от „чудото на природата“, че настоя Волферл по време на обеда да седи до нея и да разговарят.
— Успокой се — прошепна Леополд на развълнуваната Ана Мария. — Тя говори немски не по-зле от нас с теб.
Високата, слаба, непривлекателна шестдесетгодишна кралица се развесели от компанията на детето. Тя каза на краля, който не разбираше нито дума немски:
— Той се държи като малък придворен. Приятно е да имаш такъв гост.
Очите на всички бяха отправени към Волферл, краля и кралицата. Детето непринудено отговаряше на въпросите на кралицата, а тя от своя страна превеждаше думите му на краля.
Все пак крал Луи и кралица Мария далеч не бяха тъй добри събеседници като господин Грим или госпожа д’Епине, помисли си Волферл. Кралят или се колебаеше какво да каже, или просто не разбираше разговора на момчето с кралицата. Кралското семейство повече се интересуваше от славата на Волферл, отколкото от изпълнението му и това също огорчаваше момчето. Кралят и кралицата не бяха слушали как свири той, а възхваляваха до небето неговия талант.
Когато след дворцовия обед господин Грим поведе момчето при мадам Помпадур. Волферл се надяваше, че тя ще се окаже по-умна от другите. Това е чудна жена, твърдеше Грим, има голям вкус.
По-разкошни от нейните покои Волферл не бе виждал. Великолепни канделабри от сребро и злато осветяваха пътя им, но особено впечатление му направиха голите жени, нарисувани по таваните.
Татко шепнешком обясни:
— Това са богините на любовта, рисувал ги е Буше, прочут художник и фаворит на мадам Помпадур.
Волферл не можеше да откъсне погледа си от тези жени. Какви тела! Какви прекрасни гърди и бедра! Той и преди бе виждал на картини голи тела само че не така красиви. В Брюксел татко му показа картините на Рубенс, обаче в сравнение с Буше жените на Рубенс изглеждаха дебели и груби. Да можеше да разгледа тези картини по-отблизо! Нима жените могат да бъдат толкова прекрасни? В тях имаше нещо мамещо и в същото време така нежно, дали някога ще му се удаде да срещне такива жени? При мисълта за това Волферл поруменя и отвърна очи. Беше го срам от мама и Нанерл. И все пак продължаваше да поглежда крадешком към тавана: така приятно е да се гледат тези жени, не може в това да има нещо лошо.
Мадам Помпадур разочарова Волферл. Той мислеше, че е красавица, а се оказа, че това е жена на средна възраст като мама, по-скоро миловидна, отколкото красива. При това заповяда да го настанят като някое бебе върху една позлатена мраморна маса.
Волферл реши да покаже, че не се сърди, и се наведе да я целуне, но мадам Помпадур се отдръпна. Огорченият Волферл изтърси:
— Представи си, татко, тя не иска да ме целуне! Та мен ме е целувала самата императрица!
Мадам Помпадур се изчерви, после сухо се усмихна и рече: Господин Грим, момчето е лошо възпитано. Според вас то наистина ли е чак такова чудо?
— Трябва да чуете как свири.
— А слушала ли го е кралицата?
— Знаете, че тя предпочита картите. — Гласът на Грим стана увещаващ: — Вие първа в Париж можете да чуете изпълнението на момчето.
Тя помисли, после с хладно високомерие рече:
— Отстъпвам тази чест на другите. На онези, които повече ще го оценят.
Волферл се обърна към нея със същата студенина и Грим не можеше да разбере дали малкият й подражава, или й отговаря като равен с равен:
— Моля ви, мадам, свалете ме от масата.
Мадам Помпадур изпълни молбата му, но не го целуна и не пожела той да свири на подарения от краля клавесин, където бяха нарисувани портретите на двамата.
