Канабих остана доволен от успехите на Роза, но не плати на Волфганг за уроците нито един крайцер и дори не му благодари.
Раф изпадна във възторг от арията си, тя подчертаваше красивите му ниски тонове, където все още бе напълно стабилен, и хареса гласа на Алоизия. Но когато Волфганг попита дали е съгласен да й дава уроци, тенорът отвърна:
— С удоволствие, обаче не безплатно.
Вендлинг хареса концерта за флейта и реши да го вземе със себе си в Париж, ала и той нищо не плати на Моцарт.
Единствен Вебер трогна Волфганг до дън душа.
— Вашият концерт за флейта — възхитено рече той — е чудо на нежността и мелодичността.
— Благодаря ви! Но колко е трудно да пишеш за инструмент, който не обичаш.
— Въпреки това концертът е безупречен. Звучи внушително, изразително и естествено.
— Бих могъл да го напиша криво-ляво, но щом музиката ми излиза на бял свят, не желая да се червя за нея. Искаше ми се концертът да бъде сполучлив и вложих в него много сили.
— И сте постигнали целта! Но защо не обичате флейтата, маестро?
— Предпочитам инструментите с по точен звук, които по-леко се контролират.
Вебер покани Моцартови на вечеря преди заминаването им. Те отклониха поканата, защото, както изтъкна Ана Мария, тръгвали с отделна карета рано на другата сутрин, за да използуват докрай дневната светлина; те все пак посетиха Веберови следобеда.
Констанце им поднесе кафе с кейк, но Волфганг, седнал до Алоизия, би се задоволил само с хляб и вода — така очарован бе от нейното присъствие.
— Много съжалявам, че няма да ходим в Италия. Волфганг, много! — каза Алоизия.
— И аз също. Двамата там щяхме да постигнем доста.
— Всичко е пред нас все още. Ако вашите планове се променят, ще ме намерите тук.
— Обещавате ли?
Алоизия го целуна по челото, прошепна „обещавам“ и му подаде ръкавици, които му бе изплела като прощален подарък.
После настъпи време да си тръгват и сърцето на Волфганг се късаше от болка. Веберови го прегърнаха, Констанце за малко не се разплака, а Фридолин му поднесе в дар пиесите на Молиер и каза на Ана Мария:
— Безкрайно сме задължени на вашия син, госпожо Моцарт. Той се показа отличен приятел. Благодарим му за всичко, което направи за нас. И ще ни липсва като роден син.
47
Пътуването от Манхайм до Париж продължи девет дълги дни. Никога досега Волфганг не бе се чувствувал така потиснат. Можеше да мисли само за Алоизия; разстоянието, което ги разделяше, растеше с всяка минута и му причиняваше неизмерима болка. А подарените ръкавици през цялото време му напомняха за нея.
Ана Мария се радваше на топлото и слънчево мартенско време; наистина последните два дни от пътуването валя проливно и вятърът пронизваше до кости. Радваше я и отсъствието на всякакви враждебни действия, макар Франция вече да бе обявила война на Англия, а Прусия и Австрия да дрънкаха оръжие в спора за Бавария. Ана Мария се мъчеше да развесели Волфганг, опитваше се да пробуди у него интерес към френските градове, през които минаваха — Мец, Вердюн и Шалон на Марна; тя повтори татковата шега, че Волфганг е нахлул в тази страна, за да я завладее, но Волфганг съвсем не се чувствуваше покорител и не изпитваше радостна възбуда, както през онова, предишното пътуване из Европа.
Щом пристигнаха в Париж. Волфганг заповяда на кочияша да ги откара направо до дома на господин Майер, немеца търговец на стари неща, на улица Бург л’Абе, където ги бяха посъветвали да се настанят. Мама не хареса квартала; улица Бург л’Абе беше тясна и къса — само неколкостотин метра. Тази улица, както и стаичката, мъничка и тъмна, й напомняха затвор. Волфганг обаче не желаеше да губи време за търсене на ново жилище, докато не се установят истински в Париж. Той убеждаваше мама, че тук няма да се чувствува така самотна, тъй като Майерови говорят немски, а ако иска да получи представа за истински затвор, нека види Бастилията, която се намираше наблизо. Ана Мария потрепери от ужас. Страшните разкази за дебелите стени на Бастилията, за подземията, където хвърляли хората като в гроб, и за затворниците, с години невиждали слънце, бродеха из цяла Европа. Сега наетата от тях стая се стори на мама уютна и тя помоли Волфганг да не се тревожи — докато той се установи добре тук, тя ще остане на драго сърце у Майерови.
