това непременно ще се отрази на музиката.
Волферл все още търсеше мелодия, на която да се довери, когато татко каза:
— Можеш да вземеш някоя известна мелодия, ако тя ти харесва.
— Дори мелодия от Шобер ли? — Музиката на Шобер му харесваше най-много.
— Дори от Шобер.
— А аз мислех, че той не ти харесва, татко.
— Това няма отношение към творбите му. Пет пари не давам за френската музика, но Шобер е немец, колкото и да се прави на французин, и това се чувствува в творбите му.
Мелодиите на Шобер непрекъснато звучаха в главата на Волферл.
— Можеш да вземеш за основа всяка мелодия, която знаеш.
Волферл избра мелодията от Шобер, която най-много му харесваше, преобрази я по свой вкус, а после почна да я развива, съчетавайки партията на клавесина с партията на цигулката, както това правеше татко.
Сега в стаята прозвучаха мелодични съзвучия, Волферл ги слушаше с наслада. Те искряха, преливаха се с вълшебна лекота, той направи цялата соната да искри, да кипи от живот и сам беше омагьосан от пленителната музика. Седя на клавесина, докато мама не каза:
— Леополд, нима Волферл не забелязва, че вече е съвсем тъмно? Нищо не се вижда.
Но на Волферл не му трябваше да вижда, след като можеше да чува. Мама запали свещите и го повика за вечеря. Той беше гладен, но не можеше да се откъсне. Първата соната беше почти завършена, оставаха само заключителните акорди.
На масата той мислено просвири финала на сонатата и когато си легна, дълго не можа да заспи. Страхуваше се да не забрави края. В главата му звучаха толкова музикални фрази! Като се събуди на сутринта, Волферл установи, че помни цялото съчинение от предишната вечер. Това беше чудесно.
Татко внимателно прегледа сонатата и каза:
— Става за изпълнение. Ще ги задоволи. — И облекчено въздъхна. Сонатата беше детска по тема и в нея се чувствуваше влиянието на Шобер, наистина без неговия блясък и дълбочина, но тя се отличаваше с яснота и добро изграждане, соната за клавесин и цигулка, напълно годна за изпълнение — съчинение на неговия син.
Следните няколко дена Волферл довършва сонатите. За него това бе увлекателна игра. Волферл заставяше клавесина и цигулката да пеят дует и изпадаше във възторг от тяхната покорност; вземаше познати мелодии и ги обличаше в нова, колкото е възможно по-релефна форма. Бе така погълнат от работата, че вместо две сонати съчини четири.
Той никак не се учуди, когато татко каза:
— Сонатите ми харесват.
На Волферл те също се харесваха. Да имаше повече опит, щяха да излязат по-сполучливи, но и така бяха мелодични, ясни и живи като тези на Шобер.
Принц дьо Конти покани Рамо, Шобер и Екхард да чуят сонатите на Волферл. Принцът бе поразен от правилната им конструкция. Той каза на Грим:
— Прав бяхте, това е необикновено дете.
Но Шобер остана недоволен.
— Ваша светлост, детето е подражавало на мен.
— Възможно е — отвърна принцът. — Но нима това е престъпление?
Шобер не успя да отговори, защото Волферл каза разпалено:
— Та това е най-хубавата музика в Париж! — И дори Шобер не можа да сдържи усмивката си.
— Подражанието е най-искрената похвала — побърза да се намеси Леополд, — а темата е лично негова.
— Много съжалявам, че Волферл не е подражавал на мен — добави Екхард.
Рамо с мъка се надигна, опирайки се на бастуна си, и със старческия си глас обяви:
— Андантето на последната соната е много изразително и оригинално. Господин Шобер трябва да е щастлив, че момчето е харесало неговата музика. Щях да бъда безкрайно радостен, ако моята музика бе му направила същото впечатление.
С несигурни крачки той отиде до Волферл, който седеше още пред клавесина, и го целуна по двете бузи.
Волферл поруменя. Този подарък бе за него по-скъп от всичките пари и подаръци, получени досега. Принц дьо Конти забеляза:
— Господин Шобер, момчето притежава добър вкус, щом подражава на вашия стил.
Шобер махна великодушно с ръка и отвърна:
— Ваша светлост, щом това не смущава него, аз съвсем няма от какво да се смущавам.
— Значи признавате, че Волферл е композитор? — попита Леополд.
Шобер се поколеба, но като видя намръщеното лице на принца, измърмори:
— Вашата зрелост и опит ви дават възможност по-добре да съдите за такива неща.
— Без съмнение той е композитор и истински виртуоз — заключи принц дьо Конти сърдечно. — А вие, господин Грим, заслужавате най-голяма похвала, задето ни запознахте с това мило и рядко даровито дете.
Трябваше някому да се подарят сонатите — подготовката отне няколко дена. Волфганг искаше да ги посвети на графиня ван Ейк и госпожа д’Епине, доколкото бе прието музикалните съчинения да се подаряват на дами, при това и двете се отнасяха нежно към него, но Грим настоя да ги поднесе на тези, от които ще може да се очаква най-голяма изгода: дъщерята на краля, принцеса Виктоар, и любовницата на принц дьо Конти, графиня дьо Тесе.
На Волферл му беше все едно какво ще напише, обаче Леополд изпадна във възторг, като прочете посвещенията, съчинени от Грим. Вярно, те бяха твърде прочувствени, но Леополд не се съмняваше, че приятелят му си знае работата. Затова много го учуди отказът на графиня дьо Тесе да приеме посвещението.
— То е твърде ласкателно — каза тя. — Аз не заслужавам такава възхвала: трябва да бъде по- сдържано.
Грим се засегна, но изпълни желанието й. Рамо, както обеща, предаде сонатите на своя гравьор, най- добрия в Париж, и той им направи копия, след което всяка от двете дами получи по две сонати.
На Волферл особено му хареса това, че татко заръча да се подпише на тях
17
Графиня ван Ейк почина през един мрачен, потискащ следобед. Дъжд бе валял цяла сутрин и небето беше тъмносиво. Ана Мария прие тежко нейната смърт. Тя знаеше, че графинята е обречена, но просто не можеше да повярва, когато слугата й донесе тази печална вест. Леополд и децата бяха в театъра, репетираха програмата на първия публичен концерт в Париж, а тя приготвяше вечерята. Отмаляха й ръцете, като научи това — графинята беше самата доброта: олицетворение на техния дом, на Залцбург. Ана Мария бе покъртена дълбоко. Тя си спомни деня, когато графинята напускаше Залцбург, за да се омъжи за граф ван Ейк. Дори обикновено сдържаният граф Арко изглеждаше загрижен, сякаш предчувствуваше, че се разделя завинаги с дъщеря си. Какъв страшен удар за него, помисли си Ана Мария с тъга. В Залцбург граф Арко беше всесилен, а ето че не можа да спаси дъщеря си.
Ще се упреква ли за това, че е пуснал детето си да замине далеч от родния дом, да умре в чужбина? А ако същата участ постигне и някой от тяхното семейство? Ана Мария потръпна. В тази мисъл имаше нещо ужасно, нещо нечестиво.
Същата вечер мама беше особено нежна с Волфганг. Тя винаги го целуваше, когато той се прибираше вкъщи, но сега просто не й се искаше да го пусне от прегръдките си. После повика татко настрана и му каза нещо, което той прие без особена почуда, но все пак се разстрои и пребледня.
