Няма да описвам подробно характера на болестта й, ще спомена само, че, както изглежда, е възпаление на червата и следователно незаразна болест. Затова не се безпокойте за мен. Чувствувам се добре, доколкото е възможно при такива печални обстоятелства, и се моля вие също, любими татко и сестро, да се радвате на добро здраве въпреки съобщената от мене трагична вест; моля ви да не падате духом и да се пазите заради мен. Пращам ви сто целувки, прегръщам ви и от все сърце мечтая да съм при вас.
Само един приятел на семейството — Франсоа Ена — крачеше на следващия ден след маминия ковчег. Този валдхорнист се бе сприятелил с татко при предишните гостувания на Моцартови в Париж и жена му, музикален издател, отпечата навремето Леополдовата „Школа за цигулка“ на френски.
Докато боледува Ана Мария, Франсоа Ена често се отбиваше при Моцартови и носеше на Волфганг храна и вино.
— Трябва да се побърза с погребението на вашата скъпа майка — рече този дребен, жив, на средна възраст музикант, — иначе като чужденка ще я заровят в общ гроб с всякакви бедняци, както се изхвърля боклук.
Волфганг потрепери при мисълта, че мама може да има такава участ. Да я хвърлят в земята неизвестно с кого — няма по-голямо унижение! Нима земята е толкова негостоприемна! Не, той няма да допусне подобно оскърбление на мама.
— Ако предпочетем „Свети Евстатий“, няма да я изровят, както често се случва по другите парижки гробища. Правят го най-вече студентите медици.
Затова всички грижи по уреждането на погребението Волфганг повери на Ена. Но как се сви сърцето му, когато положиха тялото на мама в тесния ковчег! Дали бе изсъхнала по време на болестта, или пък той я е виждал по-едра, отколкото бе в действителност, но Волфганг изведнъж си помисли: на него самия също навярно ще стигне такъв малък ковчег.
Помоли Ена да наеме карета и катафалка, макар че трябваше за това да поиска назаем от Грим един луидор. Баронът се извини, че няма да може да присъствува на маминото погребение — госпожа д’Епине, каза той, била неразположена, не бивало да я оставя сама. Волфганг сви рамене и се престори, че му е все едно, но съвсем не беше така. В Залцбург, дори във Виена, с болка си помисли той, след маминия ковчег щяха да вървят много приятели.
Спря поглед върху масивната фасада на черквата „Свети Евстатий“ и за да не се разплаче, почна да брои десетте гръцки колони, които я украсяваха, но това не облекчи болката му. Когато внасяха ковчега в църквата, някакво парцаливо хлапе уринираше на самата улица. Сметта наоколо вонеше така, сякаш не я бяха чистили много години — още от времето, когато Волфганг бе тук като дете, — а на стената на църквата забеляза жълто петно: тук също неведнъж бяха уринирали.
В гробището Волфганг откри, че там почива прахът на Рамо, и му поолекна на душата — не съвсем лошо място е избрал за мама. На една голяма гробница прочете надпис със златни букви: „Жан Батист Колбер, главен инспектор на финансите“. Луи XIV трябва да бе придобил доста пари благодарение на този аристократ. Величествената гробница потопи Волфганг в униние. После вниманието му бе привлечено от друг надпис: „Франсоа дьо Шевет, генерал-лейтенант от кралската армия, 1695–1769“. Някога Волфганг бе свирил пред тази знатна особа.
Неколцината богомолци в църквата не обърнаха никакво внимание на погребението — то беше съвсем скромно. Всичко тук навяваше на Волфганг тъга: каменният под, каменните стени, слабото осветление; когато опелото свърши, той с облекчение излезе навън — слънце озаряваше гробището. Свещеникът, който извършваше ритуала, попита Волфганг:
— Близък ли сте на госпожа Моцарт?
— Да. Неин син. Единствен син.
— Господине, в такъв случай ви моля да се подпишете в църковния регистър.
