взел на служба, защото Фоглер, който обучаваше децата на курфюрста и имаше голямо влияние сред двора, се бои от съперника си и е говорил против него.
Но Волфганг се стремеше да не мисли за огорченията си, още повече че Роза много хареса сонатата, написана за нея, а Рам бе възхитен от концерта за обой. При това Вендлинг измисли нов план на действие. И Волфганг се втурна към къщи вече близо месец, откак живееха у Серариус, — за да посвети в този план мама.
— Рам и Вендлинг ми предлагат да замина с тях за Париж — каза той, — само аз, без тебе. Как гледаш на това, мамо?
Ана Мария съвсем не искаше да върви в Париж. Но ако сега се съгласи с него, кой знае какво ще измисли той следния път.
— А кой ще поеме грижите? — попита тя.
— Вендлинг. Той неведнъж е бил в Париж.
— А защо ще ходи там, щом Манхайм е рай за музикантите?
— През велики пости тук не изпълняват музика, но в Париж има голям глад за концерти.
— Вендлинг обаче е безбожник, пък и се гордее с това, че дъщеря му е била любовница на курфюрста, макар за Карл Теодор тя да не е първата, нито последната. На татко няма да му хареса, че прекарваш толкова време в компанията на един волнодумец.
— Ти знаеш, мамо, той е съвсем безобиден разсмя се Волфганг. — Наполовина французин, наполовина немец, малко циник, малко идеалист. От любовта до омразата у него има само една крачка. Твърди, че на света няма нищо свято, а сам изпада в буен възторг от музиката; одобрява свободната любов, но е готов да убие всеки, който дръзне да докосне жена му. Мамо, откога си станала такава пуританка?
Нима можеше да му повери страховете си? Макар Волфганг веднага да открива у хората всичките им слабости, като се привърже към някого, готов е да му даде и последната си риза.
Забелязал, че мама изведнъж помрачня, Волфганг уплашено попита:
— Лошо ли ти е?
— От простудата е.
— Всъщност ти беше против това пътуване.
— Волфганг, още не умееш да се ориентираш правилно във всичко.
— Съждението на човека до голяма степен зависи от обстоятелствата.
— Струва ми се, че си щастлив от сегашното си положение.
— Щастлив? — попита той и горчиво добави: — Щастието съществува само във въображението.
— Нима не ти харесва Роза Канабих?
— Тя казва, че е на петнадесет, но аз научих, че е едва тринадесетгодишна.
— А Безл? — Ана Мария съвсем не искаше да задава този въпрос, но вече беше късно и продължи: — Макар че ти е братовчедка.
Волфганг не отговори. Защо са тези разпитвания? Може Безл да е само плод на въображението му, отражение на неговото шеговито, насмешливо „аз“. Кой знае?
— Не ти ли се иска да се ожениш? — Ана Мария желаеше той да се ожени, само че нито едно от тези две момичета не й допадаше. Леополд се безпокоеше от непостоянството на сина, но Ана Мария вярваше, че щом си намери подходящо момиче, веднага ще улегне.
— Имам твърде много работа. Трябва да композирам, да се упражнявам, да изнасям концерти.
— Къде ще отседнете в Париж?
— Вендлинг знае. Той също е много добър приятел на барон Грим.
— Може би трябва да пиша за това на татко.
— Пиши му! Теб той по ще послуша.
Волфганг с благодарност целуна Ана Мария.
Докато чакаха отговор от Залцбург, научиха, че американците са пленили английската армия на Бъртойн край Саратога, и французите, уверени, че сега с помощта на американците ще могат да победят Великобритания, се готвели да подпишат договор за съюз с американските колонии и да почнат война против англичаните. По същото време баварският курфюрст Максимилиан умря от едра шарка и Карл Теодор побърза за Мюнхен — да предяви правата си за този престол; носеха се и слухове, че Австрия се готви да го нападне, а вероятно и Прусия. Всичко това, разбира се, засилваше безпокойството на Ана Мария, но Волфганг, който искаше час по-скоро да тръгне за Париж, уверяваше, че облаците скоро ще се разпръснат.
Татковият отговор бе адресиран до Волфганг.
„Бих предпочел да се установиш в Манхайм — пишеше той, — в Залцбург се говори, че Австрия може да подкрепи претенциите на Карл Теодор в Мюнхен и ако това се осъществи, музикалният живот в двора му ще стане още по-пълен и богат. Освен това Манхайм е два пъти по-близо до Залцбург, отколкото Париж. Трябва да призная — макар да изминаха само няколко месеца, откак напуснахте Залцбург, те ми се сториха цял век. Но ако барон Грим наистина е добър приятел на Вендлинг, което е много вероятно, тъй като музикалната репутация на този флейтист е прекрасна, не бива да се изпуска такава възможност.
Не забравяй да се грижиш и за мама. Тя трябва спокойно да прекара у Серариус до настъпването на топлото време, когато ще може да пътува без всякакъв риск за здравето. Трябва също да й купиш хубава шуба, пък аз ще се погрижа тя да пътува до Мюнхен, а оттам до Залцбург с удобна, топла карета. И още — преди да се отправиш за Париж, дай композициите си на копист. В Париж това ще струва много по-скъпо, а трябва да се научиш на икономии. Откак заминахте, дълговете ни нараснаха и ако не потърсиш в Париж доходна работа, положението ни ще стане трудно, дори отчайващо.“
46
Вендлинг прати Волфганг при най-евтиния копист, когото познаваше — Фридолин Вебер.
Композиторът се озова пред малка къщичка, стиснал в ръка няколко арии — нима можеше да повери на неизвестен копист любимите си произведения, без да знае предварително как работи този човек, — и размишляваше струва ли си да влиза. Жилището изглеждаше невзрачно: между камъните в градинката бе израсла трева, мрежата на оградата бе ръждива, желязното чукче на вратата — спукано. Но като си спомни настойчивата молба на татко да препишат музиката му в Манхайм, Волфганг преодоля своята нерешителност и почука. Почти веднага му отвори едно момиче.
То беше високо колкото него и той забеляза очите му — тъмни и хубави, правилните черти на лицето и острия нос. „Не е красавица — помисли си той, — но е много мила.“ Изглеждаше му на около тринадесет години.
Момичето не се учуди — посетители навярно идваха често у тях, а когато той каза: „Аз съм Моцарт. Мога ли да се видя с господин Вебер?“, то го въведе в скромно наредена гостна.
— Татко ще се зарадва — рече момичето. — Моля ви да почакате. Сега ще го извикам.
— Познавате ли ме, госпожице?
— Всички музиканти в Манхайм ви познават, господин Моцарт.
— Вие дъщеря ли сте на господин Вебер? — Харесваше му държането й.
— Да, господин капелмайстор. Ние сме четири сестри. Аз съм Констанце.
— Обичате ли музиката?
— Всички я обичаме. Двете ми по-големи сестри пеят. Най-малката свири на клавир, а аз обичам да ги слушам — гордо заяви Констанце и напусна стаята.
Първа се появи госпожа Вебер, а зад нея останалите членове на семейството. Цецилия Вебер почтително, както подобава на именит гост, приветствува Волфганг:
— Да се запознаем с такъв бележит музикант за нас е голяма чест.
На Волфганг изведнъж му се стори, че в цялата обстановка има нещо познато, въпреки че за пръв път стоеше в тази бедничка гостна, явно непринадлежаща на Веберови, пред една жена, заобиколена от четири момичета, сякаш тя беше капелмайстор в семейството. И в същото време Веберови съвсем не приличаха на
