Възвишено и земно (Роман за живота и епохата на Моцарт)

единствено нея и Волфганг свиреше за стените, столовете и масите.

Накрая Моцарт не издържа и стана. Дукесата вдигна глава. „Значи, тя все пак бе слушала“ — с удовлетворение си помисли той.

— Ще ми изсвирите ли вашите Фишерови вариации? — попита тя. — Чувала съм, че били забавни.

— Бих предпочел да ги изпълня друг път, когато бъде по-топло.

Но дукесата насила го върна при пианото, седна до него, даде знак на свитата си и тя да последва нейния пример и заслуша внимателно.

Волфганг забрави студа и главоболието; въпреки лошия инструмент той свиреше с присъщото си въодушевление.

— Виждам, че ръцете ви се стоплиха — каза дукесата.

Но той съвсем се огорчи, когато тя не благоволи да му плати.

— Сложете ме на най-добрия клавир в Европа — рече Волфганг на Грим, — ала ако слушателите ми нищо не разбират от музика, изпълнението няма да ми достави никакво удоволствие.

— Много лесно се засягате, Амадео; бива ли да се сърдите на дукесата? Добре все пак, че не е играла на карти, докато сте свирили.

Грим го прати при дук дьо Гин, близък приятел на Мария Антоанета и влиятелен в двора; дьо Гин се ползуваше със славата на един от най-големите любители на музиката сред парижките благородници.

— Дукът прекрасно свири на флейта — увери Грим Волфганг, — дъщеря му е способна арфистка и това е рядък случай, който трябва да се използува.

Но Волфганг, настроен недоверчиво, без особена надежда се отправи към дома на дука.

Дук дьо Гин, за почуда на Моцарт, го посрещна приветливо и съвсем не надменно. Беше облечен елегантно, без показен разкош и без грим — рядкост в Париж, където повечето аристократи силно се клепеха с руж. Когато бил на годините на дъщеря си, съобщи дукът, учил музика при Рамо. Като чу това, Волфганг омекна.

Дъщерята на дука се оказа хубавичка девойка, наистина, според Волфганг, излишно пълна. Тя изглеждаше връстница на Алоизия, но не беше толкова очарователна; нахлулите спомени потопиха Волфганг в тъга. Госпожицата искаше да се научи да композира. Дукът нае Волфганг незабавно и той съобщи добрата новина на татко:

„За аристократи те са доста музикални. Дукът свири съвсем добре на флейта, а дъщеря му е отлична арфистка. Дьо Гин много е слушал за мен и да не беше толкова погълнат от грижи за дъщеря си, по-силен покровител от него не бих могъл да желая. Всичките му мисли са насочени към едно — как да направи дъщеря си композиторка, макар да се съмнявам годна ли е тя за това. Всеки ден ще й давам по два часа уроци по композиция, за което ще ми плащат много щедро — три луидора за дванадесет урока. Освен това получих поръчка да напиша концерт за флейта и арфа и въпреки че не обичам тези инструменти, иска ми се да зарадвам дука, който е добър и великодушен за разлика от повечето французи.“

На четвъртия урок по композиция дукът, като забеляза смущението на Волфганг, рече:

— Не се готвя да направя от нея голям композитор. Достатъчно е да може да пише нещичко за своя инструмент.

— Всички правила на композицията са й известни.

— Уверен съм, че не й липсват идеи — каза дукът. — Просто е твърде стеснителна и неуверена в себе си, затова не съумява да ги изрази.

Но тъкмо там беше бедата: тя нямаше никакви идеи. Ала как да каже на баща й, който обожаваше дъщеря си, че тя е напълно лишена от въображение, че нищо не й идва наум, че той е опитал всичко възможно, но без резултат, защото девойката е с празна глава!

— Какво има, Моцарт? — попита дукът.

— Изглежда, тя не знае как да започне — отвърна Волфганг. Той написа началните тактове и я помоли да продължи, което девойката направи. Окуражен от успеха, предложи й да съчини нещо свое.

