внимание на поведението им. Позволени са им неща, които не са позволени на един музикант. И би било по-разумно за вас да се преместите в частна квартира, защото странноприемниците са много скъпи, а парите притежават свойството неусетно да се изплъзват от ръцете.
Прости ми за тези напътствия, но помни, че едва ли от хиляда души ще се намери един, който да ти остане верен приятел не от користни подбуди; да намериш такъв човек е все едно да откриеш някое от седемте чудеса на света. Ако не ми бяха присърце твоите интереси, нямаше да ти напомням за това.
Волфганг се развълнува, като му наредиха да се яви в двореца, където му предстоеше да получи награда за изпълнението, и Канабих отиде с него. Случи се обаче онова, от което се боеше. Пари не дадоха: подариха му златен часовник.
— Самата верижка и гербовете струват навярно доста гулдени — рече Канабих.
— Бих предпочел пари. Имам вече пет часовника.
— Платиха ви щедро.
— Оценявам щедростта на покровителите си по часовниците, които ми подаряват. Трябва да добавя нови джобчета на всичките си костюми по джобче на всеки крачол, за да нося едновременно два часовника, когато свиря за някой благородник. Дано тогава поне престанат да ми ги подаряват.
— Има ли някакви новини от Карл Теодор?
— Никакви. Занимавам се с децата два пъти седмично, написах за тях вариации, и те като че ли ги харесват; имаме прекрасни отношения, но никой дори зъб не обелва за някакво заплащане.
— Трябва да се чака търпеливо.
— Не може ли някак да ми помогнете, господин капелмайстор?
— Аз съм поклонник на вашия талант, знаете това. Но такива неща не зависят от мен.
След известно време Волфганг съобщи на гувернантката, жена на средна възраст, с която поддържаше добри отношения, че не може да продължава занятията с децата, докато не се споразумеят с курфюрста за точните условия.
— Ще дойда идния понеделник, графиньо — каза той, — и ако въпросът още не е уреден, ще бъда принуден да замина за Париж.
Той не се готвеше да заминава, но в понеделник по време на занятията по пиано с дъщерята на курфюрста в стаята влезе Карл Теодор. Момичето изсвири докрай вариациите, написани за него от Волфганг, и Карл Теодор попита:
— Смятате ли, че тя ще може да ги научи?
— Ваша светлост, бих бил щастлив, ако имам възможност и за в бъдеще да й показвам как да ги свири.
— Похвално; не ви ли се струва обаче, че вторият учител може по-скоро да навреди, отколкото да донесе полза?
— Всичко зависи от това какъв е учителят.
— Колко дълго можете да останете тук?
Волфганг въздъхна. Нима Карл Теодор вече е забравил разговора им? Но отвърна колкото можеше по- кротко:
— Колкото пожелае ваша светлост.
— Добре. Ще помисля по това.
Волфганг писа на татко: „Отидохме толкова далеч, че сега ми остава само едно — да чакам.“
45
Минаха няколко седмици в очакване. Карл Теодор вече не се появи на уроците. Изгаряйки от нетърпение и негодувание — това задържане им струваше скъпо, — Волфганг отиде на един концерт в двореца, за да срещне там Карл Теодор и да получи определен отговор, но курфюрстът избягна разговора. Композиторът се оплака на Канабих и той му отговори:
— Много съжалявам, Волфганг, но ми се струва, че напразно се стараете.
— Курфюрстът би могъл да ме уведоми за това по-навреме. — Той досега не би взел никакво решение, ако вие не го бяхте подтикнали към това.
— Аз да съм го подтикнал? Господин Канабих, толкова време търпеливо чаках отговор.
— Точно това му казах. — Значи, все пак сте разговаряли с него? — Опитах се да разговарям. И въпреки всичко се налага да почакате. Ще припечелвате от уроци.
Волфганг разказа на Вендлинг за поведението на курфюрста и флейтистът сърдито забеляза:
— Карл Теодор е глупак. Трябва да намерим начин да ви задържим тук.
Шест седмици след пристигането на Моцартови в Манхайм Вендлинг уреди преместването им в дома на дворцовия ковчежник Серариус.
Ана Мария си отдъхна. Бе намразила дори стълбите, които водеха към мансардата им в странноприемницата. Там по няколко дена не излизаше от къщи — изморяваше я изкачването на толкова стъпала. Освен това в стаята бе ужасно студено. Беше уговорила в странноприемницата печката да се пали сутрин, когато стават, и вечер преди лягане. Всяко зареждане с въглища струваше дванадесет крайцера. За икономия денем не поддържаха огъня и Ана Мария мръзнеше като куче. Понякога не можеше дори да пише писма — ръката й съвсем вкочанясваше — и седеше, загърната в шуба, с плъстени ботушки. „Това не е ли божие наказание“, питаше се тя. Друг път не помагаха и шубата, и ботушките, студът я пронизваше до кости, струваше й се, че душата й ще се отдели от тялото. А Волфганг не обръщаше внимание на студа, не му се налагаше да стои дълго в мансардата: губеше се ту в двореца, ту у Канабихови, ту у Вендлингови. Ана Мария не се оплакваше нито от болките в главата, нито от постоянната простуда. Не искаше да тревожи сина си. А и той не обичаше да му се оплакват. Майката се утешаваше с това, че новата стая все пак е далеч по-добра. Скриваше неразположението си и пишеше до дома само за хубавите неща.
„Слава богу, най-после напуснахме странноприемницата; сега имаме прекрасна просторна стая с две чисти легла в дома на дворцовия ковчежник Серариус. Стаята е на партера, имаме и достатъчно свещи и въглища. Срещу това Волфганг дава на дъщерята на Серариус уроци по клавир.
Той обикновено се храни у Канабихови или у Вендлингови, а в знак на благодарност развлича Вендлингови и помага на Роза Канабих да усъвършенствува пианото. Освен това обучава по композиция един холандски офицер на име Де ла Потри, който му плаща четири гулдена за дванадесет урока. Не е много, но синът се надява да компенсира загубите, като напише три концерта за друг холандец — Де Жан, — богат любител флейтист. Де Жан му обеща двеста гулдена, ако тези концерти за флейта бъдат кратки, прости и леки за изпълнение. Запозна го с холандците Вендлинг, той се бе уговорил за всичко с тях и със Серариус. Раф, Канабих и Рам твърдят, че сред музикантите няма равен на Волфганг, те са във възторг от произведенията му. Много го търсят, просто не можем да се видим с него някои дни. Почти през цялото време стоя сама; на улицата е толкова влажно и студено, че не смея да излизам. Но тук ни е добре, макар че Волфганг е твърде зает и аз само моля бога да не се поболи.“
Мама не преувеличава, мислеше Волфганг. Той наистина ставаше при изгрев слънце и бързо се обличаше зад паравана, като внимаваше да не вдига шум, за да не събуди мама.
След закуската, която сам си приготвяше, той тръгваше за Вендлингови; там на негово разположение имаше стая с пиано, където в пълна самота се упражняваше до обед. После обядваше с Вендлингови, след което композираше в музикалната стая няколко часа без прекъсване. В три часа бързаше към странноприемницата на Майнцишер Хоф, за да учи Де ла Потри на композиция, в четири се връщаше у дома и даваше урок на госпожица Серариус, а в шест пристигаше у Канабихови, където на пианото вече го чакаше Роза. След вечерята у Канабихови някой музицираше. За писма — на татко и на Безл той пишеше често — оставаше време едва към полунощ.
Почти всички в Манхайм съчувствуваха на Волфганг: Вендлинг каза, че Карл Теодор само затова не го е
