отговарят на различни езици — и двамата освен немски говореха италиански и френски и знаеха малко латински и английски; освен това двамата често се обясняваха с числа и гатанки. Можеха с най-голяма сериозност да обсъждат творчеството на наскоро починалия Телеман и веднага да преминат на шеговит разговор за примадоните, които пеят така, сякаш стърже трион, и за първите солисти-кастрати, които изкрещяват на всеки висок тон, и за диригентите в операта, които махат с палката като задрямали.
Леополд се учуди на това, че синът му не попита кой освен домакините ще присъствува на концерта.
— Защо да питам? — каза Волфганг. — Все ми е едно. Няма да се отрази на изпълнението ми. — Но в душата си бащата се надяваше, че Афлиджо ще отиде на концерта у барона. Там Леополд ще докаже на този дърдорко кой е написал „Мнимата наивница“.
По настояване на домакините Моцартови заедно с тях посрещаха именитите гости.
„Добро предзнаменование и при това благороден жест от тяхна страна“ — помисли си Леополд. Оптимизмът му нарасна още повече, когато видя канцлера принц Кауниц, до неотдавна граф, получил новата си титла от императрицата за някакви заслуги. Канцлерът се появи с княз Дмитрий Голицин, руския посланик при виенския двор. Петдесет и осем годишният принц Кауниц беше висок, строен мъж с деспотичен нрав; имаше продълговато лице и студени светлосини очи — след императрицата най-влиятелният човек в империята. „Ако някой би могъл да окаже въздействие върху Афлиджо, каза си Леополд, това е Кауниц.“ Е, разбира се, и княз Дмитрий — Голицин предпочиташе да го наричат така — е много просветен човек, аристократ до мозъка на костите. Княз Дмитрий, ловък дипломат, бе успял да запази дружбата си и с Волтер, и с императрица Мария Терезия, макар двамата да не можеха да се търпят един друг. „Голицин също ще бъде наш добър приятел, помисли си Леополд, не случайно той щедро плати на децата за концерта пред него и ги покани да посетят Русия.“ Ето и сега княз Дмитрий се упъти право към тях. След него неохотно вървеше Кауниц.
— Господин Моцарт — обърна се към Леополд княз Дмитрий, — много съм горд от това, че ви посъветвах да посетите с децата си Париж. Но кога ще ощастливите с посещението си Русия?
Леополд, който обмисляше тази покана, изрече, учуден от собствената си храброст:
— Ваше превъзходителство, готови сме още утре да потеглим на път, но като истински патриоти имаме задължения пред родината.
— Когато те бъдат изпълнени, трябва да почетете с музиката си и Русия.
— Това ще бъде голяма чест за нас, ваше превъзходителство — с нисък поклон отвърна Леополд.
Принц Кауниц бе вперил очи във Волфганг, който разговаряше оживено с ван Свитенови.
— Чух, че синът ви е преболедувал от едра шарка — каза Кауниц.
— Но вече е здрав напълно, ваша светлост — увери Леополд канцлера, знаейки, че той се бои от най- слабото течение и зараза и два пъти отменя срещата с тях заради прекараната от Волфганг болест. — Червени петна му се появяват само при студено време — а сам си помисли: „Сега почти е лято, и то много топло, канцлерът трябва да знае това.“
Въпреки всичко принц Кауниц още дълго се вглежда в момчето, за да се увери, че червените петна ги няма, и дръзна да приближи едва когато Голицин стисна на Волфганг ръка, поздравявайки го със завършването на операта.
— Кауниц, това е огромен талант — каза той, обръщайки се към канцлера. — Ако бях немец, щях да бдя над него като над зеницата на окото си.
— Което и правим — поде Кауниц. — Но имаме и други грижи.
— Какви? — заинтересува се княз Дмитрий.
— Току-що завърши една твърде разорителна за нас война.
— Тя завърши преди пет години.
— Да, но досега още не сме си платили дълговете. Колкото до мен, аз високо ценя дарованието на момчето — бързо добави Кауниц, искайки да покаже, че също не е лишен от добър вкус.
