Господин Вебер отлично преписа нотите ми и взе за това съвсем малко. Той така ми напомня за теб: способен, умен, музикант с тънък вкус, но макар да пее, суфлира и майсторски преписва ноти за Карл Теодор, му плащат нищо и никакви пари, което също ти е познато. Дъщеря му Алоизия, въпреки че е само на шестнадесет години, пее прекрасно, диапазонът на гласа й е удивителен, трябва й само още малко да подобри артистичността си и да отстрани известни недостатъци в техниката на гласа, върху което сега работя с нея — тогава ще може да пее във всяка опера.
Те имат още три дъщери, до една музикални, а майката, която се отнася към мен с голямо уважение, третира семейството си като тиранин; от всички истински талантлива обаче е само Алоизия.
Веберови са много добри с мен, аз силно се привързах към това потиснато семейство и мечтая да му помогна. Искам господин Вебер и Алоизия да заминат с мен за Италия да си опитат там щастието в някой оперен театър. Ако пишеш до нашите приятели в Милано и другите градове, може те да успеят да намерят място за госпожица Алоизия, която непременно ще бъде примадона в близко бъдеще. Уверявам те, като стане певица под мое ръководство, тя ще ми донесе голяма слава. За краткото време, през което я обучавам, постигна огромен напредък.
Ако този план се осъществи, ние с господин Вебер и дъщеря му ще имаме щастието и удоволствието на път за Италия да посетим любимите ми татко и сестричка. В Италия непременно ще получа поръчка за написването на опера. Ти знаеш как желая да напиша опера, това е най-съкровената ми мечта, а ако в нея пее Алоизия, представянето й ще стане за мен въпрос на чест, не мъчение.
Вече казах на Вендлинг, че не мога да замина с него за Париж, понеже съм получил писма, които изискват моето присъствие на друго място за написването на опера. Скъпи татко, моля бога да одобриш моя план. Веберови за мен са второ семейство — след вас, разбира се — и мама признава, че госпожица Вебер пее несравнимо добре за възрастта си.“
Без да знае Волфганг, Ана Мария добави към писмото на сина си следното:
„Като прочетеш писмото на Волфганг, ти за сетен път ще се убедиш, че ако някой му хареса, готов е да даде за този човек всичко, дори в своя вреда. Той е прав — тя е прекрасна певица, но нали трябва да мислим и за нашата изгода? Никога не съм одобрявала намерението му да върви в Париж с Вендлинг, обаче си мълчах: с мнението ми той малко се съобразява. А като се сприятели с Веберови, веднага промени решението си. Често предпочита да е с други вместо с мен и когато реша да го поразпитам, променя темата на разговора.
Затова ти ще решиш какво да правим. Аз както преди съм против отиването му с Вендлинг в Париж, по- добре ще е — ако времето се оправи — да тръгнем двамата с него с пощенската карета, това няма да ни струва много скъпо. Може би ще получиш обнадеждващи вести от барон Грим. А засега живеем сносно, пари харчим малко и можем да изкараме тук още известно време. Пиша ти това тайно. Волфганг отиде на вечеря, той не бива да знае нищо.“
Писмото с добавката потресе Леополд. Грижливо разработените му планове, изглежда, скоро щяха да рухнат. Беше се подготвил за всякакви трудности, но такова нещо не очакваше. Нанерл, когато научи това от него, заплака. Той с все сила се сдържаше — все някой в семейството трябва да се владее, — но останал сам в стаята, също се разрида. Имаше моменти, в които му се искаше да изкопае дълбока яма и да се скрие в нея от всички несгоди. Какво ще стане сега с тях? Ако синът изпълни този безумен план, цялата му грижливо обмислена кариера ще се превърне на пух и прах и всички ще го забравят. Хубавичките устни и доброто легато погубиха всички надежди, които Леополд възлагаше на своя Волфганг! Как жестоко се подигра с него съдбата!
Отиде в концертната зала, седна на бюрото и се приготви да напише отговор до сина си, но не знаеше как да започне. Мълчалива и мрачна му се струваше сега Танцмайстерзал — най-хубавата им музикална стая досега.
Жена му и децата го смятат за толкова твърд, но знаят ли те колко усилия му струва понякога да поддържа тази твърдост? На душевни преживявания Леополд бе подложен не по-малко от самия Волфганг. Приятелите го упрекваха, че твърде много заляга за сина си, но да развиеш такъв талант, трябват толкова сили! Затова пък колко радост му доставяше всяка композиция на Волфганг! А сега талантът на сина ще бъде пропилян на вятъра!
Свещта почти догоря, а писмото бе още в началото. Като стана от бюрото, Леополд се заразхожда напред-назад из стаята, обзет от тъжни мисли. Халатът му е целият на дупки, обувките износени — пожертвува всичко за това пътуване на сина. За няколкото месеца, през които отсъствуваха Волфганг и Ана Мария, дълговете му нараснаха от четиристотин на седемстотин гулдена. Здравата ще му се смеят в Залцбург — най-вече Колоредо, — като научат, че Волфганг, този виртуоз, който претендира да стане капелмайстор, е избягал с някакво младо момиче, намислило да стане примадона.
В стаята влезе Нанерл и Леополд се постара да се овладее; дъщерята, ридаейки, го попита как възнамерява да постъпи.
— Как ще постъпя ли? Ще му попреча. Докато съвсем не се е изтървал.
— Само не бъди прекалено суров с него, татко.
— Щом му се усмихне някое хубавичко момиче, веднага си изгубва ума.
— Може да се чувствува самотен. Може да иска да се ожени. — На негова възраст човек лесно се влюбва. — И на моята също. Ами аз, татко? Нима ще си остана стара мома?
— Ти си още само на…
— На двайсет и шест. За неомъжена жена са доста. Като плаках за Волфганг, плаках донякъде и за себе си.
— Мъжете са ти обръщали внимание, ще ти обърнат пак.
— На какво да се надява една обикновена учителка по музика! — възкликна тя. — Трудно се живее само с миналото. — И изплашена от откровеността на думите си, изтърси: — Почти всичките ми приятелки са вече омъжени.
Леополд прегърна дъщеря си.
— И ти ще се омъжиш. Толкова приличаш на мама, а когато се ожених за нея, мама беше най-хубавата в Залцбург, значи и ти също, и скоро ще дойде денят, в който цялото наше семейство пак ще се събере.
Думите на татко я успокоиха и тя отново се почувствува малкото момиче, пътувало някога с него по Европа. Целуна го, пожела му лека нощ и обещала вече да не плаче, послушно тръгна към стаята си.
Леополд не легна цялата нощ, съчинявайки отговор до сина си. Трябва да се престори, че е готов да помогне на тази Алоизия, която явно иска да хване сина му на въдицата, макар да е съвсем ясно, че от нея примадона няма да излезе. Като пращаше писмото, Леополд молеше бога да върне сина му пак на земята.
Волфганг с безпокойство и надежда очакваше татковото решение и готвеше учениците си за прощален концерт. Основното внимание той отделяше на Алоизия. Вендлинг, по-скоро заинтригуван, отколкото засегнат от отказа на Волфганг да замине с него за Париж, изрази желание да участвува в концерта; Раф също се съгласи и този концерт допринесе доста за славата на Волфганг.
Волфганг знаеше, че това ще му достави удоволствие, ала го мъчеше безпаричието. Предаде на Де Жан два от трите поръчани от него концерта за флейта и го увери, че скоро ще завърши и третия, а Де Жан отвърна:
— Не се безпокойте за третия, той няма да ми трябва; съмнявам се дали и тези два ще ми послужат. — И плати на Волфганг само деветдесет и шест гулдена вместо обещаните двеста.
Волфганг даде парите на мама, за да си купи нова шуба, а останалите да сложи настрана.
— Да не би Вендлинг да има пръст в тази работа? — попита тя.
— Не! Просто Де Жан е глупак.
— Все още ли възнамеряваш да отидеш в Италия? Ти припечели далеч по-малко, отколкото очакваше. А храната поскъпна навсякъде.
— Въпреки това ще отида. Веднага щом получа съгласието на татко.
