Льогро, с кралския вензел на дрехата си, дойде при Волфганг и каза:
— Това е най-чудесната от всички симфонии, написани за нас — но остатъка от дължимите пари не даде, а вместо това представи Волфганг на Пичини.
Грим и госпожа д’Епине също го поздравиха за успеха и Пичини рече:
— Срещали сме се преди, синьор Моцарт, в Италия; вие тогава бяхте дете.
Волфганг се чувствуваше потиснат. Като първи номер в програмата фигурираше една оперна увертюра от Пичини. „Добре познатият, монотонно повтарящ се мотив — помисли си с огорчение Волфганг, — и въпреки това Пичини е любимец на Париж. Кое струва на Париж по-скъпо: музиката на Пичини или разточителството на Мария Антоанета?“ Но Грим не откъсваше очи от него, затова Волфганг се поклони на Пичини и каза вежливо:
— Щастлив съм отново да се срещна с вас, маестро.
— Вашата симфония е интересна. Възнамерявате ли да напишете тук опера?
— Предложиха ми. Смятате ли, че си заслужава да приема?
— Кой може да знае, синьоре! — Пичини неочаквано вдигна ръце, за да изрази отчаяние. — Не дойдох в Париж, за да съпернича на когото и да било, най-малко на кавалер Глук, от чиято музика се възхищавам, но сега нас двамата ни смятат за най-върли врагове. Макар моята музика да е тъй далеч от неговата, колкото и от вашата.
— Главното е музиката да се ползува с успех пред публиката, останалото няма значение — рече Волфганг.
Пичини пламна, сякаш това бе оскърбление. По лицето на Грим Волфганг разбра, че е недоволен от подобна забележка, и побърза да добави:
— Синьор Пичини, убеден съм, че вашите опери напълно заслужават всички похвали, които са получили.
Грим доброжелателно се усмихна, а Пичини рече:
— Много сте великодушен, синьоре.
— Ни най-малко, маестро. Добре си разбирате от работата, както и аз от моята.
Когато Волфганг се приготви да се раздели с тях, госпожа д’Епине попита:
— Как е госпожа Моцарт? Научихме, че била болна. Ако потрябва помощта ни, обадете се.
— Благодаря ви, днес тя е по-добре. — Волфганг се поклони на всички и си тръгна.
Но като се върна вкъщи, видя, че на мама й е по-зле. Този път Волфганг сериозно се разтревожи. Той й разказа с какъв възторг бе посрещната симфонията, но Ана Мария го слушаше без особен интерес. Нима на мама това й е безразлично? Изпя й няколко мелодии от симфонията, а тя посочи корема си и прошепна:
— Имам силни болки, Волфганг.
Той изтича до аптекаря и купи любимото лекарство на татко — праха против коремни спазми, който те винаги употребяваха вкъщи при болки в тази част на тялото, но на мама й стана още по-зле. Започна силно разстройство. Волфганг се уплаши от измъчения й вид. Като посочи лекарството, донесено от аптеката, мама прошепна:
— Това шишенце вече няма да ми помогне.
— Да повикам ли лекар? — Но мама не чуваше. За да го чуе, той трябваше да извика.
Най-после мама кимна, готова на всичко, стига то да облекчи мъчителните болки; събрала последни сили, Ана Мария избъбри:
— Само, моля те, Волферл, ако е възможно, повикай немец — и после изпадна в треска и почна да бълнува.
Отбилият се да се сбогува Раф — той заминаваше на другия ден за Манхайм — се ужаси, като видя Ана Мария в такова състояние, и каза, че ще остане при нея, докато Волфганг доведе лекар.
Госпожа д’Епине, научила, че състоянието на госпожа Моцарт се е влошило, изпрати Волфганг при личния лекар на Грим, възрастен немец, дошъл в Париж още навремето с барона. Рудолф фон Колер беше професор по анатомия и специалист по дисекция.