Към него се присъедини дук ди Браганца, любител на музиката, с годишен доход сто хиляди дуката, което му позволяваше да задоволява напълно своята слабост. Той беше съгласен с принц Кауниц и рече:
— Господин Моцарт, доколкото разбирам, в оперната музика на вашия син се чувствува Глук. Не, не вземайте това за упрек — добави той, като видя как се намръщи Леополд. Дук ди Браганца, макар да бе сред най-големите покровители на Глук, плати и на Моцартови да свирят пред него. — Естествено е един толкова млад композитор да се влияе мъничко от колегите си.
Леополд нищо не възрази. Гостите пристигаха един след друг: граф Дитрихщайн особено доверен съветник на императора; придворната дама фон Гутенберг — очи и уши на императрицата, — тя се стремеше да бъде неотлъчно до графа. „Кой кого следи от двамата“ — помисли си Леополд, като се покланяше на графиня Тун, граф Палфи и отец Игнац Пархамер — духовник на императора и любимец на императрицата, — както и на влезлия след тях доктор Франц Антон Месмер протеже на доктор ван Свитен; Месмер се славеше като покровител на музиката и беше авторитет в областта на хипнозата.
Волфганг се заинтересува от гостите едва когато забеляза сред тях придворния композитор Адолф Хасе и придворния поет Пиетро Метастазио, които спореха с друг придворен композитор — Джузепе Боно. Ето пред кого той би искал да свири. Татко каза, че те най-добре от всички във Виена разбирали от оперна музика и че Хасе бил единственият немски композитор на опери, когото ценели в Италия, а като либретист Метастазио нямал равен в света. Но Волфганг не успя да заговори с тях — принц Кауниц даде знак да започне музикалното изпитание.
— Господин Метастазио — обърна се към поета Леополд, — доктор ван Свитен бе любезен да достави от дворцовата библиотека том ваши либрета, които моят син не познава. Моля ви да изберете текст по ваш вкус и синът ми веднага ще напише музика към него.
Внушителният седемдесетгодишен поет усърдно запрелиства тома, търсейки стихове, още непретворени в музика, а Волфганг си мислеше: „Татко действува като вълшебник, но тук няма никакво вълшебство.“ Мелодията бе готова в главата му — тя можеше да се приспособи към всеки текст, посочен от поета.
— Ето това избирам, момче! — възкликна доволен Метастазио. Той бе намерил стихове, които не можеха така лесно да се съчетаят с музика.
Волфганг се вгледа в текста за миг, после написа музиката за арията и я изпя, като си акомпанираше на клавесин.
Когато завърши, цареше мълчание, сетне изведнъж гръмнаха аплодисменти. Без да се поколебае, Волфганг засвири своята опера. Татко му беше казал да изсвири само първо действие, защото аристократите няма да имат търпение да слушат повече, но всички, дори принц Кауниц, слушаха внимателно. Завърши с една нежна ария — тя беше финал на първото действие — и остана неподвижен.
Всички се струпаха около него и принц Кауниц заяви:
— Нечувано! Ако не бях видял със собствените си очи, нямаше да повярвам.
Леополд рече:
— Може ли да има още съмнения, ваша светлост, в това дали синът ми е написал самостоятелно „Мнимата наивница“?
— Решително не! — възкликна принц Кауниц. — А вашето мнение, Хасе?
Възрастният Хасе се наведе да види по-добре музиката, която Волфганг бе съчинил по лиричното стихотворение на Метастазио Шестдесет и девет годишен, той бе написал толкова опери по либрета на Метастазио, че не им знаеше броя.
Леополд нямаше търпение да чуе час по-скоро мнението на композитора. В този миг той мразеше Хасе, задето го измъчваше така.
Хасе изрече бавно:
— Арията е написана по всички правила.
Леополд не се стърпя:
— И е негова собствена, нали?
— Господин Моцарт, това ли ви тревожи?
— Тревожи не мен, а Афлиджо.
