— За мене той не пише такава музика — избоботи Колоредо.
— Винаги съм на услугите на ваша светлост — рече Волфганг.
— Чудесно. Мога ли да взема за себе си този концерт?
— Ще го смятам за чест. Само че, ваша светлост, той е написан за пианистката-виртуоз.
— Тя няма да има нищо против. Нали, госпожице?
На лицето й се изписа такова разочарование, че Колоредо изведнъж си спомни за добрите маниери.
— Не бих си позволил да отнема от една дама онова, което напълно е заслужила.
— Благодаря ви, ваша светлост, много сте любезен.
Колоредо се усмихна цинично, ала нищо не каза.
— Този чудесен концерт много допада на френския вкус — продължи госпожица Жьоном. — Той ще се ползува с голям успех в Париж.
— Несъмнено — сдържано отбеляза Колоредо.
— Ваша светлост, ще разкажа в Париж на каква висота е музиката в Залцбург. Това прави чест на великия му владетел.
Колоредо кимна доволен, протегна й ръка за целувка и се упъти към трона си с почти благодушен вид.
— Това ли е любимото ви произведение? — попита госпожица Жьоном.
— Любимото ми произведение е онова, над което работя в момента.
— Ще допаднете на парижкия вкус.
— Убедих се, когато бях там като дете.
Тя си помисли: толкова е млад. И лесно се изчервява, навярно още не познава жените, макар да е на двайсет и една година. Но въпреки че не беше хубавец, светлите му коси, сините очи и необикновената му живост го правеха много привлекателен; би могъл да има голям успех сред дамите във френския двор.
— Колко жалко, че похабявате вашия талант в такова провинциално градче като Залцбург — каза тя. — Имате ли желание да отидете в Париж?
— Разбира се, госпожице!
— И какво ви пречи?
— На служба съм при архиепископа.
— Вие несъмнено бихте се харесали на парижката публика, умеете да предразполагате хората към себе си.
— В Париж имам добър приятел, барон Грим. Познавате ли го?
— Всички придворни познават барон Грим. Защо не се обърнете към него за съдействие?
Волфганг се замисли и в този миг госпожица Жьоном бе извикана — граф и графиня Лютцов даваха прием в нейна чест. Сега Волфганг си спомни, че тя направи един важен пропуск. Забрави да му плати.
Дошлият при него Леополд поиска да разбере как е станало това.
Но какво можеше да стори Волфганг? Графиня Лютцов не бе го поканила на приема. На излизане от мраморния замък Мирабел студът отново прониза Волфганг. Той погледна към крепостта Хохензалцбург, чийто комендант бе граф Лютцов. Тя сякаш бе на хвърлей камък от него, макар да се намираше всъщност на няколко километра. Нямаше слънце, тъмни облаци покриваха небето, започна да вали.
— В Залцбург вечно вали дъжд — възнегодува Волфганг. — Гласът на Залцбург — това е шумът на дъжда.
— Вярно — съгласи се татко. — Това дразни ли те, Волфганг?
— Не, не!
На татко му се щеше да похвали Волфганг. Но беше много развълнуван и не смееше да отвори уста, за да не изтърси нещо глупаво. Волфганг притежава необикновен стремеж да учи, да се усъвършенствува. Навярно това предопределяше впечатлението, че се е появил на света възрастен.
— Колоредо май остана доволен — каза Леополд.
— Навярно ще ни даде отпуск въпреки всичко.
— Моля ви само, не го ядосвайте! — възкликна мама. След седмица Волфганг получи по пощата двадесет гулдена — половината от сумата, която бе обещала госпожица Жьоном. Бе готов да се примири с това, но случайно узна, че самата пианистка е получила от Колоредо сто гулдена. Татко го зарадва, като каза, че те на всяка цена трябва да поискат отпуск.
41
Скоро Колоредо се съгласи да даде на Волфганг лична аудиенция. Татко искаше да го придружи, но Волфганг отказа:
— По-добре да се срещна с него насаме. Иначе ще си помисли, че се месиш в работите ми.
— Меся се? — обиди се татко. — И ти ли мислиш така?
— Аз — не. Но той може да го помисли.
Татко измърмори, че това е глупаво, но отстъпи, когато синът прие да предаде на архиепископа съставената от него молба да им се разреши отпуск за подобрение на материалното състояние. Тонът на молбата бе образец на кротост и смирение, тя не можеше да не убеди Колоредо, мислеше си татко. Волфганг обаче не беше толкова сигурен. Архиепископът по-скоро ще пусне само него — нали той в края на краищата е слуга наполовина, — но татко непременно искаше да замине със сина. Едно нещо учудваше Волфганг: защо Колоредо бе наредил да му занесе партитурата на концерта, написан за госпожица Жьоном?
Мъчеше го и настойчивото желание на татко да си сложи ордена на Златната шпора, връчен му от папа Клемент XIV. В Рим сега имаше нов папа и Волфганг се боеше да не разгневи с този орден Колоредо. Но Леополд си знаеше своето: като види ордена, Колоредо, присъствувал на церемонията по награждаването в Рим през 1770 година, ще си спомни с каква известност се е ползувал Волфганг в Италия. Затова синът склони глава и Леополд му надяна на шията златния кръст с червената копринена лента. За да прикрие ордена. Волфганг наметна пелерина; до резиденцията е близо, не си струваше да се взима карета, но кой знае на какви насмешки ще бъде подложен, ако срещне по улиците на Залцбург някой глупак, който забележи кръста.
Бе студен, ветровит мартенски ден и Волфганг здраво се загърна в пелерината. Каменните стени и подове на двореца отново го облъхнаха с хлад. Тези стени повече приличаха на крепостни, отколкото на дворцови, а железните пречки на прозорците напомняха затвор. Дворецът сякаш го притисна с цялата си тежест — равнодушна, каменна грамада, не можеш я поклати.
Този път Волфганг нямаше настроение да брои стъпалата, както често правеше преди. Най-дългата стълба от всички, които бе виждал досега, днес му се стори безкрайна. Но тя беше безразлична към съдбата на неговата музика и като изкачваше стъпалата от червен мрамор, Волфганг се мъчеше да възпре тръпките си.
Тъй като Колоредо не го беше уведомил къде да чака, той влезе в Залата на карабинерите, разположена пред самите покои на архиепископа, където личната му стража дежуреше денонощно.
Волфганг често бе идвал тук и затова се учуди, когато някакъв помощник-камериер, едва ли по- високостоящ от лакей, му каза да се маха.
— Негова светлост ми е определил аудиенция обясни композиторът, но лакеят италианец, който презираше хората, ако не са благородници, и беше току-що пристигнал от Рим, където бе работил у един кардинал, отвърна:
— Нищо не знам. Никой не бива да влиза тук без разрешение на архиепископа.
— Аз съм Моцарт, музикантът — рече Волфганг, но лакеят вдигна рамене: музикантите той поставяше още по-ниско според социалната
— Граф Арко тук ли е?
— Кой от двамата? — Лакеят явно се готвеше да повика началника на стражата, за да изгони нахалния младеж.
— Възрастният граф Арко. Граф Георг. Бащата. Камерхерът.
