Но увереността му бе разколебана, когато по-късно същия ден чакаше у Веберови Алоизия за урока. Бе й обещал да измоли помощ от баща си, макар да имаше чувството, че татко ще се противопостави на решението му. Обаче за пътя до Италия нямаше да му стигнат парите, а мисълта, че там двамата с Алоизия ще трябва да мизерствуват, му се струваше твърде унизителна.
Алоизия все не идваше и Фридолин Вебер влезе да обясни:
— Нали знаете момичетата, господин капелмайстор; те обичат да се гиздят за желаните гости. Има ли новини от господин Леополд?
— Не. Но скоро ще има. Обикновено той не закъснява с отговорите си.
— В Италия ще ви оценят, маестро. Това не е Манхайм, където дребният завистник Фоглер е в състояние да наговори какво ли не за вас на курфюрста и с това да ви осуети възможностите, а Канабих се преструва, че се трепе за вас ден и нощ, пък стои със скръстени ръце. Вие сте твърде голям музикант за провинциалните ни вкусове, там е бедата.
„Също като в Залцбург“ — помисли си с тъга Волфганг.
— А сега, когато Карл Теодор стои в Мюнхен и чака коя от котките ще скочи първа: Австрия или Прусия, — в Манхайм не се изнасят никакви концерти.
Влезе Алоизия и Волфганг забрави всичко. Корсажът й бе дълбоко деколтиран, тя му подаде ръка за целувка и когато той я поведе към пианото, едва се сдържа да не я погали. Но щом приближи до нея, тя се отдръпна. И все пак, изглежда, девойката искрено се радваше на идването му. Тя не е кокетка, уверяваше сам себе си той, ала след миг съмненията отново го обзеха. Алоизия безпрекословно се подчиняваше на майка си, обаче под тази външна покорност се чувствуваше силна воля и целенасоченост. Занимаваше се с пеене много усилено, дори с някаква маниакалност.
Урокът започна; Фридолин Вебер ги остави сами, но едва пеенето стихна, на вратата се показа Цецилия. Волфганг с раздразнение си помисли, че така ставаше всеки път. А сега заедно с Цецилия Вебер в стаята влезе и Констанце. Волфганг почти не забелязваше девойката след първата им среща: в сравнение с Алоизия Констанце изглеждаше най-обикновено момиченце. Този път обаче усмивката й говореше, че тя се радва да го види.
— Маестро, нали ще ни съобщите, когато получите отговор от баща ви? — попита Цецилия Вебер.
— Разбира се. Аз не по-малко от Алоизия мечтая да отида в Италия. Три пъти съм ходил там и винаги с голям успех. И римският папа, и падре Мартини, и…
— Знаем, знаем — прекъсна го Алоизия, като добави весело: — Направили сте там фурор! — И с усмивка, ангелска усмивка, го изпрати до вратата.
Вкъщи го чакаше писмо от татко. Той отказва — веднага долови Волфганг по маминия тон. „Смешно е да се очаква друг отговор“ — помисли си горчиво синът. Препрочете следните пасажи, поразен от проницателността на баща си, колкото и неприятни да му се струваха неговите напътствия:
„Пишеш, че искаш да придружиш госпожица Вебер до Италия и да я настаниш там в някоя опера като примадона. Скъпи синко, назови ми поне един певец, който да се е появил на италианска сцена, без да е пял преди това много пъти в Германия. Но и тогава, за да постигне целта си, той трябва да си осигури поддръжката на силни покровители — принцове и кардинали, или поне такива прочути композитори като Хасе и Глук. Да се препоръча шестнадесетгодишно момиче, което още не знае какво е оперна сцена — това е истинско безумие. Ти си по-наясно, отколкото другите: на сцената пеенето съвсем не означава всичко. Трябва да знаеш къде да застанеш, как да играеш, да притежаваш сценичност. Не по-малко значение имат и сполучливата прическа, облекло, грим, толкова необходими за всяка примадона — умение, което се постига само с опит. Колкото и талантлива да е тази девойка, колкото и да е подготвена, колкото и майсторски да пее, всеки импресарио ще те сметне за луд, ако почнеш да му препоръчваш едно начеващо момиче. Собствената ти висока репутация, която създадох с толкова труд, ще бъде погубена. Ще станеш за смях на всички. И мюфтията ще се превива от смях.
