На другия ден след пристигането им Франц Алоис представи Волфганг на Якоб Лангенмантел. Волфганг му засвидетелствува от името на Леополд почитания, макар че градоначалникът съвсем не предизвика у него почтителни чувства — надут бюргер от знатен род, нисък и дебел, с прекалено напудрена бяла перука.
Лангенмантел, най-видният гражданин на Аугсбург, помнеше Леополд от младини и знаеше за славата на Волфганг. Нареди на Франц Алоис да почака в преддверието и помоли Волфганг да му изсвири нещо.
Волфганг се ядоса от пренебрежителното отношение на градоначалника към чичо му и при други обстоятелства щеше да откаже на Лангенмантел.
Но татко предупреждаваше, че с такива влиятелни хора трябва да бъдем любезни, затова Волфганг благодари на Франц Алоис, задето го запозна със сановника, и му предложи да не чака — никой не знаеше колко ще продължи концертът. Като изпълни няколко пиеси на клавесина на Лангенмантел. Волфганг се извини, че същия следобед имал посещение и при Андреас Щайн. Свиренето на младежа направи впечатление на градоначалника. Синът на Лангенмантел предложи услугите си да придружи Волфганг до дома на Щайн.
По пътя Волфганг помоли сина на градоначалника, набит младеж, с къса дебела шия и голяма като на баща си глава:
— Не казвайте на господин Щайн кой съм. Да видим дали ще открие виртуоза по изпълнението.
Младият Лангенмантел се съгласи.
— Чудесно ще бъде, ако го надхитрите. — Но като запознаваше Волфганг с Щайн, рече: — Имам чест да ви представя един клавирен виртуоз. — И гръмко се разсмя.
„Ех, че магаре“ — помисли си Моцарт.
— Аз съм само скромен ученик на господин Зигл от Мюнхен — каза той; — господин Зигл моли да ви поздравя от него.
Петдесетгодишният Андреас Щайн отвърна:
— Но вие приличате на господин Моцарт!
— Какво говорите! Казвам се Трацом. — „Трацом“ — беше „Моцарт“, само че отзад напред, и Волфганг се радваше на забавната измислица. — Мога ли да опитам някое от вашите пиана?
— Свирили ли сте някога на мои инструменти?
— Не!
— Тогава ще ви бъде трудничко. Инструментите ми не са съвсем обикновени.
— Обещавам да не повредя клавиатурата.
Щайн отвори вратата на склада, Волфганг веднага се втурна към едно пиано и засвири своя соната.
Младият Лангенмантел мълчеше, а Щайн се възхищаваше. „Ръцете на този пианист са мънички — мислеше той, — но движенията им са леки и изящни, а звукът поразява с нежността и в същото време със своята сила. И музиката е толкова поетична!“ Когато Волфганг свърши, Щайн го прегърна.
— Вие сте господин Моцарт! Как не се сетих веднага! Кой друг може да свири с такава изразителност!
— Това се дължи на вашето пиано. Никога не съм свирил на толкова прекрасен инструмент!
— Бихте ли пожелали да дадете концерт за видните граждани на Аугсбург? — предложи Лангенмантел.
— Както обичате.
— Елате утре у дома и ще обсъдим по-подробно това. Волфганг обсипа Щайн с въпроси. Пианото бе събудило у него буен възторг. Той писа на татко: „Искам да ти разкажа веднага за пианото на Щайн. Досега смятах за най-добри пиана марката «Шпет», но сега предпочитам «Щайн». Когато свириш форте, независимо дали отдръпваш, или оставяш пръстите си върху клавишите, звукът не вибрира, не се засилва или отслабва, нито затихва, а остава равен и неизменен. Щайн няма да продаде пианото за по-малко от триста гулдена, но пък трудът и майсторството, които влага в изработката на своите инструменти, са неоценими. Неговите пиана имат още едно предимство пред другите — притежават модулатор. Това е много рядко нещо и надали дори един от сто майстори на пиана си прави труд да слага модулатор, но без такова приспособление не може да се избегне вибрацията или изкривяването на звука, а също и наличието на съзвук. Но когато натискаш клавишите на Щайново пиано, чукчетата, удряйки на свой ред струната, веднага се връщат обратно, дори ако продължаваш да натискаш клавишите. Изсвирих на такова пиано една моя соната и тя прозвуча превъзходно, всичко се лееше като масло.“
Волфганг ликуваше, изгаряше от нетърпение да свири и пред Лангенмантел — макар да бе неприятен, градоначалникът също имаше пиано „Щайн“, при това татко ще се радва на подобна проява. На другия ден отиде при градоначалника, но той му каза:
— Преди да взема решение за концерта, трябва да ви чуя.
Това не се хареса на Волфганг, ала трябваше да се държи любезно и с достойнство, затова отвърна:
— Както обичате.
— Елате утре. Пратете ми нотите на творбите, които искате да изпълните, и аз ще ги прегледам, за да преценя дали подхождат за нашите любители на музиката; едва тогава ще можете да свирите с аугсбургския оркестър.
— Един вид проверка? — изуми се Моцарт.
— Искаме да видим дали ще се получи синхрон между вас и оркестъра. И облечете най-хубавите си дрехи.
Ана Мария убеди Волфганг да си сложи ордена на Златната шпора. Той направи това неохотно, спомнил си за насмешките на Карл Арко. Но с лъсната, блестяща на кръста му шпага — също като придворен — той сам се хареса.
Градоначалникът студено поздрави Волфганг и избъбри:
— Концертът няма да се състои. Видните граждани ме уведомиха, че не са толкова богати да платят на виртуоз като вас. — Но младият Лангенмантел настояваше: нека Волфганг свири с оркестъра, който той е събрал, и Волфганг отстъпи. Музикантите съпровождаха лошо, обаче Лангенмантел пожела да изтръгне похвала:
— Имаме добър оркестър, нали?
— Случвало ми се е да слушам и по-лоши — отговори Волфганг. „За радост рядко“ — помисли си той.
И изведнъж синът на градоначалника рече:
— Аз също бих искал да си купя такъв кръст. Колко платихте за вашия, Моцарт?
Волфганг не отговори.
— Ще ми го заемете ли? — насмешливо продължи Лангенмантел младши. Ще го покажа на златар да определи цената му. Един баварски талер навярно, а може и по-малко; може изобщо да не е златен, а меден.
Волфганг се вбеси, но отвърна с привидно спокойствие:
— Отново сгрешихте. Това е тенеке.
— Значи, съвсем не ще ми трябва вашата „шпора“, за да определя стойността й?
— Разбира се. Вие си имате същата в главата.
— Кажете, вашето куче също ли носи такова украшение?
— Ами! Ненужните даваме на свинете. Мога ли да си получа шпагата?
Младият Лангенмантел пребледня, но заповяда на слугата си да я донесе.
Волфганг пое оръжието така, сякаш се готвеше да го употреби, напълно бе способен в този миг да убие с един удар присмелия му се градски първенец. Но си спомни, че не е благородник и не му е позволено да носи шпага — бездруго бе превишил правата си, като я бе сложил, и ако дръзнеше да я използува, щяха да го хвърлят в тъмница. Без да каже нищо повече, той я запаса. Но на вратата се обърна и рече на младия Лангенмантел:
— Вие сте свиня! Обикновена тлъста свиня! Сбогом!
След този случай Волфганг не желаеше да остава повече в Аугсбург.
— Съжалявам, задето дойдох тук — каза той на господин Щайн, към когото се бе привързал. —
