— След седмица Волфганг навършва дванадесет години, ваше величество. На двадесет и седми.
„Изглежда, този самонадеян музикант ми отправя предизвикателство“ — помисли си императорът с раздразнение. Но само за миг, тъй като беше човек разумен, абонат на „Кореспонданс литерер“, а Грим, който не обичаше да преувеличава, сипеше щедри похвали за момчето. При това ще бъде забавно да се наблюдава съперничеството на това дете с възрастните, което навярно ще възбуди интерес. Просветена Европа ще заговори за него, новия император Йосиф II.
— Ваше величество, нали тук има и оперен театър?
— Този, който дадохме под наем на граф Афлиджо?
— Същият, ваше величество — отвърна Леополд. Винаги му се налагаше да подсказва на всички, включително и на императорите. — Една ваша дума, ваше величество, и този импресарио на часа ще поръча опера на Волфганг Моцарт.
Йосиф погледна майка си, но тя мълчеше. Афлиджо не му беше подчинен, просто бе дал под наем на графа кралския театър, защото императрицата вече бе похарчила за него много пари; от друга страна, Афлиджо навярно ще се вслуша в неговата молба. Освен това за императрицата, изглежда, бе приятна срещата с Моцартови.
— Помислете само, ваше величество — продължи Леополд, — каква сензация ще бъде една вечер да дирижира своята опера прочутият в цял свят Глук, който вече е на петдесет и четири години, а на следната вечер с него като равен с равен да се мери едно дванадесетгодишно момче.
Но колко ли ще струва това? Йосиф изведнъж стана предпазлив, макар че не той щеше да поставя операта.
— Ще помислим — каза императорът.
— Една ваша дума, ваше величество, и всичко ще се уреди.
Музикантът проявяваше настойчивост. Йосиф се намръщи. И все пак идеята му се стори примамлива. Ако операта се провали, цялата вина ще падне върху Афлиджо. А в случай че тя има успех, императорът ще пожъне лаврите за добрия си вкус.
— Ще ви уредим среща с граф Афлиджо — съгласи се той.
Разкошът в жилището на импресариото — то се намираше на Колмаркт — изуми Леополд. Този разкош можеше напълно да съперничи с шьонбрунския. Леополд се съмняваше в принадлежността на Афлиджо към аристокрацията въпреки неговата титла. Твърде пищно бе облечен той — с явното намерение да направи силно впечатление. Но самият Афлиджо му хареса: хубавец, с остри черти, приятно мургава кожа и проницателни черни очи. Разговорът се водеше на италиански и Леополд разбираше, че импресариото проверява доколко те знаят езика.
— Виенската опера е изцяло в моите ръце — заяви Афлиджо, — в това не бива да имате никакви съмнения.
— Нямаме такива съмнения, ваше сиятелство — увери го Леополд.
— Императорът твърди, че синът ви е готов да съчини опера, но момчето е само на дванадесет години. Как може да му възложим толкова сложно нещо?
— Вече написах няколко арии — гладко, не по-зле от баща си каза на италиански Волфганг. — За английския крал, за императрицата и за император Йосиф II.
— Негово величество си мисли, че разбира от музика. Обаче ще видим. — Като пренебрегна Волфганг, графът се обърна към Леополд: — Аз имам либрето от нашия нов придворен поет Марко Колтелини, към него трябва да се напише музика. Това е „La finta semplice“. Познато ли ви е, Моцарт?
— „Мнимата наивница“ — преведе Леополд на Волфганг, макар че момчето само разбра и се учуди защо е необходимо татко да му превежда. — Това да не е по пиесата на Голдони?
Афлиджо се намръщи.
— Грешите — каза той. — Както и да е, искам музиката да се напише по маниера на „Добрата дъщеря“ от Пичини — операта, която се ползува с най-голям успех.
— Слушах я в Брюксел, когато бяхме със сина ми на концертно турне.