Леополд очакваше, че баронът ще се разсърди на Волферл, обаче Грим, като ги изпращаше до портшезите13 каза без всякакво раздразнение:
— Мадам е много болна, но крие това от краля. Всеки ден се гизди и въобще се държи така, сякаш е съвсем здрава. Луи не обича да има болни около него. Те му действуват угнетително. Нейните усилия обаче й струват много.
— Какво й е? — попита Леополд.
— Туберкулоза. Лекарят нарича тази болест „конгестия на белите дробове“.
— Струва ми се, че от това е болна и графиня ван Ейк.
— Според слуховете, да. Но и едната, и другата отказват да легнат на легло. Боя се, че упорството им ще ги погуби.
— Нима работите стоят тъй зле? — попита смаяният Леополд. И двете дами бяха облечени по последната мода и водеха бурен светски живот.
— Така изглежда. Но дали е точно така, никой не знае, те пред никого не искат да признаят, че са неразположени, камо ли болни.
— Не смятате ли нашата визита при мадам Помпадур за напразна?
— В никакъв случай. Да бъдеш поканен от нея, това придворните смятат за голяма чест. Не е беда, дето не чу изпълнението на децата. Сега за тях ще заговорят всички. Любопитството е възбудено. А да свирят, те ще успеят. Ще видите, че скоро ще получите покана.
— Тя не пожела да целуне Волферл. А нали той, както сам се изразихте, е толкова мило дете?
— Във Франция това не е прието. От целувката ружът ще стане син. Париж не е Германия, господин Моцарт. Франция е изискана страна и хората тук са по-изтънчени.
— По всяка вероятност мадам Помпадур е била истинска красавица, тя и сега е още хубава.
— Когато я срещнах за пръв път, беше най-голямата красавица на Франция — отвърна Грим.
Леополд се усмихна вътрешно: когато трябва, той в нищо няма да отстъпи на който и да било французин.
Привечер настроението на татко се промени. И той рече нещо, което порази Волферл. Това стана, когато му помагаше при събличането — Волферл вече можеше и самичък, но то бе една от проявите на татковата любов; Леополд изведнъж каза със злост:
— Никога не бива да разчитаме на проститутки!
Волферл, чул думите на господин Грим и изпълнен с жалост към мадам Помпадур, учудено попита:
— Но нали тя е любовница на краля?
— Какво от това?! Пред никого не повтаряй тези мои думи, но тя си е най-обикновена проститутка и кой знае защо вдигат толкова шум около нея. Помни хубаво: никога не разчитай на проститутки.
— А госпожа д’Епине? Нали за нея ти ми каза, че била любовница на господин Грим?
— Това е друго нещо.
И татко не се впусна да обяснява нищо повече. Но когато Волферл попита какво е намерил кралят в мадам Помпадур, Леополд язвително отвърна:
— Негово величество е луд за кучета, коне, лов и кутийки за енфие, а пред бойното поле предпочита леглото.
Няколко дена по-късно Волферл получи покана да свири пред кралската двойка на кралския орган във версайския параклис. Загриженият татко каза на Грим, че Волферл свири по-добре на клавесин, но той обясни: от времето на Луи XIV органът се смята за крал на инструментите и инструмент на кралете. При това то ще бъде чудесна възможност момчето да се изяви. През това време Волферл с удоволствие наблюдаваше как Себастиан къдри перуката му, четка камзола и шапката, изобщо се грижи за него като за малък благородник. Научи още, че органът, на който ще свири, е любимият инструмент на Франсоа Купрен, наречен Велики и смятан за най-добрия френски органист. Волферл обаче не се плашеше, нито изпадна в прекалено благоговение. Органът си е орган, важното е да бъде добър.
Волферл хареса чистия тон на органа, макар че, както му се струваше, тембърът можеше да бъде и не толкова рязък. Дълго му ръкопляскаха и го обсипаха с комплименти, но най-важната похвала дойде от устата на краля. Като се обръщаше към Грим, кралят каза:
— Този музикален феномен заслужава още по-голямо внимание, защото произхожда от страна, която рядко дарява на света първостепенни таланти.
