Концертите не са по силите ми, навярно и по твоите, макар да имаш добра практика.
— Аз ще мога да ги свиря. Харесват ли ти?
— Това съществено ли е?
Сега се прояви пък упоритостта на Волфганг. Той посегна да скъса партитурите на новите концерти, а татко не му позволи и го измери с очи, както се гледа луд, след което каза:
— Въпросът е дали Колоредо ще ги хареса?
— Спомняш си какво стана със симфониите.
— Помня. Но ако Брунети изпълни някой от тях, може архиепископът да остане доволен. Той обича да слуша Брунети и обожава цигулката, защото сам минава за цигулар.
— На теб харесват ли ти, татко?
— Кой може да каже, преди да ги е чул? Не бива да бъдем сантиментални. По дяволите! Трябва веднага да дам за преписване тези партитури, докато не си ги изгубил. Но под твое наблюдение, иначе ще се промъкнат сто грешки.
— Искаш Брунети да изпълни един от тях, макар че го ненавиждаш?
— Какво общо има това с цялата работа! Нашият пръв концертмайстор е любимият изпълнител на Колоредо и според мнението на архиепископа — най-добрият цигулар в Залцбург.
Колоредо се съгласи да чуе и двата концерта, когато Леополд го увери, че Волфганг ги е написал заради любовта на негова светлост към цигулката. Той помисли, че музикантът преувеличава, но наистина обичаше цигулката и бе любопитен да провери вкуса на младежа. Както предполагаше Леополд, Брунети избра четвъртия концерт, а Волфганг петия — третият бе твърде интимен. Брунети възнамеряваше да се изпълни и едно трио с участието на архиепископа, него и Волфганг.
Концертът се състоя в Конференцзал на резиденцията през януари 1776 година. Оставаха няколко дена до двадесетата годишнина на Волфганг и Леополд, който записваше грижливо такива събития, си помисли, че сега Колоредо ще трябва да признае сина му за равен с Брунети.
Бащата видя сред публиката мнозина приятели и покровители: Лютцови и Лодронови, фон Робинигови, фон Мьолкови, Баризанови, Шахтнер и Булингер, но беше решил да посвети цялото си внимание на музиката.
Програмата започна с триото по нареждане на архиепископа. Той стоеше отпред и даваше вид, че свири партията на първата цигулка, защото искаше да бъде пръв във всичко и защото никому не се разрешаваше да свири с гръб към него.
Антонио Брунети, мургав, привлекателен и строен — един от малцината музиканти, които Колоредо не превишаваше с ръста си, — стоеше зад него, но все пак наблизо, за да прикрива грешките му и да поведе триото, ако се наложеше. Беше аранжирал един кратък
Волфганг си мислеше, че е голямо нещастие, дето Колоредо си е въобразил, че може да свири на цигулка. Архиепископът докосваше струните с нокти вместо с пръсти, стържеше с лъка, налагаше темпо, каквото му хрумнеше в момента, и изобщо свиреше под всяка критика. Когато триото свърши — в последните пасажи водеше Брунети, а Колоредо, изгубил връзката, бе престанал да свири, — Брунети го аплодира шумно и извика: „Браво!“ Но Волфганг си каза, че ако архиепископът цели спасението на душата си, трябва да се откаже от подобни изяви.
Постара се обаче да се отнесе безпристрастно към изпълнението на четвъртия си концерт от Брунети. Първият концертмайстор, солист в Залцбург от преди раждането на Волфганг, умееше да свири прекрасно, когато пожелае. Но много често изпълнението му беше небрежно, въпреки че неговият маниер, макар обикновено наподобяващ този на старомодния Тартини, можеше да бъде съвсем приятен за слушане, с богат и силен тон. И Брунети започна добре. Изсвири алегрото с чудесно лирично чувство, в анданте кантабиле обаче прояви излишна емоционалност — започна да върти очи и да се поклаща, сякаш обхванат от много силна страст, свиреше твърде бавно и силно, а в рондото замазваше и бързаше прекалено.
Леополд пренебрегна всичко освен музиката. Съзнаваше грешките на Брунети, ала поне италианският маниер на изпълнителя бе изразителен. Харесваше му чистотата на мелодията и звучността на този цигулков концерт в ре-мажор. Музиката бе прекрасна, пълна с изящество и финес, и той бе удивен от зрелостта на композицията.
Но едва когато Волфганг изсвири петия си цигулков концерт в ла-мажор, Леополд разбра колко много е напреднал синът му. Това беше най-хубавата музика, композирана от Волфганг. Тя се отличаваше с емоционалност и най-тънки нюанси, несвойствени по-рано за Волфганг. И се убеди, че безпокойствата му за неговите евентуални грешки при изпълнението са били съвсем неоснователни. Всяка нота си беше на мястото, всеки пасаж — изсвирен чисто.
Леополд прецени и друго: че трудностите на концерта не проличават поради гладкото изпълнение на Волфганг — най-доброто възможно изпълнение, — докато при Брунети те изпъкваха съвсем ясно и въпреки това италианецът получи много повече аплодисменти.
Ето че Колоредо повика Брунети и Волфганг при себе си и нареди на първия си концертмайстор да изпълни втората част от концерта в ла-мажор, недоволен от начина, по който го бе изпълнил Волфганг. Огромната зала запази пълна тишина, докато Брунети свиреше адажиото.
Това разгневи Леополд, но когато Брунети свърши и Колоредо се приготви да направи преценка, успя да си наложи най-спокойното изражение и се присъедини към Волфганг, който трябваше да чака като някакъв небрежен ученик.
Колоредо попита:
— Господин Брунети, какво мислите за адажиото?
— Интересувате се от искреното ми и безпристрастно мнение, ваша светлост? — доуточни Брунети, което според Леополд означаваше, че запитаният се готви да изрече лъжа.
— Естествено, господин Брунети. Вие сте първият ни цигулар.
— Ваша светлост, свиря на цигулка от преди да се роди това момче.
— Не мислите ли, че адажиото бе твърде бавно?
— Твърде изкуствено, господине. Трябва да се преработи.
— Няма да е трудно, ваша светлост — невъзмутимо каза Леополд, макар в душата си да кипеше от гняв. — Волфганг ще бъде щастлив да напише наново тази част.
— Добре. Нека я направи по-лека и по-кратка.
Леополд добави:
— Но, ваша светлост, не бих искал произведението да се разваля.
Колоредо веднага се обърна към Волфганг:
— И вие ли сте на същото мнение?
Волфганг за изненада на баща си рече:
— Ще помисля по това, ваша светлост.
Сега Колоредо запита Брунети:
— Господине, а какво мислите за изпълнението на този момък?
Брунети, който бе напуснал Италия много отдавна, но с всяка година се чувствуваше все повече италианец, възкликна гръмко: Passabilimente!28 Но само за Залцбург, За Италия — не!
Колоредо отбеляза:
— Моцарт, такава музика не е по силите на сина ви.
— Простете, ваша светлост, но според мен той свири безупречно.
— Говорите така, защото не познавате италианския стил.
— Ваша светлост, три пъти сме били на турнета в Италия. Навсякъде Волфганг изтръгваше аплодисменти.
— Ние сме великодушен народ — намеси се Брунети, — затова понякога премълчаваме истинското си мнение.
— Напълно прав сте — потвърди Волфганг.
Брунети като че се смути.
— Казахте, че концертите ми са чудесни и въпреки това в тях нямало нищо необикновено.
Колоредо отсече:
