синът не смееше да й даде. Докторът най-строго бе забранил. После Ана Мария изпадна в кома и лежеше като мъртва. Волфганг повика доктора; този път фон Колер погледна болната така, сякаш пред него се намираше труп, и отсече:
— Съмнявам се дали ще живее до утре. Не е зле да се погрижите за свещеник.
Волфганг доведе немски свещеник; Ана Мария се опомни, когато той влезе; намери сили да изповяда своите грехове, да приеме причастие и миропомазване. Изглежда, това й донесе известно облекчение и след като свещеникът си отиде, Ана Мария каза:
— Сега вече скоро ще стана. Колко взе докторът?
— Какво значение има, скъпа мамо? Чуваш ли ме този път добре?
— Чувам, разбира се. Нали чувах какво ми говореше свещеникът. Срещна ли се с доктор Франклин?
— Не. Грим е против.
— Баронът нещо се е променил. Макар да не вярвам, че този американец ще успее с идеята си да свали мълния от небето. Казват, че в Манхайм след неговия опит започнали бури. Защо да вървим против природата, Волферл? Нали знаеш, ако господ реши да стовари върху някого своето наказание, ще го направи и никакъв гръмоотвод няма да помогне. Не ме оставяй сама, сине.
Тя не искаше да умре в самота, боеше се от това най-много, Леополд не биваше да я пуска. В стаята е тъй студено, въпреки че в камината гори огън, а Волферл твърди, че сега било юни. Сигурно болестта отива към по-лошо. Разбира ли Волферл колко е отпаднала тя? В бълнуването си виждаше гробището на църквата „Свети Петър“, където така й се искаше да почива прахът й. Това беше любимата й църква в Залцбург, край нея имаше катакомби, изкопани в скалите на Монхсберг; неочаквано Ана Мария извика:
— Погреби ме там!
— Къде, мамо? — изхлипа Волфганг.
Но Ана Мария не чуваше. Струваше й се, че седи в гробището на „Свети Петър“ и чете надписа на собствената си плоча: „Тук почива Ана Мария Валбурга Пертл Моцарт.“ Тя вече почти бе забравила всички тези имена. Но за какво се смеят те? Волферл на шест години разбираше от музика повече от всички тях. Да можеше да види близките си, преди да умре! Леополд никога не ще прости на Волферл. Но нея всъщност Париж я погуби. И още много други неща. Наоколо й се трупаха множество лица, те бяха обкръжили гроба й. Хубаво погребение, доволна си помисли тя, от това поне дяволът не успя да я лиши, макар че е вездесъщ. Но защо не познава никое от тези лица? Нима господ я наказва? А толкова обичаше семейството си! Ана Мария опита да се помоли, ала бе изчерпала всичките си сили. Устните й се движеха, но думи не се чуваха. А някакъв вътрешен глас извика: „В музиката на моя син звучи глас божи, вдигнете глава и ще го чуете.“ Тогава тя чу концерта, написан от Волферл за госпожица Жьоном; така й харесваше лиричната, мелодична, бавна втора част, по думите на Леополд „несравнима“; но тя не беше казала това на Волферл, а трябва да му го каже, докато не е станало късно. В този миг Ана Мария разбра, че умира — престана да чува дори музиката на Волферл, обгърна я мрак.
Седем дни и нощи Волфганг не се отдели от постелята на мама, изпаднала в кома. Той почти нищо не ядеше, само от време на време изпиваше глътка вино и си мислеше, че ще загуби разсъдък. Сега, когато вече не хранеше никаква надежда, не можеше нито за миг да остави мама сама. Ако умората го надвиеше, той лягаше на леглото си, привлечено до нейното, за да бъде наблизо, в случай че потрябва помощ. Мама лежеше неподвижна, но животът още не беше я напуснал — тя дишаше, макар и слабо. „Никой никога не ще узнае — мислеше Волфганг — какви мъки трябваше да изтърпя тези дни!“ Неведнъж започваше да плаче от чувство за безпомощност. Мама умираше пред очите му, а той не можеше да я спаси. Доктор фон Колер се отби при него два пъти, чудеше се, че госпожа Моцарт все още е жива, и казваше, че с нищо не може да й се помогне. Поръчките, на които Волфганг по-рано разчиташе, пропаднаха поради мамината болест, но какво значение имаше това? Наоколо цареше зловеща тишина и сред нея бяха само те двамата. Искаше му се да напише нещо за мама, някоя песен например. Само няколко скъпи на сърцето ноти, които да й кажат: „Аз те обичам“, но в главата му не се раждаше никаква мелодия. Можеше само да седи, да чака и да плаче до пълна изнемога, а обичната му музика постъпи с него като невярна любима — тя му измени.