Тя дълго мисли, но не написа нищо. Само много се измори.

Дукът се разсърди и Волфганг побърза да му обясни:

— Ех, че съм глупак! Почнах менует, а не мога да завърша още първата му част. Госпожице, бихте ли ми помогнали? — И подаде лист нотна хартия с четири начални такта на менует.

След дълги усилия тя написа още няколко такта, достатъчно мелодични и в същия стил, както първите четири.

Радостен, че най-после постигнаха нещо, Волфганг рече:

— Сега трябва само да се завърши мелодията. Продължавайте все така и ще се получи ваше собствено произведение. — Той се извърна към дука, който бе удовлетворен от успеха на дъщеря си: — Утре, ваше сиятелство, ще празнуваме нейната победа.

Но следният ден не донесе победа. Госпожицата го посрещна, обляна в сълзи.

Уроците станаха за Волфганг непосилно бреме, старанията му не носеха никакъв резултат. Ученичката запомняше всичко, което й се каже, знаеше наизуст всички правила на композицията, прекрасно свиреше на арфа, но не можеше да съчини нито една оригинална мелодия.

Накрая той съсредоточи усилията си върху концерта за флейта и арфа, който трябваше да напише за тях. Направи го простичък и уравновеси партиите на солиращите инструменти, за да може всеки изпълнител да блесне с майсторството си.

Дукът много хареса концерта и каза на Волфганг:

— Трябва да го изпълним в присъствие на кралицата. Когато тя се освободи от бременност, в двора ще се състоят големи празненства и ще има нужда от музика. Този концерт ще дойде тъкмо на място.

След дванадесетия урок обаче не му бяха платили още нищо. Разтревожен, той се обърна към татко за съвет и веднага получи отговор:

„Търпение, драги синко, не бива да се сърдиш на дука, колкото и дълго да се наложи да чакаш твоите луидори. Неведнъж съм чел за дьо Гин, той има огромно влияние в двора. И тъй, дъщеря му не я бива да композира музика? Нима мислиш, че всички имат талант като твоя? Нейният талант ще се прояви постепенно, ако тя има добра памет. Eh bien!32 Нека краде или — да се изразя по-деликатно — заимствува. Уверен съм, че стига господин дукът да чуе поне едно произведение на дъщеря си, ще изгуби ума и дума от радост и ще стане твой горещ поддръжник.“

Докато Волфганг се учеше на търпение, дукът и дъщеря му, без да уведомят учителя, напуснаха Париж за замъка си в провинцията.

Тази груба постъпка потресе Волфганг още повече от поведението на дукеса дьо Шабо. Грим попита защо са спрели уроците.

— Дадох дванадесет урока — отвърна Волфганг — и не получих нито едно су.

— Ще ви платят. Дукът е бавен в тези работи. Не бива да проявявате дребнавост, Амадео; в Париж човек трябва да се научи да скрива недоволството си, иначе другите ще използуват това за своите интереси. Винаги спазвайте приличие. Баща ви е прав, като ви съветва да бъдете търпелив.

— Откъде знаете това? Нима писмата му се четат от странични лица и тук, както в Залцбург?

— Баща ви пише до мен. Той се безпокои за един младеж, който живее в безпътния Париж, но аз го уверих, че поведението ви е безупречно.

Зная не по-зле от Грим, помисли си с огорчение Волфганг, че нито един европейски град не крие в себе си толкова съблазни, колкото Париж, и че той не им се бе поддал само заради Алоизия. Но мъчейки се да се представи като човек с житейски опит, Волфганг отговори:

— Видях тук твърде много младежи, страдащи от френската болест, за да си позволя този риск. Още като дете чух италианците да твърдят, че сифилисът е най-големият подарък, който са им поднесли французите.

— На ваше място не бих повтарял никъде тези думи, Амадео.

— Затова ли толкова много аристократи носят маски и си слагат руж прекомерно, понеже искат да