— В Брюксел?! — усмихна се подигравателно Афлиджо. — Дори във Виена трудно може да се постави както трябва италианска опера, но аз поне разполагам с италиански певци. — Той подаде на Волфганг либретото — да го прегледа, докато те с Леополд се договарят за условията.
Споразумяха се Волфганг да напише операта за три месеца и да получи за нея сто дуката, когато предаде партитурата; Афлиджо обеща да постави операта при първа възможност.
„Татко е готов на всичко, само и само да получи поръчка“ — мислеше си Волфганг. Сюжетът на „Мнимата наивница“ беше съвсем елементарен: обикновена комедия, в която една хитра жена, преструвайки се на глупачка, успява да уреди живота на двама свенливи ергени — единият от тях неин брат, — оженва ги за любимите девойки. Но още преди Волфганг да изрази мнението си, татко благодари на Афлиджо за любезността и добави:
— Ваше сиятелство, уверен съм, че като получите партитурата, ще споделите мнението на маестро Манцуоли и Йохан Кристиан Бах.
— Възможно е. Кажете, Моцарт, синът ви девствен ли е?
— Граф Афлиджо, та той е само дванадесетгодишен! — Изуменият Леополд дръпна импресариото настрана, за да не ги слуша Волфганг.
— Манцуоли на дванадесет години беше вече кастрат. А вие твърдите, че синът ви е преждевременно развит.
— Това е самата истина. Що се отнася до музиката, той стои по-високо от мнозина известни композитори.
— А по отношение на живота? Той няма да бъде вечно на дванадесет години. За да пише опери, трябва да умее да пише за любовта. Други теми няма. Смятате ли, че е съзрял за любов?
Леополд мълчеше. Той и сам се замисляше над това, но всеки път решаваше да се облегне на естественото развитие, отлагаше този въпрос за по-късен период. Откъде да знае ще разбере ли Волфганг нещо от всички любовни връзки и будоарни истории или не.
— Аз мисля, Моцарт — каза Афлиджо, — че неизбежно ще почнете да ревнувате сина си от първата жена, в която се влюби. Ще ви се струва, че ви е изменил, че се е осквернил, че ви е предал.
— Желая му щастлив семеен живот, какъвто е моят.
— Искате да го венчаете за музиката, искате тя да му замени и жената, и любовницата?
— Ваша светлост, безспорно се шегувате!
— Ни най-малко. Вие се прекланяте пред вашия син, а аз — пред Дон Жуан. Или в музиката на вашия син любовните мотиви отсъствуват?
— Графе, той е само на дванадесет години.
— Синът ви пише музика за възрастни, а искате да се отнасят към него като към дете, като към чудо. Вие сте умен човек, Моцарт.
„Толкова ли съм умен“ — мислеше си Леополд. Афлиджо стана почти любезен, сякаш откри у събеседника си онази единствена черта от характера, която уважаваше. Но когато си тръгваха, Леополд силно, до болка стисна ръката на Волфганг.
„Какво му става на татко — размишляваше Волфганг. — От какво е загрижен?“ Волфганг бе слушал толкова опери. Вече бе измислил темата на ария за добре поставен сопранов глас.
По пътя за вкъщи татко възкликна:
— Струва ми се, че напразно пристигнахме тук. Във Виена, изглежда, има не по-малко проститутки, отколкото във Версай.
— Не ти ли хареса импресариото, татко?
— А на теб?
Татко иска да знае неговото мнение. Волфганг се учуди. Трябва да е много огорчен от нещо.
— Струва ми се, че графът не обича особено музиката. Той какво, също ли е проститутка?
— По-скоро бих го нарекъл сводник.
Но татко не обясни какво значи това.
— Едни твърдят, че Афлиджо е професионален комарджия — каза той, — други го смятат за професионален прелъстител. Впрочем без тези качества един импресарио едва ли може да мине. Ето какво,
