скрият следите на тази болест?
— Вие трябва да следите не само за нравствеността си, но и за своите думи… Жалко, че баща ви не е могъл да дойде с вас. Той добре знае какво е допустимо и какво не бива да се изрича гласно.
— Нима с нещо съм оскърбил дука?
— Не бих казал това. Ала не можехте ли да го накарате да повярва, че дъщеря му е написала нещо, което всъщност е сътворено от вас?
— Както ви казах…
Грим го пресече:
— Убеждавайте не мен, а дука. Той обаче ще се върне. Макар само за да присъствува при раждането на кралицата. Връчете му вашия концерт, тогава той навярно ще изпълни обещанието си и ще го изсвири.
— Вече му го връчих.
— И той не ви плати? Амадео, как може да бъдете толкова доверчив!
— Господин барон, той поиска това.
— Трябва да напишете нещо за Льогро. Той си плаща най-добросъвестно.
Волфганг веднага се хареса на дебелия, весел Жан Льогро, оперен композитор и диригент на оркестър „Консер спиритюел“; Льогро го покани на обед, след което Волфганг стана постоянен посетител в дома му. Там той се срещаше с много музиканти и с по някого от старите приятели. Вендлинг и Раф бяха чести гости на Льогро; те искрено се зарадваха на срещата с Волфганг и това го трогна.
— Двамата са почтени хора и добри музиканти — каза той на мама, като се прибра вечерта; — пращат ти много поздрави.
Настроението на Волфганг веднага се подобри, когато Льогро го помоли да напише четири хора и дует върху „Мизерере“, макар че би предпочел нещо по-весело.
— Всъщност това не е чисто мое съчинение — каза Волфганг на мама. — Автор на „Мизерере“ е капелмайсторът Холцбауер, но тъй като той се намира в Манхайм, а аз в Париж и понеже Льогро смята хоровете на Холцбауер за бледи и слаби, а те трябва да звучат ярко и мощно, помоли ме да ги преработя за неговия оркестър.
Мама, легнала в кревата, кимаше.
— Това като за начало. И ще ми платят. Татко ще бъде доволен.
Мама мълчеше.
— Какво ти е, скъпа мамо? Не си ли добре?
Ана Мария не знаеше какво да отговори. Простудата, която бе хванала по пътя от Манхайм, не минаваше. Но синът бе така погълнат от борбата за успех, че тя не смееше да го обремени с още една грижа. Усмихна се с усилие:
— Не се вълнувай заради мен. Просто съм уморена. Недей кара Льогро да те чака. Нали каза, че смятал да ти възложи още една поръчка.
Волфганг кимна. Но когато, седнал в портшеза, за да се избави от калта и отпадъците, в които гънеха улиците, той се отправи към Льогро, обзеха го лоши предчувствия за здравето на мама. Бе поискал да извика лекар, но мама се отказа от услугите на френски лекар. Известен за болестта й, татко прати бързо писмо с молба незабавно да й се пусне кръв, но Ана Мария се отказа и от това средство. Кашлицата й се засилваше и Волфганг често чуваше как извиква насън и стене от болка. Не му се искаше много да я оставя сама и когато се извиняваше, че трябва да излезе, тя отвръщаше: „Какво да се прави, необходимо е да се изкарват пари за храна и квартира.“ И беше права.
— Концертна симфония за флейта, обой, валдхорна и фагот? — повтори Волфганг молбата на Льогро. Така му се искаше диригентът да предложи нещо друго, което по му допада.
— Oui! Oui!33 Вендлинг твърди, че вашите произведения за флейта са очарователни.
— Той свири виртуозно на този инструмент. Никой не може да се мери с него.
— Вендлинг ще бъде един от нашите солисти — възбудено говореше Льогро. — Той, Рам, Пунто и Ритер — четирима блестящи изпълнители, са най-добрите в Париж.
Новер, прочутият танцьор и балетмайстор, с когото Волфганг се познаваше още от предишното си турне из Европа, като го видя на масата у Льогро, каза:
— Ще ме ощастливите, господин Моцарт, ако напишете музика за моя балет „Les petits riens“ („Дребните неща“). А в случай че балетът се хареса, след него може да дойде и поръчка за написване на опера.
„Новер иска да каже, ако музиката на балета хареса на кралицата“ — помисли си Волфганг, но тактично премълча. Новер, учител на Мария Антоанета, бе получил лично от нея поста ръководител на балета към оперния театър и според собствените му думи имал голямо влияние върху директора на Парижката опера.
— Господин Новер, за кога ще ви трябва музиката към балета? — попита Волфганг.
— Колкото може по-скоро. Много се бърза с нея.
Волфганг до гуша потъна в работа. Нито една от поръчките не го вдъхновяваше истински, но той не можеше да си позволи да работи през пръсти. Колкото и тромави да бяха инструментите или формата на произведението, музиката трябваше да звучи изящно и мелодично. Идеите идваха в главата му една след друга, пораждайки прелестни мелодии, и като разчиташе както винаги на безупречния си вкус, той се постара по ритъм и по дух композициите му да отговарят на модата в парижките салони; след няколко седмици предаде изпълнените поръчки на Льогро и Новер.
Изпълнението на „Мизерере“, на което присъствува Волфганг, обаче се оказа за него същинско мъчение. Той прошепна на Вендлинг, който, изглежда, му съчувствуваше:
— Какво отвратително пеене. Не мога да разбера нито една дума. Заради ужасния френски език. Колко е противен! Немският в сравнение с него е божествен. Певците — ако изобщо могат да се нарекат певци — не пеят, а пищят и вият колкото им глас държи не само през гърлото, но и през носа.
— Льогро не използува два от вашите хорове. Най-хубавите!
— Това не е толкова важно, Вендлинг — изрече с горчивина Волфганг. — Кой знае, че аз съм написал тези хорове? Както преди, отново ги приписват на Холцбауер.
Няколко дена по-късно, когато дойде време да се репетира Концертна симфония, стана ясно, че тя още не е преписана, макар че Льогро бе настоявал Волфганг да я завърши колкото може по-скоро и бе получил партитурата преди четири дни.
— Льогро, трябва да се дадат нотите за преписване — каза Вендлинг. — Видях симфонията, тя е чудесна!
— Oui! Oui! — възкликна Льогро. — Господин Моцарт е просто чудо!
— Трябва да побързате с преписването, защото скоро напускам Париж.
Льогро сви рамене и отвърна:
— Ще се помъча да направя това до утре, Вендлинг.
На другия ден Вендлинг и Волфганг отидоха у Льогро за партитурата на Концертна симфония. И Льогро рече:
— Съвсем забравих!
— Забравихте? — Вендлинг не вярваше на ушите си.
— Да! При това изгубих партитурата. Никъде не мога да я намеря.
Докато диригентът се обясняваше с разгневения Вендлинг, Волфганг, като прелистваше натрупаните на бюрото ноти, намери Концертна симфония — тя лежеше под една увертюра от Пичини. Но не каза нито дума, за да не си спечели враг за цял живот, а я остави на предишното място.
— Някой я е пъхнал някъде — каза Льогро.
Тогава Вендлинг избухна:
— Зная тези мръсни номера, френски номера! А вие, Льогро, сте подла душица. И всичките ваши музиканти от Кралската академия също. Вие, френските композитори, толкова се боите от музиката на Моцарт, че дори не смеете да я изпълнявате, а ако се решите на това, внасяте в нея изменения — иначе всекиму ще стане ясно колко сте бездарни!
— О, не, господине, тъкмо исках да му поръчам симфония.
