:
— Почнах да свиря пред публика, когато бях на седем години. Всички възрастни музиканти ме намразиха.
— Вие обаче сте станали все пак велик музикант — с ласкателен тон забеляза Шобер.
— Затова още по-силно ме намразиха — каза старецът. Леополд се обърна към Грим и го запита с официален тон, макар да бяха вече много близки приятели:
— Кажете, господин Грим, нима синът ми свири като дете?
— Разбира се, не. Но защо ми задавате този въпрос?
Преди Шобер да успее да отговори на Грим, при тях дойде принц дьо Конти.
— Господин Моцарт — каза принцът, — бих желал децата да свирят първи, след тях господа Екхард и Шобер, понеже са също клавесинисти и немци, а после отново вашият син с импровизации на теми от техни произведения, защото се говори, че можел да импровизира на всякаква тема. Съгласен ли сте?
Това беше по-скоро заповед, отколкото допитване и Леополд бе принуден да се съгласи, макар да се опасяваше, че подобни импровизации могат да се окажат не по силите дори на Волферл.
Волферл разбираше, че събраните всъщност се интересуват само от третата част на програмата — неговите импровизации. В мъртвата тишина той пристъпи към клавесина. Добре че този път татко не се зае да го слага на стола. Време беше да се изостави този навик, защото той е вече на осем години. Волферл бе разочарован от това, че на концерта не присъствува графиня ван Ейк — тя би оценила неговите импровизации, — но татко каза, че графинята е болна. После почна да импровизира на тема от соната на Екхард и забрави за всичко. Импровизирането винаги му доставяше огромна радост. Той обичаше това вдъхновено творчество, новостта на неочакваното. Звуците се раждаха без всякакво усилие. Наслаждаваше се на чувството за свобода. Имаше ли тема, вече си представяше рисунъка на мелодията, останалото беше лесно.
Като видя с каква лекота Волферл подражава стила на Екхард, Леополд се успокои, а уверената импровизация на детето върху тема от Шобер предизвика у него такъв възторг, сякаш сам той я съчиняваше. Това беше чудо. Волферл оставаше верен на темата на Шобер и все пак музиката беше само негова. Момчето развиваше темата с необикновено майсторство. Напълно се бе вживяло в нея.
Волферл с радост импровизира върху темата от Екхардовата соната — тя се отличаваше с лекота и мелодичност, — но изпадна в истински възторг, като чу сонатата на Шобер: мелодичността, живият характер и блясъкът на музиката на този композитор завладяха Волферл и придадоха особена яркост на изпълнението му. Ето такава музика би искал да съчинява. В своята импровизация той все пак оставаше верен на създаденото от Шобер и се намираше в състояние на пълно блаженство. Сякаш свиреше пред самия бог.
Но Шобер каза:
— Това не ме поразява. Не вярвам, че момчето е импровизирало. Навярно предварително е знаело