На другия ден Волфганг побърза да засвидетелствува почитта си на барон Грим и с огорчение узна, че старият им приятел е напуснал Париж, изпълнявайки мисия от държавна важност, и ще се върне чак след седмица. Подир седмица той отново застана пред къщата, в която живееха барон Грим и госпожа д’Епине. „Интересно кому принадлежи това красиво имение“ — мислеше си той. Волфганг бе чувал, че госпожа д’Епине след смъртта на безпътния си мъж наследила огромно състояние. „Не възлагам ли твърде много надежди на това познанство“ — запита се той. Татко писа: „Ако Грим е в Париж, смятай, че бъдещето ти е осигурено.“ Волфганг грижливо като някаква скъпоценност държеше в ръка адреса, изпратен от татко, и го препрочиташе: „Monsieur le Baron de Grimm, Ministre Plenipotentaire de Saxe-Gotha, rue de la Chaussee d’Antin“31
Внезапно той бе обзет от мрачно предчувствие. Оперният Париж бе разделен на два лагера — привърженици на Глук и привърженици на Пичини. Барон Грим се славеше като един от най-силните привърженици на Пичини, а Волфганг никак не обичаше музиката на този композитор.
Улица д’Антен беше широка и чиста и на нея живееха благородници. Тя не се намираше далеч от странноприемницата на Бург л’Абе, но Волфганг нае портшез, защото улиците, през които трябваше да мине, тънеха в мръсотия, а той не искаше да си изцапа дрехите.
Бръснарят бе сресал и напудрил перуката на Волфганг; той носеше бели копринени чорапи, обувки със сребърни токи, обикновен, но хубав чер камзол, украсен със златен шнур; папският орден бе оставен вкъщи, за да не се повторят предишните истории.
— Моля, господине!
Това бе камериерът на барон Грим, който разтвори пред него вратата.
Барон Грим и госпожа д’Епине приеха Волфганг в просторната, разкошно обзаведена гостна. Сърдечно се поздравиха и Грим каза:
— Много съжалявам, господин Амадео, че нашата среща не се състоя по-рано, но отсъствувах по работа в Прусия. Фридрих иска аз да възпра Франция от намеса в неговата разпра с Австрия — в случай, че му се наложи да обяви война на хабсбургите. Все пак френската кралица Мария Антоанета е австрийка по произход, макар да се проявява понякога като по-голяма французойка от самите французи.
— Познавам я от дете, господин барон.
— А кога за последен път имахте аудиенция при майка й, императрицата?
— Скоро след постановката на „Лучио Сила“. По време на подялбата на Полша.
— Преди пет години. Оттогава много неща се промениха. Мария Антоанета стана кралица и майка й вече няма никакво влияние над нея.
— Ще мога ли да изнеса за нея концерт, господин барон?
— Мария Антоанета не проявява интерес към музиката. Волфганг се огорчи и госпожа д’Епине добави:
— Тя чака дете, макар за това да знаят малцина, и рядко се показва пред публика. На Версай едва ли може да се разчита. Но мисля, че ще можем все някак да ви помогнем.
— Благодаря ви, госпожо д’Епине. — На Волфганг му се стори, че Грим малко се е променил през тези години, да не говорим за другите, които не бе виждал от дете. Редакторът на прочутото и влиятелно списание „Кореспонданс литерер“ още притежаваше добра фигура, стройни крака и младежка живост.
Поостаряла беше само госпожа д’Епине. Но тя очевидно не искаше да се предава: предизвикателно деколтираните й рокли отдавна биха подхождали повече на някое младо момиче, макар госпожа д’Епине да не изглеждаше по-млада от майка му.