Когато Волфганг се върна вкъщи с доктор фон Колер, на мама й бе станало по-добре. Раф й пееше мотив от новата симфония; тя вече не бълнуваше, очевидно пеенето на Раф й доставяше удоволствие и я отвличаше от мрачните мисли. Като научи, че докторът е немец, Ана Мария въздъхна с облекчение — поне можеше да разбере какво й говори и с доверие да се отнесе към лекарствата, които ще й предпише. Фон Колер имаше вид на седемдесетгодишен, но въпреки възрастта си бе много енергичен човек. Преслуша белите дробове на госпожа Моцарт — дишането бе затруднено, провери пулса — неравен, натисна корема — червата бяха напрегнати. А когато тя каза, че има силни болки и чувствува, че там всичко е възпалено, доктор фон Колер заключи:
— Бедата е в тази ужасна френска храна и вода.
И предписа прахове от равен с вино, „но да не пие нито капка вода, в никакъв случай“, въпреки че щеше да я мъчи жажда, особено след праха, приет с вино.
Волфганг отведе фон Колер настрана и попита:
— От какво страда, докторе?
— Обикновено неразположение; не мисля, че е нещо по-сериозно. С други думи, реши Волфганг, макар състоянието на мама да е тревожно, няма да има такива ужасни последствия, както при сериозните болести.
— Значи, не е заразно?
— О, не! Това не е туберкулоза, гърдите не са хиперемирани. Не е едра шарка, нито скарлатина. Дори не е простуда.
— Но тя все се оплаква, че я побиват тръпки.
— Вече обясних, това е неразположение. — Пълният, червендалест доктор поправи грижливо напудрената си перука и каза: — Ако до няколко дена болките не престанат, повикайте ме пак. Но помнете — нито капчица вода.
След малко си тръгна и Раф; той целуна мама по челото и обеща непременно да я навести, като се върне наесен в Париж. Волфганг го изпрати до вратата и Раф попита:
— Да предам ли нещо на Алоизия?
— Това, че страшно ми се иска да я видя? — Волфганг горчиво се усмихна. — Впрочем какъв смисъл има. Писах и на нея, и на Фридолин, давах им съвети. Дори им предлагах да дойдат в Париж, но те явно не горят от желание да сторят това.
— Осъждате ли ги? След като със самия вас се отнесоха така?
— Алоизия непременно ще преуспее. Тя е хубава и пее отлично.
— Да, би могла да преуспее, но като стане любовница на някого.
— Моля ви! — Подобна мисъл бе непоносима за Волфганг.
— Учудвате ме, Волфганг. Нима не знаете по какъв начин младите привлекателни жени, които не са благороднички, постигат успех!
— Но аз я обичам!
— Тъкмо затова искам да ви спестя известни огорчения.
— Какво може да ме огорчи повече от Париж и пълната липса на вкус у тукашната публика?
— Да, наистина! Но за човек на вашата възраст няма нищо по-страшно от равнодушието. Искате ли да предам нещо на Алоизия?
— Занимавайте се с нея. Моля ви, господин Раф. Това ще й бъде от голяма полза.
— Но не безплатно. Нищо не върша даром. Не е лошо и вие да възприемете този принцип. Така ще ви уважават повече.
— Ще плащам аз. Ще изпращам парите за уроците.
— При болестта на майка ви? Ще бъдете ли в състояние?
— Не във вреда на майка ми, разбира се. А веднага щом мама оздравее…
— Много бих се радвал. Тя изглежда по-добре и докторът несъмнено ще й помогне. — Раф пъхна в ръката на Волфганг няколко луидора и добави: — Ще предам на Алоизия, че вашите работи вървят прекрасно. Честолюбивите млади жени обичат да слушат такива неща. И ще гледам да й помогна с каквото мога.
Преди Волфганг да се нарадва на добротата на Раф, мама отново започна да бълнува и да иска вода, но
