— Той идва тук рядко. Фактически се оттегли от служба. Ако искате, да извикам сина му.
— Не! — Няма да се унижава пред Карл Арко.
— Тогава си вървете. Иначе ще повикам стражата.
Разгневен, Волфганг заслиза обратно. Вървеше трудно — стълбата бе покрита с дъски, за да може архиепископът да се изкачва дотам С каляската си — привилегия само за него. И изведнъж, все още кипящ от гняв, чу тропот на копита по каменната настилка на двора и преди да успее да се отдръпне, конете вече стъпиха на дъските и почнаха да се изкачват нагоре. Изненадан по средата на стълбата, Волфганг не смееше да извика на кочияша: да се спрат възбудените коне по такова стръмно нагорнище беше почти невъзможно, още повече че кочияшът ги бе засилил много, за да премине по-бързо трудното място.
Волфганг потърси спасение в една ниша, нямаше къде другаде да застане. В нея трудно можеше да се побере човек — тя бе създадена от архитекта за красота и разнообразие, не за удобство. Но ако останеше на стълбата, Волфганг рискуваше да си изцапа дрехите, да повреди ордена на Златната шпора или партитурата на концерта за пиано. Притисна се в нишата и едва не извика от болка — решетката от ковано желязо се впи в тялото му. Но сдържа вопъла и не помръдна от място дори когато конете, усетили чуждо присъствие, от страх покриха стълбата с изпражнения и урина. Уплашен, ала решил на всяка цена да запази присъствие на духа, Волфганг се измъкна от скривалището си и в своето смущение едва не настъпи една фъшкия. Само това ми липсва, с горчива ирония си помисли той. Чак в подножието на стълбата го догони камериерът, който извика:
— Негова светлост иска да ви види!
Архиепископът, заповядал на кочияша да спре каляската на горната площадка, впери очи във Волфганг и каза:
— Какво правите тук, Моцарт?
Волфганг не отвърна на погледа му, но избъбри:
— Обещахте ми аудиенция, ваша светлост. Ето бележката.
— Съвсем забравих — каза Колоредо.
Волфганг мълчеше.
— Ще ви приема, но първо да се преоблека.
— Дълго ли ще се бавите, ваша светлост?
Камериерът изпадна в ужас при тази дързост — музикантът явно си бе изгубил ума, — но Колоредо отвърна:
— Да не би да бързате?
— Не повече от вас, ваша светлост.
— Добре тогава. Чакайте.
Волфганг седна на един диван в преддверието на Залата на карабинерите. Искаше му се да стане и се поразтъпче, но му бяха заповядали да седи. Диванът бе много голям и висок; облегнат на него, Волфганг не достигаше с краката си пода. Типично за Колоредо, помисли си с огорчение той, дори диваните са направени така, че на тях хората с дребен ръст да се чувствуват още по-дребни, а високите да се радват на своето превъзходство.
Чакането продължи безкрайно дълго. Той не можеше дори да композира, както правеше в такива случаи — гняв и озлобление бушуваха в него. Най-после го извикаха. При появата на Карл Арко Волфганг се постара да се овладее и запази достойнство. Прекосиха мълчаливо Залата на карабинерите, Рицарската и Заседателната зала и Волфганг мечтаеше само за едно: никога вече да не стъпи тук. В чакалнята пред Залата за аудиенции — най-разкошната в двореца, затова там Колоредо най-често приемаше посетители — Арко се спря и попита:
— Защо бързате толкова?
Волфганг не отговори.
— И защо сте с пелерина? Може би криете нещо под нея?
— Студено ми е. Тук отоплението е слабо.
— Ще трябва да я свалите. Никому не е позволено да се явява в покоите на негова светлост в такъв вид.
— Уверявам ви, нямам опасно оръжие.
— Откъде да зная? Докато не свалите пелерината, няма да ви пусна при негова светлост.
Бавно и без да показва раздразнение, Волфганг сне пелерината.
Един миг Арко не каза нищо. После изведнъж се разсмя:
— С този камзол сте великолепен. А какъв е този кръст? Известно ви е, че само благородниците имат право да носят ордени в присъствието на негова светлост.
— Това не е орден, а папски благослов. Когато бях в Рим, Клемент XIV ме направи кавалер на ордена на Златната шпора. За моята музика.
— Кавалер на Златната шпора — подигравателно рече Арко. — И колко ви струваше това?
Гърлото на Волфганг пресъхна и той не можеше да продума.
— Пет гулдена? А имате ли разрешение да го носите? И колко платихте всъщност за него? — Като забеляза, че Волфганг едва-едва се сдържа да не избухне, Арко рече: — Успокойте се; може би искате енфие? Вземете една щипка. Или това не е позволено на един кавалер? — продължаваше да се присмива той.
— Помолих за аудиенция при негова светлост, а от забележките ви нямам нужда.
— Но моите съвети ще са ви само от полза.
— Каква връзка имат те с аудиенцията?
— Твърде сте млад, Моцарт; животът тепърва ще ви учи. Допускате ли, че единствената грижа на архиепископа е да мисли за вас?
— Не, разбира се. Какво всъщност искате да ми кажете, граф Арко?
— Негова светлост току-що научи, че император Йосиф II ще спре в Залцбург на път за Париж, където го очаква Луи XVI. Баварският курфюрст е тежко болен и се носят слухове, че Йосиф иска след смъртта му да завладее Бавария, затова се опитва да си осигури поддръжката на френския крал. Ако завземе Бавария, ще се окажем заобиколени отвсякъде от Австрийската империя. После той може да прояви желание да завладее и нас.
— Архиепископът обезпокоен ли е?
— А вие бихте ли искали да станем част от Хабсбургската империя?
„Да — помисли си Волфганг. — Йосиф II поне обича музиката.“ Но ако изразеше това гласно, щяха да го сметнат за предател. Ето защо, като се престори на опечален, той загрижено попита:
— И тогава негова светлост няма да бъде вече принц-архиепископ?
— Разбирате ли сега защо трябва да бъдете тактичен в разговора с негова светлост?
— Да, благодаря ви, графе! Може ли сега да вляза при него?
Арко заповяда на един лакей да въведе Моцарт в залата; Волфганг, пренебрегвайки лакея и прислужника, който стоеше до бюрото на архиепископа, се упъти право към Колоредо и му направи поклон.
Колоредо се учуди, но престана да пише — тъкмо съчиняваше писмо до Йосиф II, в което уверяваше императора, че ще сметне посещението му за чест, макар че всъщност мечтаеше да се избави от тази чест — и попита:
— Е, Моцарт, кажете какво желаете.
Независимо от причините, подбудили Арко, все пак Волфганг трябваше да се съобрази с неговите предупреждения; той разбираше, че е необходимо да се държи почтително, ала жаждата за свобода не допускаше подобни колебания, затова изрече твърдо:
— Помощ от вас, ваша светлост.
— За да композирате? — Колоредо се усмихна на собствената си шега, а ведно с него се усмихнаха и неговият прислужник, лакеят и граф Арко.
Само Волфганг остана сериозен.
— За да подобря своето положение, ваша светлост — каза той. — Както е писано в молбата.
Колоредо взе молбата, но си помисли: „Какви ужасни маниери!“ Той не би се съгласил да даде на този нахалник аудиенция, ако не беше пристигането на Йосиф — ще трябва да се поръча за него някаква музика,