Волфганг, желанието ти е съвсем фантастично. И въпреки това се възхищавам от твоята доброта. Тази потребност да помагаш на онеправданите си наследил от баща си. Но не бива да пренебрегваш и здравето и щастието на твоите родители, усилията им, положени за теб. Ако извършиш това, ще се обречеш на гибел.
Ще ти кажа как можеш да помогнеш на госпожица Вебер. Помоли Раф да я прослуша. Той вече почти си е изгубил гласа, но навремето беше голям певец, пееше в Италия и там досега го помнят. Ако Раф хареса гласа й, а изглежда, че ще е така, щом е харесал на теб при прецизния ти вкус, той ще може да я препоръча на италианските импресариа, които го познават още от времето на неговата слава. А засега госпожица Вебер трябва да получава роли на манхаймска сцена, дори безплатно — това ще й позволи да набере опит, който ще й потрябва по-късно, и дори име.
Но нима може, като забравиш всичко на света, да се решиш на толкова безумна постъпка, след онова, което понесохме заради теб всички ние, особено твоята сестра, принесла в жертва кариерата си! Не позволявай да те омае нечие очарование. Предприе това трудно и опасно пътешествие, за да си намериш служба, която отговаря на твоите способности, и доход, който заслужаваш, но главно, за да затвърдиш репутацията си и спечелиш нова слава. И до известна степен успя в това. Сега всичко зависи само от тебе: дали ще достигнеш най-големите висоти, които някога е достигал композитор, дали името ти ще се почита от потомците, или, съблазнен от една жена, няма да бъдеш повече от обикновен капелмайстор, забравен от света, и ще умреш на мръсна сламена постеля в бедна хижа, наобиколен от окъсани, гладни деца.
Затова побързай за Париж! Не се бави! Намери мястото си сред великите хора. Aut Caesar, aut nihil30. Самата мисъл да отидеш в Париж би трябвало да те избави от всички тези глупави идеи. От Париж славата на музиканта с истински талант се разпространява по целия свят. Там дворът се отнася към талантливите музиканти с най-голямо уважение. Там ще получиш при знанието, което напълно заслужаваш.“
Волфганг седеше в мълчание и мама попита:
— Как смяташ да постъпиш?
— Ще отида в Париж.
— С Вендлинг?
— Не. Татко е против. Съветва ме да вървим двамата с теб.
— Няма ли да съжаляваш, Волфганг?
— Надявам се ти да не съжаляваш, мамо. Ана Мария ободряващо се усмихна, макар че я побиха тръпки при мисълта за дългото и изморително пътуване.
Но се случи така, че заболя Волфганг, а не тя, и той трябваше да моли мама да обясни на Веберови защо се налага да се отложи пътуването до Италия: за това още било рано.
Ана Мария им предаде думите на Волфганг и добави:
— Навярно ще успее да замине за там догодина или след две голини, когато се установи в Париж. Сега е твърде рано.
— Струва ми се, че те съвсем не се учудиха; изслушаха ме с такъв вид, сякаш нищо друго не очакваха — каза тя на Волфганг.
— Предаде ли на Алоизия, че ще я прослуша Раф?
— Да.
— Тя зарадва ли се?
Усмихна се, като видя, че майка й се усмихна.
— Обясни ли им, че съм болен?
— Да, и че това е една от причините да не можеш да заминеш за Италия.
За прощалния концерт Волфганг написа ария, с която Алоизия да се представи в най-добра светлина: композира и ария за Раф, като взе предвид ограничените възможности на стария тенор; помоли Вебер да направи копие на концерта за флейта, за да може Вендлинг да го изпълни, и сам плати на кописта за работата му; освен това нареди нещата така, че Роза да изпълни съчинената за нея соната. Така Волфганг не обиди никого.
