— Симфония ли? — Волфганг неволно се заинтересува.
— Не позволявайте отново да ви измамят — рече Вендлинг. — Докато не ви платят, не пишете нито една нота.
— Ще платя! Ето, моля! — И Льогро подаде на Волфганг два луидора.
— А за хоровете? И за Концертна симфония? — не отстъпваше Вендлинг. — Господин Моцарт е твърде доверчив, но аз не съм.
— Ще му пратя парите по пощата.
— Не! — упорствуваше Вендлинг. — Ако господин Моцарт не получи от вас превода, ще кажете, че се е изгубил. Той трябва да получи парите си сега.
Бавно и неохотно Льогро даде на Волфганг още два луидора, по един за всяка завършена творба.
— Много съжалявам, че вашата Концертна симфония се е изгубила — каза той, — помъчете се новата да не й отстъпва.
Волфганг недоумяваше защо Льогро му поръчва още една симфония, а е скрил първата, но Вендлинг му обясни:
— Обикновената симфония никога няма да направи такова впечатление като концертната: французите обожават виртуозната музика. Льогро обаче не иска да скъса окончателно с вас в този случай; ами ако излезете на мода?
Поръчката на Новер донесе ново огорчение. Балетмайсторът не му плати нито су за дългата увертюра и тринадесетте танцови пиеси, а на програмата стоеше само едно име — това на Новер. Но Волфганг не се оплакваше: балетмайсторът обеща да му издействува поръчка за опера веднага щом се намери подходящо либрето.
Като научи, че дук дьо Гин се е завърнал в Париж, макар той пак да не се бе обадил, Волфганг го посети, обаче дукът го посрещна хладно и каза:
— Госпожицата няма повече нужда от уроци. Тя скоро ще се омъжи.
— Ваше сиятелство, а уроците, които вече й преподадох?
— Какво по-точно ви интересува, Моцарт? — Дукът бе явно сърдит.
Волфганг мълчеше. Да моли за пари му се струваше крайно унизително.
Тръгна към вратата и думите на дука го застигнаха:
— Ще ви плати икономката.
Тя му даде три луидора и на въпроса „А парите за моя концерт?“, отвърна:
— Той е твърде посредствен, пък и не бяхте от особена полза на госпожицата.
Волфганг би й хвърлил парите в лицето, но те толкова му трябваха. Мама беше твърде болна. И той побърза към къщи — сега поне можеше да плати на лекар или най-малкото да й пуснат кръв.
48
Мама, както преди, отказа да повикат лекар.
— Сега не можеш да се извиниш с това, че средствата не ни позволяват — рече Волфганг.
Но мама отговори:
— Нямам доверие във френските лекари.
Тя обаче с всеки ден се чувствуваше по-зле въпреки установилото се през юни топло време. Вярваше в лекарствата на Леополд — дотогава тези средства им бяха помагали за всички болести; те и този път ще я изправят на крака. Когато през следващите дни състоянието й не се подобри, тя най-после се съгласи да й пуснат кръв. Тогава й поолекна. Можа да стане от леглото и Раф, който редовно я навестяваше, дори я заведе на разходка в Люксембургската градина. Разходката достави на Ана Мария голямо удоволствие, но много я измори. У Волфганг проблесна надеждата, че мама ще може да присъствува на първото изпълнение на симфонията, написана от него за Льогро.
Какво бе обаче разочарованието му, когато в деня на концерта Ана Мария неочаквано каза:
— Не се чувствувам достатъчно добре, за да отида на концерта, въпреки че кръвопускането много ми помогна. Не пиши на татко за болестта ми, само ще го разтревожим напразно.
— Няма да му пиша при едно условие: ще ми позволиш да извикам лекар, щом отново се почувствуваш зле.
Мама прояви колебание, но като погледна развълнуваното и решително лице на сина си, кимна в знак на съгласие.
— Татко ще бъде по-спокоен, ако научи, че са ти пуснали кръв. Той вярва в това средство.
— А ти не вярваш ли, Волфганг?
Той сви рамене.
— Ако помага, вярвам. Татко ще се зарадва, като научи за Волтер. Ето какво му пиша. И той прочете: „Безбожният мошеник Волтер умря на 30 май като мръсно куче.“
— Защо го мразиш толкова? Нали с други вероотстъпници поддържаш приятелски отношения? С Шахтнер например. С Вендлинг. С Грим. Пък и те ти сториха доста добрини.
— Защото Колоредо се възхищава от него. Държи портрета му на стената.
— Но казват, че Волтер умрял в лоното на светата църква. Волфганг, ако нещо се случи с мен, моля те да спазиш всичко, което се полага по обреда!
— С теб нищо няма да се случи, мамо.
Дойде Раф. Той се съгласи с Волфганг, че видът на госпожа Моцарт след пускането на кръв много се е подобрил, и добави:
— Веднага щом симфонията на вашия син получи всеобщо признание, ще забравите всичките си болки.
— Не възлагам големи надежди — каза Волфганг. — На французите моята музика действува потискащо. Те не знаят как да я приемат.
Мама изрече с гордост:
— Новата ти симфония в ре-мажор е написана с голямо майсторство, а вече толкова години не си писал симфонии.
— Убеден съм, че тя ще се хареса — отбеляза Раф.
— Като се има предвид френският вкус, това не е толкова важно — с ирония произнесе Волфганг. — И какво ще си помислят, също не е важно. Безразлично ми е дали симфонията ще се хареса или не. Но я започнах все пак в парижки стил, с любимия за парижани premier coup d’archet34 темпераментно и в унисон, като че това е кой знае какво постижение. Ех, че смехория!
Обаче, седнал в Швейцарската зала на двореца Тюйлери в очакване да започне изпълнението на симфонията му — първата от четири години насам, — Волфганг въпреки пренебрежението си към френската музика се вълнуваше. Не беше ли изоставил твърде дълго тази музикална форма? А може напразно да е използувал парижкия стил?
Прозвучаха акордите на първата част и Волфганг си помисли, че оркестърът би могъл да бъде по-добър. Но встъплението беше правилно: французите са свикнали с мощно, стремително начало.
Никой, изглежда, не забеляза, че първата цигулка изпусна такта, и Волфганг понечи да се втурне сред оркестъра, за да поправи грешката, но Раф го задържа, като му прошепна:
— За бога, Моцарт, такава постъпка може да ви струва твърде скъпо; нима не разбирате, че ще провалите цялата симфония?
През това време първата цигулка догони инструментите, които трябваше да води, и Волфганг се поуспокои.
Един пасаж в средата на първата част предизвика бурни, спонтанни аплодисменти, ала Волфганг не се учуди — бе го написал с тъкмо такъв ефект за публиката.
Бавната, сериозна втора част блестеше от нежност и изящество, но слушателите я приеха без всякакъв ентусиазъм.
Обаче веднага щом отекна първото форте на динамичната трета част, публиката почна възторжено да ръкопляска и да вика: „Брависимо!“ — И така до самия край.
