моята соната — доста близо се придържаше до темата, сякаш гледаше нотите.
— А на мен много ми хареса как то импровизира моята творба каза Екхард. — С нея не би могло да се запознае предварително. Защото не е отпечатана.
— Сонатата ми беше отпечатана в Германия — настояваше Шобер, — тъкмо там, където младият Моцарт е концертирал.
Госек, който съперничеше на Шобер в домогванията си до милостта на принца, подкрепи Екхард; Купрен, недоволен от това, че кралят бе похвалил изпълнението на детето на неговия орган, се съгласи с Шобер; Гавиние, чужд в тази среда, не каза нищо; възрастният Рамо продряма цялата импровизация.
Принцът беше доволен от спора. Концертът обещаваше да предизвика сензация, изпълнението на момчето ще се обсъжда във всички салони.
— Господин Шобер — предложи той, — а защо вие не предложите някоя съвсем нова творба, тогава ще стане ясно може ли господин Волфганг да импровизира на непозната тема. Ако успее, ще сметнем, че обвиненията ви са неоснователни.
Шобер не успя да изсвири и няколко такта от новата си, доста сложна тема, когато Волферл възкликна:
— Моля ви, позволете ми, ваша светлост!
Новата тема, весела и грациозна, звучеше в ушите му.
Принцът одобрително кимна и Шобер отстъпи клавесина. Волферл импровизираше така, сякаш бе познавал темата цял живот.
Лицето на Шобер стана още по-напрегнато, обаче когато Волферл свърши, избъбри няколко думи на похвала, неискрени според Леополд.
— Вие, Грим, излязохте прав по отношение на момчето — каза принцът. — Не можем да се съмняваме в неговото дарование, то е очевидно. Как смятате, Шобер?
Шобер се поклони:
— Ваша светлост, съгласен съм, детето умее да импровизира. Само че в музиката му няма нищо самобитно. Тя е изградена върху моята тема.
— Но я изтълкува по своему — подчерта Грим.
Шобер се усмихна.
— Така, че тя стана почти негово съчинение. Това ли искате да кажете, Грим?
— Да — съгласи се малко неуверено Грим.
— Ако момчето е наистина толкова гениално, трябва да съчинява собствени творби.
Грим се поколеба дали да възрази. И когато принц дьо Конти се съгласи с Шобер, той въпросително погледна Леополд — но и бащата не знаеше какво да отвърне.
Шобер продължи:
— Ако беше възрастен музикант, неговите импровизации нямаше да поразят никого, щеше да минава за добър изпълнител, нищо повече.
Грим изведнъж загуби обичайното си самообладание.
— Господин Моцарт, вие ми казахте, че на шест години синът ви е съчинил концерт! — възкликна той.
— Нямаше дори шест. Но, разбира се, това беше несъвършена творба.
— Аз съчиних няколко сонати — рече Волферл. — Преди да тръгнем от Залцбург.
— И може да се изпълнят? — със съмнение попита Шобер.
— Да, разбира се, те са съвсем леки.
— Леки? Ти навярно скоро ще се заловиш и за опера.
— Исках, но татко каза, че ми е още рано.
— Изглежда, ще трябва да почакаш година-две — присмя се Шобер.
— Аз бях петдесетгодишен, когато съчиних първата си опера — неочаквано се намеси Рамо.
— Сега са други времена, господине — каза Волферл. — Татко ми разреши да напиша опера, щом навърша десет години.
— Нима още нямаш десет? — попита Шобер.
— Вече казах, че е на седем — отвърна Леополд. Преди Волферл да успее да поправи татко — че е вече на осем, — Леополд забеляза скептичните им усмивки и добави: — Можете да пишете до Залцбург, откъдето ще потвърдят.
— Въпросът е в това умее ли момчето да пише музика. Възрастта му не ни интересува — каза Шобер.
Отчаянието, изписано на лицето на Грим, и страхът да не изгуби неговата поддръжка заставиха Леополд да възкликне:
— Но малкият и сега композира!
— И кому смята да посвети произведението си? — не млъкваше Шобер. — Сигурно на негово величество?
— Отгатнахте. Съчинява соната за дъщерята на краля.
Волферл се учуди. Той нищо и за никого не съчиняваше, но с удоволствие би се заел, особено след като чу прекрасната музика на Шобер.
— Навярно ще съчини соната и за мен? — запита принц дьо Конти.
— Ще бъде чест за нас — отвърна Леополд и като забеляза ехидната усмивка на Шобер, добави: — Сонатите ще бъдат не за клавесин, а за клавесин и цигулка.
— Вие ще му помогнете, разбира се — уточни Шобер.
— Ако желаете, можете да седите до него, докато пише нотите — парира удара Леополд.
— Вие ни най-малко няма да ми пречите — увери го Волферл.
— Благодаря, не мога да губя време за подобна глупост.
— Волфганг ще завърши сонатите след една-две седмици — подчерта Леополд. На лицето на принц дьо Конти се изписа недоверие; той обаче изрази желание да притежава една от тези сонати, дори тя да се окаже съвсем елементарна.
Рамо, изслушал последната импровизация на Волферл, рече:
— Момчето без съмнение притежава рядко чувство за хармония. Уверен съм, че ще напише сонатите както трябва, и бих искал да ги чуя.
— Това е невъзможно — упорствуваше Шобер, — няма да се справи. Работата не е само във възрастта, а и в много други неща. Неговата подготовка, неговата…
Рамо не го остави да завърши:
— С разрешението на негова светлост ще възложа тези сонати на моя гравьор.
Принцът се съгласи и като добави: — След две седмици ще очакваме да чуем сонатите, — освободи музикантите и се върна при гостите си.
16
Защо господин Грим се вълнува така, мислеше Волферл. Напразно техният приятел постоянно пита кога ще бъдат завършени сонатите. От концерта в двореца на принца мина само седмица, а господин Грим се отбиваше при тях едва ли не всеки ден — да се осведоми как върви работата. Татко беше с него вежлив, но тъжен. Той за разлика от господин Грим знаеше, че при такива случаи не бива да се бърза. Въпросът не е във формата. Волферл би могъл да напише соната много бързо, но му се искаше музиката да бъде така ярка и грациозна, както в сонатата на господин Шобер, а за съчиняването на такава музика се изискваше време.
Освен това графиня ван Ейк легна на легло и трябваше да се свири тихо, макар тя да настояваше Моцартови да останат в дома й и Волферл да се занимава с музика както преди. Болестта на графинята обаче силно безпокоеше Волферл. Всеки път, когато го допуснеха в спалнята при нея, той се ужасяваше от вида й. А тя се радваше на неговите успехи, те сякаш й вдъхваха живот.
— Нали всъщност и двамата сме родом от Залцбург — прошепна графинята веднъж на Волферл, когато се бе почувствувала по-добре.
Той кимна, но му стана много тъжно и когато седна отново да работи над сонатата, беше сигурен, че