И ето, вечерта на 3 юли, седмица след като получи последното опрощение на греховете, Ана Мария бе обхваната от конвулсии. Мъчеха я болки, бъбреше нещо несвързано. Волфганг долови само: „Волферл… Леополд… Нанерл…“ Опитваше се да повдигне глава, сякаш заслушана в някаква чудесна мелодия, но нямаше сили. Волфганг й стисна ръката, заговори й, ала тя не му отвърна. Привдигна главата на мама, за да й бъде по-леко да говори, и главата безжизнено се отпусна пак върху възглавницата. Изведнъж Волфганг бе обзет от ужас. Ридаейки, обсипа мама с целувки, но тя остана неподвижна. Тогава поднесе към устните й ръчното огледалце, което мама с гордост бе носила из цяла Европа. То не се замъгли.
Волфганг коленичи на студения каменен под и почна през сълзи да се моли за спасението на душата й, просейки от всевишния състрадание. Бог е милостив, само на него можеше да се уповава сега, затова той шепнеше:
— Боже милостиви, нека твоите ангели отведат нашата скъпа мама в светлата ти обител.
После се овладя и направи това, което би сторил на негово място татко. Макар да беше вече след полунощ, Волфганг написа две писма с намерение да подготви татко за страшната вест. Първото адресира до абат Булингер.
Скъпи приятелю,
Скърбете заедно с мене в този най-печален и черен ден от живота ми. Пиша ви в два часа през нощта, за да ви съобщя, че майка ми — моята обична мама — вече не е между живите. Господ я призова при себе си. В десет и двадесет и една минута тя напусна този свят. До нея бях само аз. Ясно виждах, че нищо не може да я спаси, и се оставих на волята господня. Бог дал, бог взел.
Сега не мога да ви опиша подробно нейната болест, но съм убеден, че й е било писано да умре — така е решил бог. Имам към вас молба: подгответе клетия ми баща, но съвсем внимателно, за тази печална вест. Пиша и до него със същата поща, обаче му съобщавам само, че тя е много болна, и ще чакам от него отговор, след който ще реша как да постъпя по-сетне. Да му помага бог и да му влее сили. О, скъпи приятелю, ако знаехте само какво преживях през всичкото това време! Единствено вярата в бога ми помогна да понеса такава тежка загуба.
И тъй, добри приятелю, моля ви да окажете подкрепа на баща ми. Измислете нещо, каквото искате, та когато научи горчивата истина, да не бъде съвсем сломен. Поверявам ви от все сърце и сестра ми. Идете при тях веднага, но нищо не им казвайте за смъртта на мама, само ги подгответе. Постъпете, както намерите за добре, ала така, щото на главата ми да не се стовари нова беда. Утешете милия ми баща и скъпата ми сестра и ви моля да не се бавите с отговора. Адио.
Писмото до татко беше още по-трудно.
„Принуден съм да ти съобщя твърде неприятна и печална вест; тази е причината, поради която дълго не отговорих на писмото ти от 11 юни. Милата ми майка е сериозно болна и не се знае какво може да се случи. Уповавам се на волята на всевишния и очаквам ти и обичната ми сестра да последвате примера ми. Само това ме теши сега, след като горещо се помолих на господа да запази живота и здравето на любимата ми майка. Ако й е писано да оздравее, ще благодаря на бога за неговата милост. Ако ли не — ще се покоря на волята господня и ще бъда благодарен, задето е призовал мама при себе си. Междувременно свещеникът, когото повиках, извърши всичко според обреда и сега душата й е успокоена.
