— С ваше разрешение, господин барон — каза Волфганг, — бих искал преди всичко да напиша опера.
— Не бързайте — отвърна Грим. — Сега на мода е Пичини. Всички говорят само за него и за Глук. Никой няма да ви обърне внимание.
„Или обратното — помисли си Волфганг, — ще обърнат твърде голямо внимание и ще видят колко посредствен е Пичини.“ Но рече:
— Всецяло се осланям на вас, бароне.
— В таланта ви не се съмнявам. Възхищавах се от вас, когато бяхте дете, и се радвам, че пак се срещаме в Париж; несъмнено ще ви оценят тук, след време, разбира се — сега любителите на музиката се интересуват само от Пичини и Глук.
— Защо тогава ми предложихте да дойда, господин барон?
— За това настояваше вашият баща. Обаче такова впечатление, както тогава, няма да направите. Вече не сте дете-чудо. Но френски говорите отлично.
— Нима това има значение?
— Ще ви потрябва в светските салони. В Париж музикалните въпроси все още зависят от дамите. Ще уредя да ви чуе дукеса дьо Шабо.
— Тя е богата — забеляза госпожа д’Епине.
— И влиятелна — добави Грим. — Вие не знаете френските привички, Амадео. Без моите съвети ще пропаднете.
Волфганг смирено се поклони.
— Ваш покорен слуга, бароне.
— Но не се огорчавайте, ако тя даде предпочитание на картите — каза госпожа д’Епине.
— Какво говориш, Луиза! — възмути се Грим.
— Просто предупреждавам Волфганг. Освен това той трябва да се премести някъде около нас, да е по- близо до театрите и домовете на аристократите.
— Може ли да си позволи това?
— Разбира се, че мога — гордо отвърна Волфганг, макар съвсем да не бе уверен.
— Ще се постарая да ви намеря просторна, чиста квартира с хазаи немци, за да не се притеснява майка ви.
— Как мислите, трябва ли да посетя американския пълномощен министър доктор Франклин?
— В Америка ли ще вървите? — разсмя се Грим. — Там нищо не разбират от музика.
— Както се говори, доктор Франклин много обичал музиката. И след сключването на съюза бил станал най-известният човек в Париж.
— Така ли? Знайте, Амадео, трябва да слушате мен, а не глупците. Доктор Франклин повече се интересува от дамите, отколкото от музиката. И от гръмоотводите.
— Ще следвам във всичко вашите съвети.
Но Волфганг, който си бе намислил да се запознае с американеца — по-скоро от любопитство, — изведнъж посърна и Грим, като го съжали, обеща:
— Ще ви представя на Пичини, ако той намери някоя свободна минутка.
— Срещахме се с него в Италия. Няколко пъти.
— Сега той е много по-прочут. Бих ви запознал и с кавалер Глук, но след срещата си с Волтер той се върна във Виена.
— Нали Волтер е поклонник на Пичини?
— Това още не значи, че той е невежа. Глук е велик човек.
— И Волтер също?
— Разбира се! — Грим бе поразен. — А вие нима сте на друго мнение, Амадео?
— На мен той не ми харесва. Нито той, нито Русо. Дават вид, че прекрасно разбират от музика, а всъщност почти нищо не знаят Защо философите трябва да имат такова влияние върху музиката?
— Винаги ли сте толкова откровен, Амадео?
— Господин барон, а нима да обичаш истината не е добродетел? — с наивен тон попита Волфганг.
— Наистина ли мислите така?
— Понякога, зависи от обстоятелствата.
Напрегнатостта изчезна. Грим се разсмя.
— Искам да ви запозная и с Льогро — заяви той. — Диригент на „Консер спиритюел“, най-добрия оркестър в Париж. Той е в приятелски отношения с господин Раф и господин Вендлинг — големи ваши поклонници. И двамата много похвалиха композициите ви. Очаровани са от музиката, която сте написали за тях в Манхайм.
— Раф и Вендлинг в Париж ли са?
— Вчера се видях с тях. Трябва да се въоръжите с търпение, имате време за кариерата си. Вие сте млад, нищо не ще изгубите, ако успехът ви дойде по-късно.
— При миналото ми гостуване любимец на Париж бе Шобер, а той умря само след няколко години — отровил се с гъби на двадесет и седем годишна възраст.
— Всички младежи мислят, че ще умрат рано. Това е болест на младостта. На вашата възраст аз също мислех така. Но на вас предсказвам дълъг живот. Дребните хора по-бавно изтощават организма си, отколкото едрите. Амадео, каня ви на вечеря с вашата очарователна майка. Да кажем, идната седмица?
— Поласкани сме, господин барон.
— А дотогава ще приготвя за вас необходимите препоръчителна писма.
Вечерята мина великолепно. Барон Грим и госпожа д’Епине говореха немски, за да не се притеснява Ана Мария, и я увериха, че веднага щом Волфганг се приспособи към новата среда и завоюва по-голяма известност, ще постигне в Париж блестящ успех.
Госпожа д’Епине напоследък не беше добре и рядко излизаше от къщи, но все пак успя да намери за Моцартови две големи слънчеви стаи на Гро Шене, с изглед към улицата. Ана Мария отбеляза, че те са доста по-хубави от предишното им жилище, макар тук да беше студено дори когато гореше камината, но заради Волфганг тя се примиряваше с всякакви неудобства. Новата квартира бе недалеч от имението на барона, от театрите и домовете на аристократите и на мама й хареса чистата улица, свежият въздух, както и това, че хазаинът говореше немски. Често по цели дни й се налагаше да се задоволява с неговата компания, тъй като Волфганг се губеше от сутрин до вечер, борейки се за своето утвърждаване.
Първото препоръчително писмо на Грим бе адресирано до дукеса дьо Шабо. Волфганг узна, че дукесата спада към един от най-знатните родове във Франция, който при това, както му казаха, можел да си позволи лукса да държи за капелмайстор музикант от неговата величина. Остави писмото на барона и след седмица получи покана да посети дукесата.
За да направи най-добро впечатление, Волфганг не закъсня нито минута. Обаче го въведоха в една голяма стая с незапалена камина, където ставаше течение, и започна безкрайно чакане. Когато дукесата най-сетне се появи, ръцете на Волфганг бяха студени като лед, но тя каза:
— Първо ще трябва да се заема с моите гости. После ще чуя изпълнението ви.
Дукесата — некрасива, пълна, тридесетгодишна жена — без повече обяснения седна и почна да рисува. Наобиколиха я четирима току-що дошли господа. Никой не обръщаше внимание на Волфганг. С никого не го запознаха и му оставаше единствено да чака. Прозорците и вратите бяха разтворени и Волфганг съвсем се вкочани: сега изстинаха не само ръцете, а също краката и тялото му, дори главата го заболя. Дукесата продължаваше да рисува в дълбоко мълчание.
Останалите неотклонно я следяха и на Волфганг му се стори, че всички освен него са се побъркали. Дукесата рисува цял час. Да не беше заради барон Грим, Волфганг щеше отдавна да си отиде. Когато студът, болката в главата и скуката станаха съвсем нетърпими, дукесата вдигна очи и рече:
— Ако искате, сега можете да свирите.
Измръзнал още повече до този момент, Волфганг се втурна към пианото — така жадуваше да извърши нещо! Инструментът се оказа съвсем негоден, но той най-много се ядоса от това, че докато свиреше, дукесата нито за миг не прекъсна своето занимание; господата, както преди, продължаваха да следят