Волфганг внимателно прочете какво е написано, за да провери дали не е допусната грешка: „4 юли 1778 година, Ана Мария Пертл Моцарт, петдесет и седем годишна, жена на Леополд Моцарт, капелмайстор от град Залцбург, починала вчера на улица «Гро Шене», бе погребана в присъствието на сина й, Волфганг Амадеус Моцарт, и на Франсоа Ена, приятел на семейството.“
Той се подписа просто: „Моцарт“.
Ена сложи и своя подпис и Волфганг се помоли бог да приеме душата на мама. Но когато свещеникът замърмори на френски последния упокой и тялото й бе спуснато в земята сред толкова чужди хора, Волфганг реши, че бог е твърде далеч.
49
Леополд седеше в Танцмайстерзал в дома на Ханибалплац и пишеше писмо до Ана Мария и сина си — тази внушителна, красива музикална стая хранеше у него най-нежни спомени за тях, — когато донесоха писмото на Волфганг за тежката болест на майка му. Леополд тъкмо бе написал: „Най-любима съпруго, за да не закъснея да те поздравя за именния ден, пиша ти сега да те уведомя, че ще получиш поздравлението ми преди настъпването на този тържествен ден; желая ти пълно щастие и отправям молитва към всемогъщия бог да запази за много години не само доброто ти здраве, но и радостта, която би била възможна в този изменчив и тежък свят. Вярвам, че с божия помощ отново ще бъдем заедно; ти знаеш, най-трудно от всичко за мен е да понасям
Леополд се залови да чете писмото на сина си, но нямаше сили да продължи. От това писмо лъхаше примирение, съвсем несвойствено за Волфганг, и Леополд внезапно изтръпна от страх — жива ли е все още Ана Мария?… Не, господ не е толкова жесток, убеждаваше той себе си, иначе и най-благочестивият човек може да стане безбожник. Повика Нанерл, защото искаше да чуе нейното мнение, но Нанерл, като прочете писмото на брат си, заплака.
— Какво ни остава да мислим — рече Леополд. — Или вече е мъртва, или състоянието й се е подобрило, тъй като писмото е с дата трети юли, а днес сме вече тринадесети.
— Волфганг е повикал свещеник! Вече навярно сме я изгубили! — възкликна Нанерл.
— Да, твърде силно личи стремежът му да ни утеши. Волфганг никога не би писал така официално, ако не е загубил всяка надежда, или това вече е станало и не е могъл да пише по друг начин.
Леополд и Нанерл седяха тихи и печални, замаяни от тъжната новина, когато влезе Булингер. Леополд мълчаливо му подаде писмото на Волфганг. Якият, белокос свещеник внимателно прочете писмото и на лицето му се изписа печал и изумление.
— Как мислиш, Леополд? — попита той.
— Мисля, че Ана Мария е мъртва.
— Боя се, че е наистина така — скръбно отрони Булингер. — Волфганг не би писал толкова тревожно писмо без всякаква причина.
И когато свещеникът в стремежа си да утеши Леополд продума: „Бъди смел, можем да очакваме всичко“, Леополд разбра какво се крие в думите на Булингер и изрече с отчаяние:
— Не само съм сигурен, че е умряла, а дори зная, че вече е била мъртва, когато Волфганг е писал писмото. Прав ли съм, Булингер? — Гласът му беше твърд, но сърцето се късаше от болка.
Лицето на свещеника изгуби обичайната си руменина и настъпилата тишина изглеждаше зловеща като самата смърт. Тогава онова, което за Леополд беше само предположение, се превърна в увереност.
Булингер прегърна Леополд и Нанерл и всички заридаха.
На другия ден Леополд завърши писмото до Ана Мария, обръщайки се само към Волфганг. Остави поздравлението по случай именния й ден, сякаш по този начин искаше да я запази жива, но съобщи на сина, че знае за писмото му до Булингер, и го помоли да му опише най-подробно мамината болест и смърт.
